Беше тъмна нощ. Тя го очакваше - знаеше, че ще дойде, просто ей така. Но чакането я убиваше. И въпреки това щеше да умре и го знаеше.
Гледаше през прозореца тъмната уличка. Уличната лампа беше чак в другия край и светлината почти не достигаше до нея. В стаята също беше тъмно. Всичко изглеждаше черно-бяло.
Тя чакаше, а чакането я убиваше. Бавно и сигурно... Какъв щеше да е той? - нейният убиец, последният човек, когото щеше да види, най-прекрасното нещо в живота й, най-красивото, което е виждала и чувствала.
Знаеше какво следва, но нямаше сили да избяга. Трябваше да чака, но това я убиваше. А времето минаваше - не знаеше колко. Само стоеше и гледаше. Пред очите й започнаха да преминават черни  сенки и образи. Но една от тях сякаш беше истинска. Не знаеше. Сърцето й затуптя още по-силно. Чувстваше, че наближава. Напрежението беше прекалено голямо.
Чакането я убиваше. Изземаше всяка малка частица от съзнанието й. Беше тихо, но тя чуваше как идва. Всяка стъпка се впиваше в сърцето й. Наистина ли идваше?
Изведнъж се обърна към вратата - без причина, без цел. А тя се отвори. Там стоеше висок мъж, но не виждаше лицето му. Луната излезе иззад облаците, освети нейното лице. То бе застинало в гримаса на ужас, изненада, въпреки че го очакваше, и обаяние. В един миг помисли, че ще зърне неговото, но лунната светлина не достигаше до там.
Той пристъпи напред. Правеше го бавно, но сигурно. Знаеше,че няма да избяга. Тя също. И да искаше, нямаше да може. Но не искаше. Сегашното очакване беше по-силно, несравнимо. Жадуваше за него. Жадуваше да изпита това, което щеше да я убие, защото чакането беше прекалено жестоко.
Беше спряла да трепери. Миг преди да види лицето му, неочаквано странно спокойствие обви тялото й. Беше готова да се предаде. Само за да го види, да го почувства.
А той... Той излезе от тъмнината. Острите му черти хвърляха сянка върху лицето му. Беше изящно и осветено, но въпреки това тайнствено. И много красиво. Тя нямаше сили. Не знаеше защо още стои права, след като вътрешно потъваше надолу и надолу. Той нямаше изражение, не показваше емоции, беше безчувствен. Беше създадено от чисто съвършенство.
Не виждаше очите му, а бяха толкова близо... Миглите му хвърляха сянка, която тя следеше, но сякаш беше сляпа.
Той се приближи още. Хвана ръката й. Съпротива не можеше да има. Усети невероятен студ, който я успокои. Не смееше да мигне. Опитваше се да не го прави, защото той можеше да изчезне. Да, тя искаше да остане и да го почувства, дори да е последното нещо в живота й.
С другата си ръка той вплете пръсти в нейната коса и се приближи още. Тя усещаше дъха му. И се учуди - сякаш бе очаквала, че няма да диша, че не е човешко същество.
Той я гледаше и влудяваше, защото не можеше да срещне погледа му, а само да го почувства върху лицето си. Леко стисна ръката й и я целуна. Сякаш се стапяше. Искаше още и още, и още... Той изпиваше последните капки живот в нея, а тя жадуваше за това.
Тънка струйка кръв потече между устните им. Но болката не достигаше до нея. Тя просто подсилваше желанието й.

Той се отдръпна... А тя се беше свлякла на пода, бездиханна, безчувствена, със странно изражение на наслада върху лицето си...