Вървях бавно и търсех с поглед едно усмихнато лице. Нощта отдавна бе завила с черната си пелерина заспиващите улици. Зад редките светещи прозорци самотни компании правеха равносметка на погребаните си надежди. Други давеха в чаши своята вяра за по-добра съдба. 

Изморен трамвай бавно се приближи до спирката. Вторият вагон бе празен. Само пред средната врата лежеше едно малко пале на около 3-4 месеца. Бе вдигнало глава и гледаше нагоре през стъклата. При появата ми то изобщо не помръдна глава и не промени позата си. Все едно бях невидим. Седнах малко зад него и започнах да го разглеждам. Окраската му бе нещо средно между немска овчарка и „улична подобрена”. Бе с вирнати уши и сравнително големи лапички. Личеше си, че някои от дедите му бяха от чиста порода. Изглеждаше сравнително чисто, въпреки лошото време през целия ден.

Следващите спирки бяха пусти и реших да го заговоря. Кученцето бавно обърна глава към мен и спокойно, но без какъвто и да е страх, се приближи. Поотърка се в крака ми и легна до мен. Всичко в него бе странно. Поведението, погледът му. Нито веднъж през цялото време не излая или дори не изскимтя. Наведох се и го погалих:

-         Здравей. Какво правиш тук? – почесах го зад ушите. – И ти ли търсиш обич?

То вдигна муцунка и за първи път размаха дружелюбно опашка. Странното бе, че продължаваше да мълчи. Продължих да го почесвам и да му говоря. Малкото тяло потръпваше под пръстите ми и започна да се притиска все повече към ръката ми. По едно време стана, влезе под седалката и се настани между краката ми. Сякаш искаше да ми подскаже да го погаля и от другата страна.

Започнах да си мисля, че сънувам. Няма никакво куче и всичко случващо се е плод на умора. Сянката на Бредбъри ми се усмихна зад прозореца. Нямах настроението да се озова в неговите разкази и реших да сляза. Прииска ми се отново да потъна сред уличните сенки. То почувства настроението ми и тогава за пореден път постъпи необичайно. Направи нещо много рядко за породата им и несрещано сред уличните кучета от мен. Скри главата си между дланите ми, откривайки изцяло своята шия. Виждах ясно как пулсира вратната артерия. Като че ли ми казваше:

-         Не си тръгвай. Остани с мен. Виждаш сам колко ти вярвам. Моят живот сега е в твоите ръце. Само остани.

-         Не мога. Ако искаш, ела с мен да се поразходим. Нищо, че е студено и мрачно. Или поне ми излай за довиждане. Като на приятел.

То продължаваше да мълчи и се взря в очите ми. После бавно стана и се отдалечи. Все така спокойно легна на старото си място пред средната врата. Вдигна глава и отново се загледа през стъклата на вратата. Стори ми се, че търсеше някакъв спомен в преминаващите прозорци. Станах и нарочно минах през неговата врата. Кучето остана неподвижно без да ме проследи с поглед. Но при затварянето на вратата сърцето ми трепна, когато чух кратко излайване. Не бе издържало и се реши в последния момент да се прости с мен.

Трамваят отмина. Огледах се. Площадът бе пуст. Само в един от ъглите му, близо до Централната поща, забелязах един Дядо Коледа в тъмни очила и младежка стойка. Незнайно за кого свиреше на китара позната мелодия. ”Здравей, Джуд! Не се страхувай!”. Около него негов приятел с камера и мощно фенерче снимаше редките минаващи трамваи.

След един час старата година си отиде безшумно.

А аз продължавах да вървя бавно, търсейки с поглед едно усмихнато лице...

  01.01.10