Обърнах гръб на къщата, поставил на рамото си една раница. По принцип никога не съм обичал пътуванията. Но тази сутрин, тази ранна есенна сутрин, колкото и да не беше подходяща за пътуване – на небето се събираха дъждовни облаци, температурите бяха щипещо ниски за есента – ми се струваше единствения избор. Единствения начин.
Поех по пътя, по който преди години всеки ден ходех за училище. Всеки ден, по едни и същи улици, покрай едни и същи сгради, покрай едни и същи кръстовища... и никога не ги бях виждал. Сега ми се сториха някак сладко непознати, някак... красиво болезнени. Можех да ги видя с други очи, отдалечен от ежедневието.
Защото сега бе моят напълно съзнателен избор да мина точно от тук. Да спра точно на този светофар. Да погледна точно към тази сграда. Вятърът бе хладен, но ме галеше и утешаваше с тиха мелодия. Нямах нужда от истинска музика, която да свири в ушите ми. Имах една песен в главата ми, неопределена от никакви ноти. Стъпките ми бяха нейният ритъм. Вятърът, собственото ми дишане. А когато спрях на светофара, звукът от преминаващите пред мен автомобили се включи в моята симфония. Как сменяха от първа на втора скорост. Скоро спряха пред светофара и дойде моят ред. Моята първа стъпка на асфалта, долу на пешеходната пътека, прозвуча с нова тоналност. Мелодията продължи, колкото повече продължавах напред.
Сега минавах покрай парка, но нямаше да вляза в него. Само плъзнах погледа си покрай дърветата, пейките и те въведоха нежна мелодия на цигулка в моята симфония. Тичащите кучета, които си играеха и се гонеха по тревата, ми показаха още един нов ритъм. Странно как всичко се съчетаваше, как се сплитаха, заедно с моето соло на китара, идващо от биещото ми сърце.
Все още. Все още китарата звучеше в сърцето ми.
Още малко оставаше. Като всяка прекрасна песен, всяка така велика мелодия, която изпраща съзнанието в далечни висоти, затваря клепачите и минава по кожата, оставяйки вечната си следа, така и моята симфония щеше да свърши.
Но всяко нещо, което свършва, свършва тогава, когато свърши. И както свършват едни неща, могат да започват и други. Краят не е край, докато наистина не дойде и тишината не замести песента.
-Здравей – поздравих едно момиче, седнало на пейка близо до пътя. Тя вдигна очи от книгата, която четеше. До пейката на нея седеше синджир за куче. Явно някое от играещите наоколо кучета принадлежеше на момичето пред мен.
Тя се усмихна бавно, докато ме гледаше в очите. Не се познавахме, никога може би нямаше да се запознаем, но краткотрайният блясък в очите й, леката руменина на лицето й, добавиха тиха мелодия на пиано, на фона на симфонията ми. Пианото и китарата.
-Как си тази сутрин? – попитах я. Тя леко се смути, но очите й не бяха особено шашнати от непознатия, който я заговаря рано в събота сутринта.
-Прекрасно. А вие?
Кимнах й с широка усмивка.
-Добре. – гласеше простичкият ми отговор. Само пет букви, а цялата азбука, всички думи, всички езици се събираха в тях. И цялото ми желание за романтичен свят се съдържаше там. За вселена, където погледите говореха, а вятърът наистина пееше.
Отминах непознатото момиче и продължих по пътя си. Отново избрах сам на кой светофар да спра, накъде да завия, кога да забавя крачката си... всичко следваше симфонията в ума ми.
-Накъде си тръгнал? – попита ме някой. Лицето му бе скрито зад мъглата на мислите ми.
На него също му отвърнах с усмивка. Защо човек да не се усмихва в последната си сутрин? Защо да не опиташ да се усмихнеш заедно със сълзите в очите ти?
-Просто... пътувам – отвърнах му.
Той кимна одобрително. И той разбираше. И въпросът му беше само проформа.
-Какво правиш? – питаше ме друг. Този път гласът бе нежен и женски, мелодичен като втора цигулка. Съчетаваше се прекрасно с погледа ми.
-Слушам музика.
-Каква музика слушаш?
-Не чуваш ли...?
Затворих клепачи. Усещах топлина по кожата си, нежно докосване от любим човек. Усещах прегръдката на моята майка право в сърцето ми, което все още не се отказваше от струните си. Все още. Усещах целувката, която дадох като за последно снощи, все още на устните ми, копринен полъх на спомен. Всяка една минута бе моята последна следваща минута. Моята последна секунда. По пръстите ми стоеше споменът за музикалния ми инструмент, моята единствена Китара. Зад клепачите ми чакаха сълзите, но те нямаше да бъдат повикани, за да плачат отново. Само щяха да добавят блясък към океана на очите ми. В косата ми бавно проникваше въздухът, който дишахме. Играеше си с кичури, завиждаше на вятъра.
-Само дишай с мен. Още един път. Още един път – нежно ми запя той.
Послушах го и той пусна светлина в дробовете ми. Мина със сребърно сияние по струните на сърцето ми. За един последен път.
-Хей. Синко. – викаше ме познат глас. Дълбок един глас, топъл, силен... стабилен. – хей. Дете мое.
Клепачите ми се отвориха насила. Видях двете очи, които може би най-много щях да обичам на земята.
-Хей. Заспиваш ли? – попита ме нежно Тя. Нямах сили да й се усмихна. Леглото бе така топло, затоплено от последния ми сън.
-Мисля, че се събуждам – отговорих й. Тя ме докосна по лицето. Но усещането за нея вече бе напуснало кожата ми. Не можех да разбера дали наистина ме докосва, или си въобразявам. И тя го разбра.
За един път в живота ми, всички около мен знаеха. Никой не ме питаше нищо, но всички знаеха. Не трябваше да се опитвам да обяснявам на никого, не трябваше да се насилвам да говоря, можех да мълча. И всички виждаха, чуваха, знаеха. Всички... ги беше грижа.
Има ли такива моменти? Когато всички знаят.... всички около теб. Виждат теб.
Виждат само теб.
-Благодаря ви – казах тихо – благодаря ви за тази прекрасна симфония. Всички... пеете много красиво.
Моето соло клонеше към своя финал. Топлата ръка на майка ми върху моята не съществуваше вече. Нейните загрижени очи също изчезваха в мъгла.
-Още един път. Дишай с мен – каза вятърът.
Но тук в банята ми нямаше вятър. Той ме викаше през прозореца. През затворения прозорец неговата песен звучеше глухо.
-Най-хубавият ден... най-красивият глас... най-вечната... симфония – бяха последните ми думи.
Ножът.
Топлата кръв.
Самотата.
Пееха...
Болката поне – тя замълча.
© Даниел Димитров Всички права запазени