Поглед върху реалността

Чу се ужасяващ писък, изпълнен с отчаяние, болка и страх... невъобразим страх...

- Моля те, недей, моля те... – в тъмната малка стаичка едва успя да проплаче женски гласец и се сподави в ридания – Не пред Калина... тя... – не спираше да плаче жената. Беше се свила в ъгъла и бе обвила ръце около тялото си в безнадеждни опити да го предпази от болезнените удари на безмилостния си съпруг - ... тя спи в другата стая...

- Млъкнииии...! - изкрещя разярено мъжът.

Внезапно силен звук заглуши едва чуващия се плач, носещ в себе си обезверение и печал – звук от счупено стъкло. Калина чу как се пръсва на стотици мънички парченца и в този момент усети сърцето си – като че ли и то щеше да се пръсне заедно със стъклото. То биеше бързо, учестено, не спираше, не забавяше ударите, дори напротив – биеше все по-бързо и по-бързо, и по-бързо... Също като майка си и тя лежеше сгушена на кълбо, обвила ръце около тялото си и, също като нея плачеше, а в горчивия ù плач се чувстваше невинност, безнадеждност, предопределеност и страх и въпреки че не усещаше физическите удари върху тялото си, тя чувстваше нейната болка, но беше безсилна. Тя беше единадесетгодишно момиченце, ненужно никому, по-скоро бреме, отколкото  радост за околните. „Но има един човек, за когото аз съм целият свят – това е мама” – това го бе чула от майка си и си го повтаряше, опитвайки се да избегне сблъсъка със страшната действителност.

- Лини? Лини? Няма ли да събереш парчетата? – попита жизнерадостно мъжки глас.

Калина вдигна поглед и видя шефа си – усмихнат четиридесетгодишен човек. Внезапно се озова отново в реалността, далеч от изпълненото с ужас детство, към което се бе върнала преди няколко секунди при звука на счупеното стъкло.

Калина се бе превърнала в осемнадесетгодишна сервитьорка в квартална бирария. Така гледаше на себе си, а и беше съвсем логично да е такава – дъщеря на алкохолик и слаба, болнава жена; прекарала живота си на ръба на оцеляването; произлизаща от най-нисшите слоеве на обществото.

Майка ù беше починала седмици след като тя бе навършила петнадесет години и от тогава работеше и се грижеше сама за себе си. Не ù се налагаше да се изнася от двустайния апартамент, който трудно би могла да нарече свой дом, нито да понася издевателствата на непрекъснато пияния си баща, защото той бе починал месец преди съпругата си. Най-прекрасният месец в живота на Калина беше този след смъртта му. Тя не гледаше на него като на баща, а като на чудовище.

Поради напредналия стадий на болестта, майката на Калина не можеше да върви дълго. Момичето беше до нея във всяка една минута от деня. Лежеше на леглото до нея и ù разказваше всякакви истории – случки от реалния живот; случки, сътворени от собственото ù въображение; приказки. Четеше ù стихове и разкази. Общото между всички тях беше красотата. Красотата на живота, на любовта, на хората... Единственото, което искаше Калина, бе да дари красота на майка си. Простичкото ù желание ба да изпълни последните ù дни с хармония и любов. И целта ù – да ù подари щастието на живота – се сбъдваше. Защото тя самата я сбъдваше.

Беше един от последните слънчеви октомврийски дни и двете бяха решили да гледат залеза. Цялата предишна седмица бе валяло и днешният ден беше като дар от Бога – един от многото през последните седмици и един от последните предстоящи.

- Лини, не бива да се страхуваш от смъртта! – каза тихо майката след дълго мълчание. – Тя спохожда всекиго. Нерядко идва, за да ни покаже очевидните знаци, които ежедневно сме получавали от съдбата, но пред които сме затваряли умишлно очите си. Затова, Лини, никога не се предавай! И никога не се примирявай: имай цел – винаги – независимо колко незначителна изглежда, защото именно тя ще те тласка напред.

- С какво право ми говориш ти за тези неща, след като си се предала преди толкова години? – попита сподавено Калина, едва успявайки да скрие сълзите си.

- Именно затова, миличка! Не повтаряй грешката ми.

Минаваше седем часа. Въпреки това Калина не бързаше. Вървеше бавно и си тананикаше някаква мелодия, когато недалеч чу звуците на цигулка. Беше съвсем близо до заведението, в което работеше и затова се изненада, когато внезапно видя музиканта. Никога преди това не го беше виждала. Беше възрастен човек. Но само няколко секунди след това пред очите ù се разкри картината на грозната реалност. Група седемнадесет–осемнадесет годишни момчета го заобиколиха. Върху му се изсипаха редица обиди, ругатни и подигравки. Последваха леки побутвания. После по–силни такива. Човекът падна на замята. Беше сляп – от там идваше и безпомощността му. Ритаха го, ругаеха го, унижаваха го. А той през цялото време се опитваше да се изправи. Калина се развика. Чу се звучен смях, а след минута улицата вече бе пуста. Само старият музикант се опитваше да стъпи на краката си.

- Добре ли сте? – попита Калина.

- От кога гледате?

- От самото начало – виновно наведе глава тя. – Съжалявам... аз...

- Трябва да ми помогнете да подам жалба срещу тях!

- Не ви ли е страх? Извинете, че го казвам, но вие сте сам и беззащитен.

Старецът въздъхна уморено, а после каза:

- Така трябва да постъпя. Съдейки по гласа ви, вие сте сравнително млада. Длъжен съм да го направя, защото съм отговорен както пред самия себе си, така и пред вас.

Калина го изгледа недоумяващо.

- И за какво сте отговорен пред мен?

- Ако сега просто засвиря на цигулката си и се направя, че нищо не се е случило, то вие никога няма да разберете, че трябва да отстоявате правата си, колкото и трудно да изглежда. Ако сега просто засвиря, то след време вие също просто ще засвирите, или просто ще запеете и няма да правите нищо по-различно от това, защото никой няма да ви бъде показал, че за да вървите напред, трябва да се борите...

- Аз... закъснявам за работа – прекъсна го Калина и бързо тръгна, без да се обръща.

„Та той е луд... луд е!” – с тези думи се опита да скрие сама от себе си възхищението, което изпита към музиканта. „Начинът, по който говори и думите, които използва... Да, луд е!” – помисли си утвърдително тя, но вече беше късно. Следата, която бе оставил слепецът в съзнанието ù, беше незаличима.

Калина не беше на себе си през следващите часове от деня. В главата ù непрекъснато се прокрадваха разни мисли, които като че ли не успяваха съвсем да я докоснат, но тя усещаше смисъла им. Чувстваше нещо далечно и смътно, но въпреки това познато и окриляващо.

Това чувство я накара на следващия ден да мине отново покрай него; да седне близо до него, безмълвно. Слушаше го. Слушаше цигулката в ръцете му. Слушаше гласа му. И невероятното беше, че в лицето на този безпомощен, беден, може би дори бездомен стар човечец, тя виждаше надеждата. Звучеше нелепо, но той ù вдъхваше вяра в бъдещето и я караше да мечтае за него. Вдъхновяваше я – той и музиката му.

Така измина цяла седмица. Седмица на мълчание и преклонение пред непознат творец, който с всеки изминат ден безмълвно преобръщаше по малка частица от живота ù.

- Ако имате някакъв въпрос, може да го зададете. Или ако искате да споделите мнение, впечатление и дори неодобрение – просто го направете! – каза ù веднъж музикантът.

- На мен ли говорите? – попита учудено тя.

- Разбира се, че на вас. От няколко дни седите и ме наблюдавате с часове. Слушате ме. Предполагам, че все нещо искате да ми кажете. А може бе сте се съгласили да ми помогнете да подам жалба срещу онези момчета?

- Откъде знаете, че съм тук? Че съм аз? – попита с още по-голяма изненада Калина, но и с леко раздразнение – беше разкрита, а това я накара да се почувства неудобно.

- По аромата, госпожице... или госпожо.

- Госпожица – каза троснато тя.

- Е, сигурно отново закъснявате за работа, затова по-добре тръгвайте.

- Да, така е. Лек ден ви желая!

- И на вас! А когато поискате да зададете въпросите си, с радост ще ви отговоря.

Калина намираше поведението на музиканта за нахално, но нещо непрекъснато я влечеше към него. Затова на следващия ден тя отново отиде.

- Как свирите, като сте незрящ? – попита го, а после добави: - Простете за въпроса, дано не ви засягам.

Той се усмихна.

- Вие виждате света през собствените си очи. Дори съм изненадан, че отново дойдохте. Явно сте по-широко скроена, отколкото мислех. Затова и предполагам, че искреността ми няма да ви обиди.

- Надявам се – каза Калина безразлично.

- За вас светът се състои в собственото ви схващане за него. Той е само онова, което вие сте способна да видите – собствените ви преживявания, собствените ви възгледи и тези на заобикалящите ви хора. Но това съвсем не е достатъчно. За вас светът се състои в тази улица. С нея започва и свършва всичко. Но освен нея, има още три, които я пресичат. Тях ги пресичат други такива. Целият квартал е изграден от улици; целият град; цялата планета. Затова, мила, погрешно е да мислите, че това, което на вас ви изглежда възможно, е възможно и, което не ви се струва такова – е невъзможно. Ако гледате на света единствено през собствената си призма, за вас той винаги ще остане едно съвсем малко пространство с ограничени възможности – също като тази улица. И така – аз свиря, защото преди много години видях съседната улица. А успее ли да го направи човек веднъж, след това той никога не се задоволява само с нея, или само със следващата... Така аз започнах да свиря.

- Не казвате нищо – значи или сте отегчена, или размишлявате... прекъснете ме, ако не ви е интересно.

- Говорете ми на малко име - казвам се Калина... Продължете, моля! – каза тихо тя.

- Калина... красиво име. Е, Калина, музиката е не само моят живот. Тя е моята страст. Моята амбиция и мотивация. Музиката е всичко за мен, колкото и банално да звучи. На пръв поглед може да съм стар уличен музикант, но всъщност съм невероятно щастлив човек, защото всеки един ден е изпълнен с удовлетворение и любов, към това, което правя. Ти сигурно също имаш своята страст – без нея животът не струва нищо... Не е нужно да ми казваш каква е, просто размисли върху думите ми, момичето ми.

- Ще го направя, обещавам – каза механично Калина. – Става късно, а аз трябва да се прибирам. Утре отново ще дойда.

Така Калина започна да ходи всяка свободна вечер при музиканта. Говореха за живота, за мечтите, за бъдещето, за амбициите...

- Знаеш ли, Калина, човешките възможности са неограничени. Напоследък тази фраза придоби голяма обществена популярност, но ако повярваш в това, ще се убедиш, че е така. Все пак светът е достигнал днешните си размери, във всеки един аспект, благодарение именно на хората, които са повярвали във възможностите си да го променят. Не мислиш ли?

Калина поклати положително глава, но започна да изказва гласно собствените си мисли:

- Обичам да разговарям с вас, защото когато слушам разсъжденията ви, имам чувството, че целият този свят ми принадлежи... вие сте такъв оптимист. Но реалният живот не е такъв. Моят живот не е такъв. Аз съм сервитьорка. Без родители, без перспективи. Разказите ви, въобще всичко, което казвате, е толкова красиво и звучи толкова достижимо, но когато вечер се прибера в къщи, това остава една далечна илюзия. И се чувствам толкова безпомощна – в гласа на Калина звучеше огорчение, болка и презрение. – Когато си легна, виждам как рухват всичките ми мечти, защото в момента, в който отключа вратата, се озовавам отново в реалността.

- Щом мислиш така, значи всичко, което съм казал, е било безсмислено... Да, може и да е така, за теб. Но това е моята философия, това е моето разбиране за живота и щом ти не искаш да го възприемеш – недей. Но в никакъв случай не го омаловажавай!

След дълго мълчание музикантът пръв заговори:

      - Съмнявам се, че ще те видя някога отново. Аз просто съм такъв – не мога да се задържам дълго на едно място – на лицето на старецът изгря топла усмивка. – Е, това е последното нещо, което ще ти кажа. Запомни го и си го припомняй винаги, когато се почувстваш безсилна: в живота ти винаги ще има хора, които няма да вярват, че ще успееш. Винаги ще има хора, които ще ти казват, че не си достатъчно умна, красива или талантлива. Нерядко една от тях ще бъдеш и ти самата. Винаги ще има хора, които ще те подценяват и ще се опитват да те унижат. Никога не се повлиявай от мнението им. Никога не им обръщай внимание и никога не се вслушвай в думите им. Това са хората, за които света е една единствена улица. Но, Калина, ти не си като тях. Ти си нещо много повече, защото вече знаеш, колко необятен всъщност е той. И само ти си тази, която може да определи собствената си реалност... Сбогом, Калина – каза музикантът.

      Това бяха последните му думи. Калина никога вече не го видя. Но и никога не го забрави.

      - Мамо, събуди се, мамо! – каза сърдито детски глас.

      Калина бавно отвори очи. В този момент усети как я облива задоволство и удовлетворение. Бе постигнала всичко, за което някога беше мечтала и се бе борела. Имаше живота, който беше искала. Пое си дълбоко дъх и благодари на Бог, че я беше срещнал някога с онзи стар музикант.