Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 7 "Спокойни дни"

Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 7: Спокойни дни

Както каза Ясика, валеше вече два дни. Тя идваше няколко пъти, защото минавала оттук по работа, някаква нейна. Поседяхме в хралупата. Погледахме росоленето на дъжда. Не говорихме много. И когато по листата се чуеше, че дъжда иска да засили, тя си тръгваше да си върши нейните задължения.

Вчера се стъмни внезапно. Завихри се буря. Развилня се много силно. Стана толкова тъмно и непрогледно. Вятърът засвири и засили като бесен. Ярките светкавици бяха единствената светлина, която се появяваше и изчезваше. Гръмотевиците следваха оглушителни и близки над мен. Бурята траеше малко. И изведнъж всичко се успокояваше. А като спомен от силният дъжд, оставаха ручейчетата дъждовна вода по листата, които след това преминаваха в капеща симфония. И песента на дърветата.

През двата дена помощничките на Ясика ми оставиха храна до входа на хралупата, да не се намокри от дъжда или вятърът да ми я откраднеше. Бяха ми оставили пресен и топъл, още, бял хляб. Прясно напълнена речна вода. Имаше няколко вида плодове, които не познавах. Гъбите бяха едни от най-вкусните, особено в яркото червено. А млякото и медът, които ми бяха оставили в малки купички, бяха най-насищащи и вкусни от всичко.

Така и не успях да ги видя и да им поблагодаря за вкусната храна. Беше ми неприятно, че се трудеха за мен, а аз нямах с какво да им се отблагодаря. Когато Ясика дойде отново и я попитах какво да направя за двете самодиви в благодарност, тя само се усмихна, че „нищо не се искаше от мен“. Рано било да мисля подобни неща. Трябвало да заякна, да съм силна, да се справя с трудните дни, които предстояли. Едва тогава можело да мисля за благодарност. Приех това като цел. И се изпълних с търпение. Но най-силно усещах едно вълнение за следващите дни, за всичко напред, което ме очакваше. Толкова красиви неща чувах и виждах през отворът на хралупата. Минаващите сестрици, разговорите на обитателите тук, песента на птиците и дърветата... Исках да науча още за всичко това. Исках да го видя с очите си. Исках да изляза вече от хралупата си. Да се разходя сред тях, с тях.

Опитвах се да остана будна няколко пъти вече. Но бях много изморена (въпреки че все лежах). И като заспивах и сънувах. Виждах образи и неясни картини. Бях в някакво тяло и виждах всичко през нейните очи, и сякаш бях аз, но и не бях напълно нея. Тя говореше, а аз само слушах, но сякаш аз говорех, защото в моите уши беше като моят глас. Но не знам какво говореше това мое аз. Чувах другите. Те все ме молеха: „Остани с нас!“ или „Остани при нас!“ или „Остани тук, при нас е по-хубаво!“, но най-настоятелните повтаряха през интервали едно и също: „Махни булото, да се видим!“.

Тогава отварях очи и се събуждах. Не исках да оставам при тях. Не исках да им давам булото си, защото ми беше подарък на мен. Ясика ми бе казала, че мога да виждам през него. Те ме лъжеха все, че не ги виждам хубаво, защото булото ми пречело. Но кои бяха „те“? Нито веднъж не ми казаха имената си. И щом си помислех да оставя Беликáр сам и очите ми се отваряха сами, внезапно и се събуждах. Тук ми е мирно и спокойно. Там беше мъгливо и странно. Не ми харесваше при онези. А и толкова много интересни неща има тук, които все още не съм видяла. Трептеше в мен сърцето ми, или пък душата ми, имаше нещо в мен, което искаше да полети, искаше да стане и да се затича. Исках да видя всичко извън хралупата ми.

Приятно ми бе много да слушам шепота на дърветата през изминалите дни, дори и когато валеше. Малко бяха припряни, но винаги водеха весели разговори помежду си. Много учтиви и възпитани. И тъй като говореха много бързо, ако си говореха по-високо, всички щяха да се уплашат, че се караха за нещо. От тях научих много неща за гората. Но не смеех да се обаждам и да задавам въпроси, защото нямаше да е учтиво, така скрита да ги разпитвам.

Единствено Беликáр мълчеше още. Той не говореше с мен изобщо. Но не говореше и с другите дървета. Имах толкова много въпроси, но тъй като не ми отговоряше, спрях да питам. С Ясика се разбираха много добре. Тя щом дойдеше и го докосваше нежно с ръка, за да го поздрави. А кората на Беликáр започваше да сияе под ръката й като че и той я поздравяваше. На мен не реагираше така.

Един ден Ясика ме попита защо съм угрижена и я изненадах, че не са кошмарите ми причината. А всъщност любимият ми родител, който се е умълчал пред мен. Ясика ми се усмихна и ми каза:

— Той е самотен. Той е от много отдавна сам. Не знае какво да ти каже. Но той знае много. Затова почакай да намери думите. Стожарите ги е имало още преди нас да ни има. Затова знае много. Той остана... той е... той.. Мхмм... – не беше сигурна как да обясни и спираше внезапно да говори. – Не се притеснявай, а бъди търпелива с него. Той сам ще проговори пръв, когато е сигурен, че е подходящо. Ще ти разкаже всичко, което знае и ще отговори на въпросите ти.

Не посмях да я питам защо не блести на моето докосване. Но тогава си отговорих сама. Ясика бе наша Водачка. Тя знаеше също много. Затова можеше да получи отговор от него.

Опитвах се да не съм тъжна заради мълчание му. Защото Ясика и другите повтаряха, че Беликáр е мой баща. Но не разбирах. И не зная още как да ги попитам за обяснение. Защото вместо един въпрос, започваха много други да се появяват. И главата ме болеше. Очите ми се замъгляваха. И заспивах. И пак сънувах.

Но дъждът успокояваше всичко в мен. Хубави бяха тези дъждовни дни. Спокойни.