Дън! Дън! Дън! Камбаната биеше от сутринта. Свърши се! Днес погребваме баба. Толкова, господ ѝ отреди 103 години, щедър е бил, макар да исках поне още една… Всъщност днес погребваме едно тяло. Баба си замина още преди месеци. Това е тялото на една непозната. Моята баба беше весел човек, жизнена и енергична, оптимист, човек, който вярваше в доброто. Моята баба ставаше преди слънцето и започваше да шета из къщата, а когато се развидели поемаше към къра. Моята баба обичаше балкана и често можехте да я срещнете из баирите я билки да бере, я стадо да пасе. Моята баба вярваше в силата на природата и не веднъж е помагала с билки на напълно непознати. Пари не вземаше, искаше блага дума да чуе. Моята баба хапчета не пиеше, а вино. Да, обичаше виното, обичаше хората, обичаше веселбите. Да, тя често събираше в къщата си цялата рода – внуци, правнуци, братовчеди, лели, чичовци, сватове, пък и за съседи оставаше местенце някъде из двора, защото къщата беше тясна. 

     Тази жена си отиде преди месеци, когато нещо я повали. Докторите не си направиха труда за обстойни прегледи и лечение, била твърде стара, от годините е, тялото вече е износено. Още помня докторката, която плака с мене и ме посъветва да си я приберем в къщи, в болницата щели да я подмятат като ненужна вещ. По-късно разбрах, че преди по-малко от месец и тя е загубила възрастната си майка и до днес съжалява, че я е оставила в болница. Послушахме съвета ѝ. Дали постъпихме правилно? Няма как да разберем. Цял живот ще има едно „Ами ако…“

     Жената, която прибрахме в къщи, скоро се превърна в напълно непозната. Спря да става, спря да говори, трудно дишаше, не ни познаваше, а накрая дори очи не отваряше. Заредиха се дни и нощи на безкрайно бдение. До онази нощ. Тогава преживя най-големите си мъки, агония. При всеки стон, при всеки вик отправях горещи молби Господ да си я прибере вече. Гледах умолително доктора и го молех да направи нещо, но той сякаш не ме разбираше и ми отговаряше „Нищо не може да се направи, жената си отива“. „Можеш – мислех с – можеш, но и ти като мен не смееш да изречеш мислите си на глас“ А когато всичко свърши си отдъхнах с облекчение. И изпитах неописуема вина и срам, сякаш господ бе чул молитвите ми. Виновна ли бях? Има ли прошка за такива мисли?

     Сега седях близо до ковчега без да изпитвам мъка, студена като камък, невъзмутима, със сухи очи. Гледах спокойното лице на баба и се питах дали и тя ни вижда. Около нея се тълпяха бабите, оставяха пъстри китки, проронваха по някоя сълза, която ми се струваше доста фалшива и излизаха, за да се набъбрят на воля. От време на време влизаше леля ми, която започваше да нарежда още от вратата, оглеждаше се и щом прикове вниманието на всички в стаята се хвърляше върху безжизненото тяло и започваше да вие като вълчица:

     - Майко ма, стани майко! Защо си тука мале легнала, що не станеш да видиш колко хора са дошли да те видят. Стани ма, мале, да видиш всичките ти пилета са тука. На кого ме мале оставяш кръгъл сирак?

     О, я стига! Кръгъл сирак! За бога, та ти си на 70. Дай боже всеки му да остане кръгъл сирак на 70.

   Следваше падане на колене и още по-истерични писъци. Когато около нея са се събрали достатъчно на брой хора, се оставяше да бъде изведена от стаята.

     Слава богу, поне ще ме остави на спокойствие със спомените ми.

     - Гино ма-а-а, къде ма тръгна, Гино-о-о- тази пък от къде се взе и защо опява така, то мъка, мъка ама чак пък! Даже не ни е съседка, не е и от близките приятелки на баба- Гино-о-о като идеш при мой Върбан, много здраве да му носиш. Да му кажеш, че къщата сме наредили, ама без него не е същото.

     Ясно, жената плаче заради своята си мъка. Натоварва ме! Гледам, всички са със зачервени очи, подсмърчат, размятат кърпички, а от мене ни сълза. Нормално ли е, нали уж си мислех, че обичам баба? Какъв чешит съм и аз! Ама на, очите са пресъхнали, само гърлото ме е свило. Да ревна- не мога, да викна- не мога, а в главата ми едни такива мисли… Как ще се върна в тази къща, вече е толкова празна? И все поглеждам към портата и очаквам, че ей сега ще скръцне и баба ще влезе, нарамила торба с билки. А портата широко отворена и само чужди баби с букети и свещи влизат.

     Влиза майка, навежда се над баба и започва да хлипа.

     - Спри, мамо! Не виждам смисъл. Нищо няма да я върне! Каквото и да направим, каквото и да сложим е за да залъжем нас самите – отдръпна се, добре че ме послуша, ама останалите ме гледат странно. Не ми дреме, поне съм искрена. Какво, успяхте ли някога някого да върнете? Тогава? А ти там, в ъгъла, защо бършеш тези сухи очи, защото така трябва ли? Двете от ляво, като ме гледате с такова неодобрение, защо не престанете да предумвате влизащите? Засрамете се! А ти там, с бастунчето, защо непрекъснато се кръстиш и подхилваш едновременно? Благодариш на бог, че и този път не беше ти, нали?

     Влиза вуйчо. Носи на поднос малки чашки с ракия. „Вземете за бог да прости баба“ и гаврътва по една с всеки посегнал към подноса. Застава до ковчега на баба, поглежда тъжно и бърше зачервените си очи. Зачервени, ама не от плач. Пийни още едно, може мъката ти да мине.

     Качих се на втория етаж. Тук няма никой. На стената виси снимка на баба, когато е била млада бригадирка. Буцата в гърлото ми расте. Ето я и шевната машината, колко полички ми беше ушила баба! Нещо горещо се стече по бузите ми. Стоя пред вратата на стаята ѝ. Давя се в безмълвни ридания. Отворих вратата и влязох. Братовчедка ми беше намерила пристан в тази обител от лудницата вън. Поплакахме заедно. Дълго си говорихме за летата прекарани заедно тук, за пакостите, за наказанията, за щастливи и тъжни моменти, за смешни случки, за едно минало, което никога повече нямаше да се повтори. За детство, което нашите деца, нямаше да могат да изживеят. А после се стегнахме, чакаше ни още много да свършим през деня. Тепърва предстоеше погребението, неминуемо на гробищата щеше да има няколко припаднали от мъка, а после помена в къщата за най-близките щеше да се превърне във всеобщо веселие за старите, а истински опечалените да вървят по дяволите. Предстоеше да видим най-великите актьорски изпълнения, да дадем сила на разбити от мъка съседки и да се държим, както се очаква от нас. Не се получи. С дружни усилия успяхме да разпръснем събралата се сбуна веднага след сервирането на десерта.

     Още на другия ден се чу за „унукините“ на Гина. Наистина ли съм безчувствена? Наистина ли не съм уважила баба в последния ѝ път? Ами не, не успях да плача, всичко пролях през онези проклети месеци, когато животът бавно гаснеше в тялото на баба. Нищо не оставих на гроба ѝ, но цял живот, докато беше жива, се опитвах да ѝ дам цялата си обич, такава каквато тя ми даваше. Това, че не се държах, както се очаква от мен, прави ли ме лоша внучка? Явно да, но е късно за разкаяние!