3.
Френцов пристигна пред внушителния дом на семейство Ганеви. Пространството пред къщата беше семпло, но поддържано. Имаше единствено райграс, без никакви цветя или храсти. Самата къща беше просторна, двуетажна, точно в центъра й бяха разположени мраморни стъпала, които водеха към двукрила врата с орнаменти, наподобяващи лъвска глава. От двете й страни и на горния етаж имаше огромни френски прозорци. Виждаха се два балкона с мраморни парапети и опънати сенници.
Инспекторът се изкачи по стъпалата и позвъни. Посрещна го самият господин Ганев.
    -    Заповядайте, влезте! – каза домакинът.
    -    Благодаря!
Двамата преминаха през широк коридор, изцяло декориран в мрамор. На стената имаше огромно бароково огледало. В лявата част започваше широко стълбище, което водеше към втория етаж. В дясно имаше няколко врати със свод. Минаха през втората от тях и се озоваха във всекидневната. Тя представляваше просторно помещение, обзаведено с много вкус. Мебелировката беше скъпа, но създаваше уют.
    -    Ето тук държим сервиза – каза господин Ганев и посочи към елегантна етажерка на стената.
Инспекторът се приближи и видя изящни порцеланови изделия. Пет чаши с чинийки, една захарница и малка каничка, декорирани със златен кант и пъстри цветя. Френцов взе една чаша и я разгледа. Порцеланът беше с високо качество, но не можа да открие нещо, което да му се стори особено. На дъното имаше някакъв сериен номер. Извади бележника си и внимателно записа серийните номера на всички части от сервиза.
    -    Бих искал да знам какви подробности са известни на персонала?
    -    Почти никакви, само че двама мъже са нападнали и завързали жена ми и че е изчезнал чайникът. Подробности как я открих в килера, липсата на отпечатъци и изключените камери са известни единствено на полицията и на Вас. Със съпругата ми решихме да не раздухваме много случая, затова съм сигурен, че и тя не е разказвала подробности. Дори сама заши копчето си още вечерта.
    -    Може ли сега да разговарям с госпожа Вълева?
    -    Да, разбира се, сега ще дойде.
След малко в стаята влезе дребна, слабичка жена, която беше прехвърлила петдесетте. Беше леко стресната и скована.
    -    Здравейте, госпожо, бих искал да Ви задам няколко въпроса, които биха могли да помогнат да разгадаем случая.
    -    Добре, питайте.
    -    От колко време работите в този дом?
    -    От около две години. Идвам всеки ден, освен с почистването, се занимавам и с поддръжка на тревните площи и някои други дребни задължения.
    -    Кога си тръгнахте в деня, когато госпожа Ганева е била нападната?
    -    Тръгнах си към осем без пет. Бях приключила работата си за деня. И госпожа Паскалева вече си беше тръгнала.
    -    Дали забелязахте някого пред къщата или наоколо?
    -    Не, не съм обърнала внимание, мисля, че не.
    -    А да Ви е направило впечатление нещо през близките дни?
    -    Не, наистина, нищо особено не се сещам.
    -    А можете ли да си спомните кога за последно видяхте изчезналия чайник?
    -    Да, през същия ден, някъде около обяд избърсах праха на етажерката. Чайникът беше там. После работих из други помещения.
    -    И сте сигурна, че няма какво друго да ми разкажете?
    -    Всъщност има нещо, което не съм споделила с господин и госпожа Ганеви, притеснявах се, че ще ме обвинят в прекомерно любопитство. Но сега виждам, че трябва да го призная…
    -    И какво е това нещо?
    -    Понякога, докато почиствам, разглеждам някои лични предмети на семейството, което не е съвсем редно, но в чайника имаше една бележка.
    -    Бележка! И какво пишеше на нея?
    -    Ами нищо особено, нещо за ванилов сладолед, но не съм я чела цялата и не си спомням друго.
    -    Кога забелязахте въпросната бележка?
    -    О, точно преди седмица, беше в деня след приема за рождения ден на госпожа Ганева.
    -    Имало е прием?
    -    Да, с много гости и на другия ден имах страшно много работа с почистването. Тогава видях бележката, преди приема съм сигурна, че не беше там.
    -    А когато бърсахте праха в дена на обира?
    -    О, там беше - категорична беше госпожа Вълева.
Френцов деликатно реши да не пита повече.

4.

След малко във всекидневната се появи госпожа Паскалева. Френцов знаеше, че тя  е готвачка в този дом и си я представяше точно така – едра, усмихната, побеляла, бъбрива жена на около шестдесет години. Напомняше му на леля му Ваня.
    -    Добър ден, госпожо! Бих искал да Ви задам няколко въпроса.
    -    Добър ден, господине! Каква странна история! Да вземат точно чайника на бабата на господин Ганев! Че защо им е без чаши?
    -    Спомняте ли си кога си тръгнахте през въпросния ден?
    -    Беше към седем и половина. Бях приготвила на госпожата любимите й пилешка супа и крем карамел. Тя не се чувстваше добре, горката. Аз слагам повече яйца в крем карамела..
    -    После ще си запиша рецептата – прекъсна я инспекторът, - дали забелязахте някого, когато си тръгвахте?
    -    Всъщност – да. На улицата пред къщата стоеше една жена. Точно, когато излязох, дойде едно такси и тя се качи в него.
    -    Познавате ли тази дама?
    -    Не, не я бях виждала. Но кварталът се е напълнил с всякакви нови индивиди. Работя в този дом от седем години и доскоро познавах всички наоколо, но сега…..
    -    Как изглеждаше тя?
    -    На около четиридесет години, с ярко червена, чуплива коса. Беше с дънки и розова тениска.
    -    Много добре. А дали си спомняте кога сте виждали за последно чайника?
    -    Не си спомням кога е било това, аз нямам много работа във всекидневната.
    -    Много Ви благодаря, това е всичко засега.
На тръгване Френцов помоли господин Ганев да му приготви списък на гостите, които са присъствали на приема по случай рождения ден на госпожа Ганева.
    -    Чувствам се леко неудобно – започна той, - да ги разпитвам във връзка с един изчезнал чайник. Дали няма как да разберем сами кои от тях са посещавали всекидневната онази вечер?
    -    Има, разбира се. В коридора има камери, ще прегледаме записите от тогава и ще разберем.
    -    Чудесно. Утре сутринта ще дойда отново.

5.
Вечерта инспекторът реши да се занимае със серийните номера на порцелановия сервиз. Извади тефтера си и ги разгледа.
172500340, 172500342, 172500343, 172500344, 172500346, 172500347, 172500348, 172500349, 172500350, 172500351, 172500352, 172500354
Явно липсваха и други части от сервиза, вероятно бяха счупени през годините. Инспекторът записа липсващите номера:
172500341, 172500345 и 172500353
Добави като други възможни серийни номера на чайника:
172500339 и 172500355
И така разполагаше с пет номера, един от които беше на чайника. Дали някой от тях означаваше нещо? Беше възможно да е пощенски код, в комбинация с улица и номер, можеше да е телефонен номер, но не трябваше да забравя – беше написан на чайника преди стотина години. 
Френцов реши да се посъветва с приятеля си комисар Тодоров от полицията. Обади му се и накратко му преразказа случая.
    -    И са те наели да търсиш чайник? – пошегува се Тодоров. - Да, знам за случая, момчетата бяха на оглед, но нищо не откриха. И ти смяташ, че в номера се крие тайната?
    -    Нищо подобно не смятам, просто ми хрумна като възможност. Вероятността е толкова голяма, колкото и тайната да се крие във ваниловия сладолед. А засега друга следа нямам.
    -    Да, прав си. Всъщност преди стотина години подобни обозначения са маркирали предимно страница в книга, ред и дума. Обаче коя книга?
    -    Мислех си за комбинация на сейф или парола на компютър.
    -    Приятелю, когато е произведен чайникът, вероятно не са били чували за тези неща.
    -    Да, знам, но може по-късно някой от семейството да е решил да използва номера като комбинация на сейф или парола.
    -    Възможно е, всичко е възможно.

6.
На сутринта инспекторът отново посети дома на семейство Ганеви. Получи списък на гостите, присъствали на приема по случай рождения ден на госпожа Ганева. Бяха присъствали дванадесет човека – пет семейни двойки и две приятелки на рожденичката.
Семейство Мария и Спас Дончеви
Семейство Ина и Атанас Калинови
Семейство Лилия и Иван Йорданови
Семейство Марина и Петър Игнатови
Семейство Катя и Стоян Желеви
Иглика Андреева
Евелина Станчева
Двамата с господин Ганев се заеха да прегледат записите от камерите в коридора от въпросната вечер. След около два часа бяха наясно, че във всекидневната бяха влизали пет души:
Господин Атанас Калинов – за три минути.
Госпожа Лилия Йорданова беше стояла във всекидневната шест минути.
Господин Петър Игнатов също беше влизал за около пет минути.
Иглика Андреева и Мария Дончева бяха влезли и излезли заедно, бяха стояли там около десет минути.
    -    Имате ли представа дали някой от приятелите Ви обича ванилов сладолед? – попита инспекторът.
    -    Ванилов сладолед ли? Не, нямам идея. Всъщност повечето хора го обичат. Но сега като ме питате, мисля, че чух разговор за ванилов сладолед онази вечер. Но не мога да си спомня кой участваше в него. Мисля, че бяха две дами, но не съм сигурен, просто ми мина покрай ушите.
    -    А спомняте ли си нещо от самия разговор?
    -    Не, нищо конкретно. Наистина не се заслушах, просто отнякъде чух „ванилов сладолед“ или беше просто „сладолед“.
    -    Добре, благодаря Ви.
След малко Френцов вече беше пред къщата и тъкмо се качваше в колата си, когато към него се приближи госпожа Паскалева.
    -    Здравейте, инспекторе! Може ли да поговорим? – попита тя с неохота.
    -    Да, разбира се, какво има?
    -    Знаете ли, аз всъщност видях бележката в чайника…
    -    Така ли?
    -    Да, не казах, защото се срамувах, аз по принцип нямам работа във всекидневната, още по-малко пък със сервиза. Какво ще помислят семейство Ганеви за мен? Но просто чайникът беше много красив и понякога го разглеждах. В деня след рождения ден на госпожата вътре имаше бележка.
    -    Прочетохте ли я?
    -    Ами, да…Пишеше „Ще се срещнем на тринадесети в уречения час следобед в сладкарница „Захарният замък“ и ще хапнем прекрасен ванилов сладолед“. Това Ви го казвам дословно.
    -    Тринадесети? Това е преди четири дни. Имаше ли подпис или име, до което е адресирана бележката?
    -    Не, сигурна съм, че нямаше.
    -    Не се притеснявайте, няма да съобщавам засега това на семейство Ганеви.
    -    О, много Ви благодаря, Вие сте прекрасен – радостно отвърна Гинка Паскалева и влезе отново в къщата.

7.
Сладкарница „Захарният замък“ се намираше недалеч от къщата на семейство Ганеви и инспекторът реши да я посети. Отвън цялата фасада беше розова и когато влезе вътре, Френцов никак не се изненада да види стени, боядисани в розово и бели и розови плочки на пода, подредени шахматно. Единствено масите се отличаваха с дъбовия си цвят, а меките диванчета отново бяха розови, но в малко по-тъмен нюанс от стените.
Зад бара, инспекторът забеляза симпатичен младеж на около двадесет и пет години, който контрастираше на обстановката с черно-белите си дрехи. Френцов се приближи към него и попита:
    -    Здравейте! Случайно да сте били на работа на тринадесети следобяд? Аз съм инспектор Френцов. – представи се той.
Младежът леко се смути, но запази самообладание.
    -    Мисля, че да, момент да погледна графика……… Да, аз съм бил на работа.
    -    Знам, че е малко вероятно да си спомняте, но все пак дали сте забелязали тогава някакви клиенти, които си поръчват ванилов сладолед?
    -    Странно, че питате. Истината е, че си спомням две дами, които искаха ванилов сладолед. Запомних ги, защото ние не предлагаме такъв. Имаме десет вида сладолед, но не и обикновен ванилов. А те останаха много разочаровани и в крайна сметка пиха само по един сок.
    -    Ха! – възкликна инспекторът. – Можете ли да опишете дамите?
    -    Едната беше по-млада, към четиридесетте, а другата – по-възрастна и по-пълна. Може да бяха майка и дъщеря, но не си приличаха. По-младата беше с ярка червена коса, другата беше побеляла. Бяха прилично облечени, това е. Пиха два сока и си тръгнаха.
Френцов неволно си спомни записите от камерата и ярко червената коса на госпожа Лилия Йорданова. От друга страна Мария Дончева беше побеляла и лесно минаваше за по-възрастна, отколкото е в действителност. Спомни си и за червенокосата жена, за която му разказа госпожа Паскалева.
    -    Благодаря Ви! – каза той на младежа зад бара и напусна сладкарницата.
Реши да се поразходи малко пеша по главната улица. Истината беше, че колкото повече неща научаваше, толкова повече нямаше никаква идея какво се случва. Разходката щеше да му подейства добре. Спусна се покрай книжарницата на госпожа Пенева, мина покрай туристическото бюро и застана пред магазина за платове на госпожа Данчева. Отсреща беше антикварният магазин на Илия Венков. Изведнъж погледът му се прикова на витрината на антикварния магазин. Там, на малка масичка, гордо се белееше прекрасен порцеланов чайник.
 

Следва продължение...