Последният неандерталец

     Спомни си разказите от детството, предадени му от стари хора и баща му. За безкрайни топли равнини, някъде отвъд голямата вода. Сега навън бошуваше страховита снежна буря и той трябваше да се спотайва в малката пещера с вертикален изход (комин). Беше останал

съвсем сам, откакто умря жената, с която деляха всичко в изпълнените с премеждия безкрайни дни и нощи. Всички деца, които му беше

родила, бягаха от тях още недочакали високото седящо слънце да се повтори, колкото са пръстите на ръцете му. Чудеше се как се намираха с другите от тяхното време из тези безкрайни пусти гори, събирайки плодове и корени. Винаги предусещаше кога няма да се върнат.

Когато ги срещнеше след много седящи слънца в гората, случайно, ги виждаше пораснали, момчетата едри, възмъжали, а момичетата разхубавени, понякога с малко кожено вързопче, от което се носеше плач. Дъщерите му го отбягваха, но момчетата идваха при него, опираха чело в рамото му и дълго го гледаха, явно осъзнавайки колко е остарял. Той изсипваше корените и плодовете в техните торби и тръгваше. Толкова искаше още да им помага, знаейки какъв е бил неговият живот. Но разбираше, че не може да ги последва. Те бяха създали свои семейства с хора много по-различни от него, по-високи и стройни, с красиви лица като изгладена от водата скала, чернооки 

с пронизващ поглед. А той, а също и хората от детството му в горите, където беше израснал, бе груб, неугледен, макар и с мощно тяло и

ръце, бързи крака и огромен гръден кош, развити в постоянната гонитба на сърни и елени в планината. Челото му бе като дънер от отсечено дърво с оредели сплъстени кичури по него. Новите хора имаха красиви, изящни вратове, а неговата глава като че бе поставена директно на раменете. Не можеше вече да се възприема и дори, когато пиеше вода от някой планински поток, избягваше да се поглежда.

Но неандерталецът знаеше своите предимства -- той бе невероятно силен, закален в тежкото оцеляване, в битките с животни и врагове. Като млад мъкнеше огромни стволове през няколко баира, окастряше ги с брадвата и ги нареждаше около огнището. Тогава бе дори

и един от най-привлекателните млади и когато се случеше да срещне някое младо момиче, то впиваше поглед в него и оголваше цяла редица бели зъби в широка усмивка.      

     В този ден обаче неандерталецът се спотайваше в малката пещера, останал сам с мислите си. От дълго време не беше ял месо и го 

мъчеше тежка анемия. Малкото мърша, която намираше в снега не бе достатъчна и дразнеше стомаха му. Нямаше и силите да пропъжда животните, които все по-често се навъртаха край дома му. Преди, само стигаше да изреве и вълците се разбягваха, но сега не му

достигаше глас. В хубави, слънчеви дни, в гори изпъстрени с цветя, отиваше до гроба на жена си, под една огромна елша близо до малка река и оставаше с часове. Там се сприятели с една катерица, която седеше на клона над него и чоплеше семена от дърветата.  Сърни като духове идваха, пиеха вода и внезапно изчезваха. Понякога голяма хищна птица се спускаше през дърветата и тогава гората притихваше.

На това място не се чувстваше сам, сякаш светът, познатият му свят, можеше да съществува само чрез него и той го пазеше заради 

жената, която обичаше. Когато си тръгваше, катерицата го следваше известно време по дърветата...

     Изведнъж реши да излезе, денят напредваше и бурята като че ли бе намаляла. Пътят до неговото място бе дълъг, но той тръгна, газейки 

дълбокия сняг. Пак се почувства изпълнен със сили, природата- майка бе с него. А там нямаше да се чувства самотен. Вятърът надуваше 

своята тръба между клоните и се сипеше снежен кит. Отчупи си дълъг прът, с който си помагаше, а знаеше и че при вида му, животните

щяха да стоят настрана. На моменти гората зловещо притихваше, но винаги след малко се обаждаше някоя птичка. Намираше познатите

потоци замръзнали и ледено красиви, с бълбукаща вода по вировете. Когато пристигна, видя върха на камъка, едва да се подава над снега.

В този момент тихо заваля. Старият неандерталец прилегна, беше се изморил, пътеката не беше като през лятото. Присъни му се неговата

жена. Той я прегърна. Отново бяха заедно.

                   септември 2024 г.                                                                         Л. Цонев

                   гр. Сливен