Послание до общината


    Седях пред белия минилаптоп и се взирах в клавишите му, надписани само с латински букви. В отделни случаи се чудех, дори по няколко пъти (когато паметта ми изневеряваше) зад кой клавиш може да е скрита дадена буква от родната ми азбука. Тогава започвах да пиша бавно и с един пръст като изрусена секретарка, назначена единствено заради размера на бюста си. Самият текст, който набирах, гледайки от хартиения носител до себе си, нямаше нужда да бъде осмислян и редактиран. Дори и запетайките си бяха на мястото. Повечето. Посланието му беше просто и еднозначно.
    "Господин кмете, моля отървете ни от тази напаст - страшните бездомни песове..." и така нататък, предавам накратко, пазещи своята свещена територия в зоната на нашата кооперация. Няколко непесолюбиви баби от споменатата кооперация бяха достигнали до споразумение помежду си, застрашаващо свободата и териториите на четириногите, което приключи с финален акорд - звън като на пожар, произведен от собствения ми звънец (не вярвах, че е способен на такива вопли).
    "Молим, нека бъдат въдворени..."... бла-бла..."... или осиновени..."..."Това повече не може да продължава", продължаваше апелът към кмета.
    Замислих се и си гризнах от вафлите с шоколадова глазура, оставени ми от бабите-комшийки, за да бъде съвсем сигурно, че ще намеря сили да довърша бойната си задача.
    Ставаше дума за няколко огромни рижи животни с черни муцуни - майка и нейните два потомъка - всички те си приличаха като две капки вода и страдаха от едно и също нервно разстройство. Лаеха и виеха много убедително, когато искаха да покажат антипатията си към някой двукрак навлек, прекосил границите на малката автономна провинция Кучландия и в крайна сметка навлекът си припомняше с носталгия отличната си спортна форма от отдавна отминалите ученически години (ех, а бяхме млади и какви времена бяха).
    "... да ни тормозят". Точка. Дали не беше само въпрос на време излизането наяве на възможностите на здравите зъби на семейството? А аз вече имам цели пет извадени зъба. И да искам да захапя някой, който нагло ме е прередил на опашката за хляб, опитът ще излезе смехотворен.
    А ако поискам да захапя шефа си, който спря да ми плаща осигуровките, оплаквайки се от кризата, човекът навярно ще реши, че съм обърнал рез... исках да кажа, че ще се получи нещо като целувка.
    - Мило, ще пиеш ли сокче от ананас? - чурулика жена ми от кухнята.
    - Не, мило, тези вафли са много сладки и сладкото ще ми дойде в повече.
    - Ти не свърши ли вече тези писания? - дочувам ново чуруликане с нотки на раздразнение. - Ето ти сокчето.
    - Но аз... Не съм свършил, имам още малко.

    Имах навика да спирам като опитен йога целия си вътрешен монолог, докато преминавах през проблемната зона, опасла кооперацията, където се бях родил преди тридесет и две години, и това помагаше. Животните не усещаха прилив на адреналин у мен и реагираха на особата ми като на празно пространство, въртейки опашки.
    Въздъхнах тежко. Жалко, че не само те реагират на особата ми като на празно пространство (явно съм се научил да го правя прекалено добре). Колегите ми в службата също го правят. Тъщата ми също го прави. Имам чувството, че става някакво о, чудо! и аз говоря на някакъв беззвучен език, или пък, че когато издавам звуци, те някак си пропадат в измерение, съседно на нашето. Да можех и аз да посетя това съседно измерение, може би животът там е по-хубав.
    Сложих една изпусната запетая.
    "Господин кмете...". Със същия успех можеше да пише и: "Скъпи Дядо Коледа..." Гризнах си от вафлата.
    На улицата някой ругаеше неправилно паркирал съгражданин. Подадох си главата през прозореца за разнообразие и отмора. Запалих цигара. Остана ми да добавя едно "С уважение". Прегледах още веднъж написаното за грешки, метнах догорелия фас на улицата и доволен се облегнах назад. Обърсах си пръстите с една салфетка (този шоколад много цапа), направих я на топка и метнах и нея през прозореца.
    Един от песовете долу я погледна въпросително. Отново въздъхнах и си допих сокчето.