Аз взех от времето пясъка!

И тръгнах с него с ръце в джобовете.

Към дните позлатени.

Воден от смеха...

От на чайките крясъка!

Да търся извори неопетнени.

.          .            .          .             .

Не мога да се сетя, какво точно беше заглавието?

Знам, че бе онова, от което произтичат тези мисли...

Само че смисълът е изкривен!

*

Тъжно, плачат дърветата наесен.

Плакали са много векове!

Заключен в черупката на хилядите светове...

Тежат оковите,

дъхът забавен.

Въздух не достига!

Не виждам равен път, сред ветрове...

Когато тъжно плачат дърветата наесен...

Аз съм самотник - блед.

И... преглътна ли, горчи!

Удавени в сълзи очи.

Тъжно плачат дърветата наесен.

Закъснели слънчеви, усмихнати лъчи!

Важно грачат гаргите...

И студена песен развързано звучи.

* *

- Развържи ръцете ми, Богиньо!

 В моя храм не бой се, пристъпи!

 В утрото на неугасващи лъчи.

 Когато се пробужда слънцето!

 Когато уморените очи 

 с поглед питат:

 - "От път далечен не идваш ли ти?" 

  И ето, сам премръзнал, гледам -

  в косите ти цъфти Любов...

  Но аз съм чужд, жесток, суров...

  Далечен съм на себе си дори!!

 И всяка дума е излишна.

 Не паднах ли сам в тази пропаст, оглупял?

 И няма слънце, ден, земя...

 Миг, в който да не бих те пожелал!

 Без себе си аз да щадя в предишни дни...

* * *

Аз вървях и търсех самотата.

Далеч от хора, шум и притеснение!

И не далеч от затвора на земята.

В себе си открих презрение.

И чаках дълго... дълго гледах аз!

В извора на своята душа се лутах, скромен!

И разкопавах и погребвах всеки следващ спомен.

Подбирах думи, облечени в не моя глас!!