Посредникът
Посредникът
Плачеха, плачеха та се късаха. Едно тъничко девойче се бе вкопчило в баща си и тропаше с крак „Не си я давам, не си я даваам, тате... не си я давам!“ - пищеше то. Скърбящите съвсем спряха да се сдържат и стоновете им почти заглушиха звука от пръстта, която затропа по спуснатия ковчег. Изредиха се всеки с по шепа пръст, целунаха бащата и дъщерята и, един по един се разотидоха. Сестрата на овдовелия мъж подхвана племенницата си и брат си и ги поведе към изхода на гробището. Те вървяха с провлачени стъпки и от време на време се извръщаха към пресния гроб, сякаш с надеждата да зърнат покойната как ги настига, но там нямаше никого – само една малка купчина цветя.
Здрачаваше се. Мъжът приседна до пресния гроб – току до малкия, метален кръст и прошепна:
- Как си?
Отговор не последва, но той не бе изненадан – всички мълчаха в началото, после...е, после говореха и за живите. Не че, не бе случвал и на мълчаливци, но такава му беше работата и я умееше - вземаше от тях каквото им се дава, а те бяха щедри. Ще чака – не бързаше за никъде.
- Страхуваш ли се? - попита с много топъл глас мъжът докато въртеше едно стръкче маргаритка с пръстите си.
„Хм – маргаритки – много рядко ги носят „на изпращане“, мноого рядко“ - помисли си той.
Стана много тъмно, само силуетите на паметниците сякаш белееха като вкаменило се население на изоставено селище след изригнал вулкан. Луната съвсем за кратко надникна и уплашена, се остави да я погълне един назъбен облак. И сякаш заедно с непрогледната тъмнина падна и тежка, много тежка тишина.
Да, тишината тежеше, бе онази, особената тишина, която мъжът умееше да чака толкова, колкото бе необходимо и, знаеше, че тя непременно ще падне, защото само в нея можеше да чува гласовете им – само в нея. Усети как вътре в него, някъде в най-дълбокото на същността му, с тихо, нежно шумолене се разлиства лотос, осветен от чудна, лилава светлина. Трепетът от предстоящото го изпълни с благоговение. Оставаше да дочуе знака, този знак, който разцепваше тишината и, пространството между цепнатината се превръщаше в каньон с невидимо дъно – звукът на кукумявката! И той не закъсня – гробовете сякаш хлътнаха когато птицата приплесна с криле.
- Страхуваш ли се? - попита мъжът и заслуша напрегнато.
- Да. Кой си ти?
Той въздъхна с облекчение и мека, мила усмивка показа ослепителната белота на зъбите му.
- Тук съм, за да не се страхуваш. Ще бъда до теб толкова колкото е необходимо.
- Аз те познавам. Познавам гласа ти.
- Ти си мъртва. Не познаваш никого вече.
- Зная и се страхувам много!
- От какво – вече няма никого и нищо – нали не се страхуваш от себе си?
- От тъмнината и неизвестността ми е страшно, много страшно!
- Човек се страхува от известното нему, страхът е всъщност познанието, а светлото може единствено да му го покаже. Тъмнината и тишината са лечебни. Потърпи!
- Нима съм умряла, за да се излекувам?!
- В известна степен – да.
- Защо му е на мъртвия да се лекува щом няма да съществува?
- Когато ми дадеш това, което искам от теб, тогава със сигурност, ако не си разбрала сама, то аз ще ти кажа.
- Кой си ти?
- Посредник. Аз съм посредникът.
Следва...
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
