Спомни си разказите от детството, предадени му от стари хора и баща му. За безкрайни топли равнини, някъде отвъд голямата вода. Сега навън бошуваше страховита снежна буря и той трябваше да се спотайва в малката пещера с вертикален изход (комин). Беше останал
съвсем сам, откакто умря жената, с която деляха всичко в изпълнените с премеждия безкрайни дни и нощи. Всички деца, които му беше
родила, бягаха от тях още недочакали високото седящо слънце да се повтори, колкото са пръстите на ръцете му. Чудеше се как се намираха с другите от тяхното време из тези безкрайни пусти гори, събирайки плодове и корени. Винаги предусещаше кога няма да се върнат.
Когато ги срещнеше след много седящи слънца в гората, случайно, ги виждаше пораснали, момчетата едри, възмъжали, а момичетата разхубавени, понякога с малко кожено вързопче, от което се носеше плач. Дъщерите му го отбягваха, но момчетата идваха при него, опираха чело в рамото му и дълго го гледаха, явно осъзнавайки колко е остарял. Той изсипваше к ...