6.

На обяд Чарли не обърна внимание на оплакванията на главния инженер, още по-малко на новите му идеи. Наслаждаваше се на петелската яхния, докато кимаше учтиво и се включваше в разговора с коментари тук–таме, но всичко за което мислеше, бе как да процедира с Рей ван Дор. Кандидат–президентът беше жизнено важен за прокарването на закони, които щяха да ограничат, поне временно, изкуствения интелект. Времето беше всичко, което Чарли искаше, докато открие как да го унищожи веднъж–завинаги.
– Робърт – Чарли прекъсна събеседника си, докато обясняваше запалено за нов вид технология, която щяла да открие живот на други планети в Млечния път.
– Да, Чарли?
– Какво мислиш за Рей ван Дор?
Робърт остави приборите до чинията и отпи от мерлото.
– О, Чарли, знаеш, че такива неща не ме вълнуват – виното бе навлажнило брадата му, но той изглежда не забелязваше.
– И все пак, ще се радвам да чуя мнението ти.
– Ами, някои от нещата, които говори…
– Откачени, нали?
– Държавата да контролира технологичните компании? Т–това… това ще спре прогреса.
– Така ли? – Чарли килна глава на една страна.
– Е, ами че какво разбират политиците от технология? Не може ли да им плащаме и да не ни се бъркат?
Чарли се засмя.
– О, ние им плащаме. Но все пак, нужно ли е политикът да разбира от технология, за да забележи, че единственото, което прогресира, е самата технология – докато ние си стоим на едно и също място. И неусетно се превръщаме в роби на същата технология.
– Роби? Чарли, да не би петелския мозък да ти е размътил главата? Звучиш като някое хипи.
Чарли бутна чашата си настрани и се наведе по-близо до Робърт.
– Робърт, ти си най-близкото до приятел, което имам в компанията, а и извън нея. Също така си може би най-гениалният човек, който познавам, но си сляп за някои неща и…
Чарли изведнъж млъкна, усетил, че е казал повече, отколкото искаше. Робърт го гледаше странно, изучаваше го. Вероятно не го бе виждал да губи контрол досега. Отпи нова глътка вино.
– Ами, след като не разбирам – рече Робърт, – Що не вземеш да ми обясниш?
– Новото устройство, за което ми разказваше.
– H2О търсача?
– Същото. Помня, че ми разказваше за нещо подобно още преди единадесет години, когато те наех.
– Тогава мислех, че ме взе за луд.
– Взех те – каза Чарли и двамата се засмяха. – Но въпреки това знаех, че не се шегуваш и затова те наех. Замислял ли си се защо цял живот искаш да създадеш нещо такова?
Робърт нагласи очилата си и се замисли.
– Знам ли, предполагам, защото никой досега не го е правил…
– Не, не. Нямам предвид това. Имам предвид – ти никога не си се запитвал има ли живот някъде там, защото знаеш, че има. Хората преди нашествието не са знаели, че има. Да, предполагали са, че може и да има живот някъде там, но никой не си е поставил реалистичната цел да го намери. Докато след нашествието това е може би цел номер едно на човечеството.
– И? Не разбирам накъде биеш, Чарли.
– Ти си брилянтен инженер, Робърт. Обясни ми как според теб извънземна цивилизация, която е дотолкова напреднала, че може да нападне друга цивилизация на друга планета – как тя бива сразена, при положение, че най-голямото постижение на другата планета е кацането на малката й, близко разположена луна?
– Все още не разбирам накъде биеш. Знаеш как сразихме извънземните. Изкуственият интелект го направи. Всеки знае това.
– Естествено, естествено. И какво? Хората пускат звяра на свобода, за да победи враговете им и после? Очакват, че звяра ще се прибере обратно в клетката?
– Не, пуснали сме звяра от клетката, но сме го пуснали на каишка. Изкуственият интелект не може да функционира без енергията, която произвеждаме.
– Точно така – каза Чарли с тон, който подканваше Робърт да изследва значението в думите.
– Да не би… – Робърт доби замислен вид, но разтърси глава, сякаш това щеше да изхвърли мисълта от нея. – О, я стига, Чарли. От всички хора точно ти ли ще си конспиративно настроен…
– Не съм настроен никак, Роб. Просто знам истината, независимо дали ти харесва, или не.
– Истината е хубаво нещо, приятелю, но сам знаеш, че изисква доказателства.
Чарли се наведе отново напред.
– Искаш доказателства? Ще ги имаш. – Погледна часовника си и видя, че има още четиридесет и пет минути до срещата с маркетинг отдела. – Ела с мен.
Излязоха от ресторанта и завиха към отделението за космическо наблюдение. Подминаха и него и след двеста метра през коридори и различни антрета, застанаха пред главния асансьор, който водеше в апартамента на Чарли. Когато стъпиха вътре, Чарли сипа по половин пръст коняк в две чаши и подаде едната на Робърт, който седна на големия диван, гледащ към “Стройната Алиса” на Шарл Гайо.
– Колко плати за нея? – попита го Робърт.
– Не искаш да знаеш.
– Някъде четох, че Алиса била истинско момиче, което се казвало Ани, и имала способността да вижда всички светове в главата си. Но иронията е, че Ани била сляпа и не виждала света, в който се е родила. Затова погледът й е толкова магнетичен и в същото време тъжен. Сякаш вижда всичко и нищо едновременно.
– Като повечето хора – каза Чарли и натисна копче на дистанционно.
“Стройната Алиса” се отмести и стената зад нея хлътна навътре. Чарли мушна ръка в дупката и извади камъка. Все още му беше трудно да свикне с него – по-мек от кадифе в овалната си част и по-гладък от кристал в отрязаната. Светъл и напълно неотличим от външната, кадифена част и огледално черен отвътре. Беше малък камък, не по-голям от орех, поне половината, която държеше. Той го хвърли на Робърт, който се изплаши, но все пак го улови, макар и несръчно. Огледа го с интерес. Сетне погледна Чарли въпросително.
– Това е концентрирана тъмна енергия. Стар, колкото вселената, мощен колкото нея. По дяволите, доколкото знам може би вътре има цяла вселена.
Робърт мигаше без да говори, накрая се изсмя.
– Имаш странно чувство за хумор, пич. Това е просто някакъв вид обсидиан, ерозирал по краищата. Красив е, признавам, но мощен? Вселена? – Робърт го пусна на земята. – Опс, изтървах вселената.
И се засмя по-дълго от преди. После усети с кого говори и замлъкна.
– Съжалявам, Чарли, знам, че си ми шеф и винаги си прав, но човече… това е откачено.
– Не е.
– Е, като е толкова мощен, какво може?
– Не съм сигурен още – призна Чарли. – Трябва ми другата половина.
– Другата половина… разбира се, че ще има друга половина – подигравателно каза Робърт.
– Подигравай се колкото искаш Робърт, но ако намерим другата половина, кой знае с каква сила ще разполагаме.
– И това какво общо има с изкуствения интелект?
– Общото е, че той има нужда от камъка, за да завладее вселената. Земята му върши работа засега, но ресурсите й ще свършат. А преди тях, може и човечеството да умре. Макар да сме му досадни, той има нужда от нас… засега. Но намери ли камъка, ще сме му напълно безразлични. Дори няма да ни убие, задето сме му били така досадни. Просто ще ни игнорира, както игнорираме мравките. Но тъкмо защото ги игнорираме, не забелязваме кога ги настъпваме, кога им разрушаваме мравуняка. По същия начин, веднъж щом се сдобие с това, изкуствения интелект ще ни освободи от робството, но може да реши да унищожи слънцето ни, заради енергията. А може и да ни унищожи директно, ако сметне, че сме заплаха за него. Изкуствения интелект е следващата стъпка в еволюцията, Робърт, но за да оцелее, той трябва да се увери, че повече стъпки няма да има. Че той ще е последната стъпка в еволюцията.
– Дори да е така, все още не виждам доказателство.
– Защото не съм ти го показал. Ела.
Чарли закрачи към прозореца. Навън беше слънчево, небето беше ясно с изключение на няколко облака, бели и пухкави, колкото за фон. Всичко това изчезна, когато той натисна друго копче на дистанционното. Прозорците станаха тъмни, сякаш беше непрогледен мрак. В задния край на стаята замъждукаха лампи, колкото да се вижда.
Робърт изглеждаше объркан.
– Защо са ти завесите, ако имаш тези прозорци?
– Поради същата причина, задето ям яхния и пия вино, вместо да се блъскам с Мултифуд. Кара ме да се чувствам човек.
– И кое толкова те кара да се чувстваш като нечовек?
– Това – натисна друго копче на дистанционното. Мъждукащите лампи угаснаха. Вместо това светлината идваше от стотиците светулки и прашинки, с които се напълни въздуха, и които сякаш грееха.
– Какво е това? – попита Робърт. – Да не ми изневеряваш с друг главен инженер?
Чарли се усмихна.
– По-скоро изневерявам на него с теб.
– Не съм виждал подобна технология – призна Роб. – Сякаш е… сякаш…
– … е от друга планета? – довърши вместо него Чарли. – Това е, защото е.
Чарли изучаваше погледа на Робърт, реещ се из космограмата. Трябваха му няколко секунди, докато загрее думите. От изумен погледът му се превърна в изплашен, и сега гледаше право в Чарли.
– Моля? Искаш да ми кажеш, че… че…
Чарли натисна ново копче на дистанционното. Лампите в стаята светната, но звездите не си отидоха, светеха с черен пушек, подобно на цвета от камъка.
– Седни, Роб. – Чарли наля още коняк на инженера, докато той сядаше. – Това, което ще ти кажа, не трябва да напуска тази стая.