Последния полет на малкия Карло

Последния полет на малкия Карло

Бащата на Карло бе загинал през Втората световна война и той живееше сам със своята  майка Флорентина в Неапол.

Костите на любящия татко и съпруг Ампелио лежаха някъде из пясъците в далечна Африка, но духът му всяка нощ идваше в съня на Флорентина. Понякога я милваше и целуваше, понякога само си говореха -  с топлота, обич и разбиране, друг път правеха любов...

Годините минаваха, Карло растеше, а майка му Флорентина работеше като шивачка. Беше ѝ много трудно да отглежда Карло сама. В този мъжки свят на жените не им бе присъщо нещо друго, освен да вършат домакинска работа. Работа се намираше трудно. На тях плащаха много по-малко, отколкото на мъжете, тормозът беше нещо съвсем общоприето. Но Флорентина не се предаваше. Тайно крадеше парчета плат и конци и нощем, когато единствено имаше свободно време, му ушиваше по някоя дрешка. Даряваше го със всичката обич и грижи, на които бе способна, но въпреки това се чувстваше виновна: защо не беше по-богата... защо Карло ходи с тези прошарени дрехи, защо не може да му осигури добро образование, по-богата трапеза, книжки, играчки...

Но Карло въобще не мислеше така - той беше благодарен на своята майка и не се чувстваше беден. Че кой син е беден щом има любовта и нежността на майка си?!

Денят на Флорентина беше много тежък.

Сутрин трябваше да нахрани Карло, да го заведе при баба му и да отиде в шивашкия цех. Там тя работеше шестнадесет часа, без почивка и храна, а после отиваше да вземе Карло и заедно се прибираха у дома. Беше по-лесно да го оставя при баба му, но тя искаше любимото ѝ момче да е при нея.

Татко Ампелио беше офицер и когато беше жив имаше някои известни привилегии. След дълги увещания Флорентина успя да го убеди да ѝ наеме учител по италиански, за да се научи да чете и да пише. Малко жени тогава можеха да си напишат името, а тя искаше да се научи да чете и пише. Искаше да прочете всички любовни романи, искаше да прочете всички красиви приказки на малкия Карло...

Благодарение на това, сега тя учеше малкото си момче да чете и пише. Беше спестила пари и купи една книжка с приказки, които да му чете и същевременно я използваха като читанка, когато го учеше на четмо. Тя беше търпелива и внимателна и скоро Карло можеше сам да си чете приказките. С писането беше по-зле, но за всичко си има време...

След като приключваха с урока, Флорентина приготвяше вечерята, докато Карло се къпе. Тя много държеше той да бъде чист и спретнат и не смяташе, че бедността е оправдание за обратното. Тя самата събираше рози от градината и сама си правеше балсами, винаги ухаеше на рози...

След като с Карло вечеряха малкото момче имаше няколко часа да си поиграе. Понякога беше като татко си - смел войник, друг път беше откривател и приключенец. Или каквото му хрумне - той имаше свободата да бъде всякакъв, защото първо майка му му четеше, а сега той сам четеше всякакви приказки от голямата книжка. След игрите вече беше сънен и майка му го завиваше в леглото, целуваше го и го оставяше да спи. Той сънуваше приказни приключения, принцове, принцеси, дракони и феи, а тя сънуваше Ампелио и всяка сутрин се ядосваше, че се е събудила и съня е свършил. Но само докато Карло не изтича до нея и не я прегърне.

- Хайде, мамо, направи закуска!

Една вечер Карло не можеше да заспи. Гледаше нощното небе и се чудеше какво има над него. Небето ли беше тавана на света? Искаше му се един ден да стане летец и сам да разбере.

В другата стая майка му жадно попиваше всяка дума, която прочиташе. Едва, едва бе събрала пари, за да си купи един любовен роман. Казваше се "Сбогом на оръжията" на Хемингуей. И въпреки че беше писан през 1929 година и действието се развиваше през Първата световна, а сега беше 1951 г., историята на младия Хемингуей, който лежал ранен и се влюбил в медицинската сестра ѝ беше толкова близка... напомняше ѝ за нея и Ампелио. Четеше и понякога се смееше и усмихваше, друг път плачеше, но при всяко положение: беше си направила един хубав подарък. Когато заспа нейния любим мъж отново се появи в съня ѝ. Напоследък пропускаше да идва всеки ден и тя много се страхуваше дали ще спре да го вижда в съня си...

Един ден чичо му Бартоло му донесе един подарък, за който Карло много си мечтаеше - дървен самолет, с който да покори света, или поне целия двор и докъдето го пускат да си играе из Неапол! Бартоло живееше в Рим, където си търсеше късмета, но засега търсенето не се увенчаваше с успех. Сети се, че след като Карло си няма татко да му измайстори такава играчка, след като се е върнал за малко в родния Неапол защо да не му я подари той...

Карло щеше да политне наистина: толкова яростно пореше вятъра с любимата играчка в ръка. Но, когато небето те влече скоро тази игра ти омръзва...

Един ден, когато бяха приключили с досадния урок по писане и майка му го пусна да си поиграе навън, Карло реши да се покатери на върха на голямото дърво зад къщата, за да е по-близо до мечтаното небе докато си играе със самолета.

Стоеше на един клон и имитираше с уста звуците на самолетен двигател, докато умело пилотираше дървеното самолетче и майсторски избягваше да се блъсне в малките клонки около него. Когато реши да слезе обаче, тъй като вече беше време да се прибира, се чу пропукване - клонът на който беше стъпил се счупи, Карло изпусна този, на който се държеше и полетя надолу...

Когато отвори очи се успокои: любимия му самолет беше цял. Но в следващия миг осъзна, че не може да помръдне...

* * *

През 1960 г. Карло вече беше на 16 години. Прикован в инвалидния стол той нямаше много приятели. Майка му вече нямаше сили да работи, а и беше твърде стара. Флорентина беше продала къщата на майка си и негова баба преди четири месеца и сега имаха малко пари. Но и те щяха да свършат скоро и техния приятел - гладът щеше отново да се шмугне през прозорците...

Тъй като беше бебе, когато баща му отиде на война и повече никога не се върна той нямаше да знае дори как е изглеждал, ако не бяха грижливо пазените от майка му снимки.

За нещастие неговия лик вече не идваше във съня на Флорентина. А така ѝ липсваше! Преди да заспи винаги се надяваше, че тази нощ той отново ще дойде, но той повече никога не дойде, а Карло никога нямаше да сбъдне мечтата си да полети.

Една вечер Карло не можеше да заспи. Беше унесен, сънен и уморен от четенето, но пак не можеше да заспи. Често му се случваше. Докато стоеше и както винаги зяпаше с възхищение към красивото небе изведнъж, с бързината, с която мигна с очи, едно сребристо сияние мина през прозореца, сякаш го нямаше, освети бедната стая на Карло, обиколи я и отново с бързината, с която Карло премигна с очи това сияние се беше превъплътило в мъжа от снимките - баща му!

Карло стоеше стъписан и не смееше да каже дума. Пред очите си виждаше дух и макар да бе на баща му той все пак се страхуваше.

- Здравей, Карло. Аз съм твоя баща. Ти не ме помниш, защото последния път, когато те държах в ръцете си беше на няколко месеца...

Карло мълчеше и духа отново заговори.

- Но аз не съм те забравил и винаги съм бил около вас. Гледах как растеш, гледах как милата ми Флорентина се бори със живота и дава всичко, за да те отгледа. И успя, направи те достоен мъж...но има нещо, което те мъчи много, нали?

- Да.... - Поуспокои се Карло и отговори на духа на своя баща.

- Понякога се случва така, Карло. Но не страдай! Единственото нещо, което може да те спре да сбъднеш мечтата си е смъртта. Аз го знам, защото всяка нощ мечтая да ви целуна и прегърна, но не мога. Ако можех да върна времето щях да ви взема и да избягам, да не отивам на война. Сега ме чуй: Бог има план за всеки. И Бог помага на всеки да сбъдне мечтата си по един или друг начин. Той никога не отнема мечти.

- Ако има Бог, той трябва да ме моли за прошка, не аз него! - отвърна гневно Карло.

- Синко, ти ще летиш. Виж какви красиви криле имаш.

- Какво? Татко, аз съм в инвалиден стол! Аз никога няма да летя, мога само да се търкалям в някоя локва, какви ти криле?

- Ти не ги виждаш и мислиш, че не можеш да полетиш, но можеш - имаш криле. Просто сега са мокри от сълзите ти и не могат да се разперят.

- Какво, татко... - опита се да попита Карло, но когато мигна с очи духът вече не беше в стаята.

След дванадесет години Карло вече беше един от най-талантливите авиоконструктори в Европа...

- край -