Посредникът
Посредникът
Плачеха, плачеха та се късаха. Едно тъничко девойче се бе вкопчило в баща си и тропаше с крак „Не си я давам, не си я даваам, тате... не си я давам!“ - пищеше то. Скърбящите съвсем спряха да се сдържат и стоновете им почти заглушиха звука от пръстта, която затропа по спуснатия ковчег. Изредиха се всеки с по шепа пръст, целунаха бащата и дъщерята и, един по един се разотидоха. Сестрата на овдовелия мъж подхвана племенницата си и брат си и ги поведе към изхода на гробището. Те вървяха с провлачени стъпки и от време на време се извръщаха към пресния гроб, сякаш с надеждата да зърнат покойната как ги настига, но там нямаше никого – само една малка купчина цветя.
Здрачаваше се. Мъжът приседна до пресния гроб – току до малкия, метален кръст и прошепна:
- Как си?
Отговор не последва, но той не бе изненадан – всички мълчаха в началото, после...е, после говореха и за живите. Не че, не бе случвал и на мълчаливци, но такава му беше работата и я умееше - вземаше от тях каквото им се дава, а те бяха щедри. Ще чака – не бързаше за никъде.
- Страхуваш ли се? - попита с много топъл глас мъжът докато въртеше едно стръкче маргаритка с пръстите си.
„Хм – маргаритки – много рядко ги носят „на изпращане“, мноого рядко“ - помисли си той.
Стана много тъмно, само силуетите на паметниците сякаш белееха като вкаменило се население на изоставено селище след изригнал вулкан. Луната съвсем за кратко надникна и уплашена, се остави да я погълне един назъбен облак. И сякаш заедно с непрогледната тъмнина падна и тежка, много тежка тишина.
Да, тишината тежеше, бе онази, особената тишина, която мъжът умееше да чака толкова, колкото бе необходимо и, знаеше, че тя непременно ще падне, защото само в нея можеше да чува гласовете им – само в нея. Усети как вътре в него, някъде в най-дълбокото на същността му, с тихо, нежно шумолене се разлиства лотос, осветен от чудна, лилава светлина. Трепетът от предстоящото го изпълни с благоговение. Оставаше да дочуе знака, този знак, който разцепваше тишината и, пространството между цепнатината се превръщаше в каньон с невидимо дъно – звукът на кукумявката! И той не закъсня – гробовете сякаш хлътнаха когато птицата приплесна с криле.
- Страхуваш ли се? - попита мъжът и заслуша напрегнато.
- Да. Кой си ти?
Той въздъхна с облекчение и мека, мила усмивка показа ослепителната белота на зъбите му.
- Тук съм, за да не се страхуваш. Ще бъда до теб толкова колкото е необходимо.
- Аз те познавам. Познавам гласа ти.
- Ти си мъртва. Не познаваш никого вече.
- Зная и се страхувам много!
- От какво – вече няма никого и нищо – нали не се страхуваш от себе си?
- От тъмнината и неизвестността ми е страшно, много страшно!
- Човек се страхува от известното нему, страхът е всъщност познанието, а светлото може единствено да му го покаже. Тъмнината и тишината са лечебни. Потърпи!
- Нима съм умряла, за да се излекувам?!
- В известна степен – да.
- Защо му е на мъртвия да се лекува щом няма да съществува?
- Когато ми дадеш това, което искам от теб, тогава със сигурност, ако не си разбрала сама, то аз ще ти кажа.
- Кой си ти?
- Посредник. Аз съм посредникът.
Следва...
Ренета Първанова
© Ренета Първанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Самодивке! След дълга пауза от не писане на "Градушките" - пак ти ме "ръчкаше" и ето - вече са и книжка...сега - същата работа. Това е много интересно...
-
Видях, че следва. Е да де, ама кога!? Много ме заинтригува!
-
Видях, че следва... Много рядко си позволявам да смеся литературна критика с лични чувства. Но тук толкова добре си описала моите преживявания. Чакам продълженията
-
Замислено е да бъде поредица, Севделине...но се случи така, че не можах да продължа и въобще да творя напоследък, но съвсем скоро продължавам. Благодаря ти и аз!
-
Преживял съм го... Описала си го. Благодаря ти
-
Загадъчен старт, Рени. И много интригуващ, разбира се. Кой е точно този Посредник и какво ще се случи между него и покойницата? Когато чуя думата Посредник се сещам неминуемо за знаменития филм на магьосника в киното - режисьорът Джоузеф Лоузи, който създаде шедьовър в киното с едноименното заглавие. Та благодаря ти и за това припомняне!
П.П. Благодаря ти също и за хубавия коментар и поставянето в Любими, на скромния ми разказ на патриотична тематика. -
Посредникът!Един невероятен образ който очаквам в развитие.Там където животът и смърта губят своя смисъл и почва вечността.Колко пъти сме се опитвали да надникнем в нея.
-
Благодаря, мила, Руми! Утре и следващата част ще бъде тук.
-
Ето ме и мен, Рени, наредила съм се на опашката и... чакам! Нямам грам съмнение относно умението ти да грабваш читателите си и да ги държиш с притаен дъх!
-
Благодаря от сърце, Миночка!
-
Много ми допада, Рени . Сигурна съм, че ще ни поднесеш истини , извън нашия разум. Чакам продължението!
-
Валя, Васе, Наде, Иржи, Кети! Радвам се, че сте тук! Благодаря ви, както и за любими на теб Бърнс!
-
Много ме заинтригува и чакам с нетърпение следващата част!
-
Отново си на мястото си,Рени!!Грабваш и докосваш по най-тънките струни!Виждаш ли колко си чакана и се радвам за теб,дръж здраво музата си !Добре започваш....
-
Мистично начало. Води, Ренко, следвам те...
-
Заинтригувана ще чакам с нетърпение. Поздрав!
-
Интригуващо начало, принципно времето ми е оскъдно и се опитвам да прочета всичко,което е на части, наведнъж. Така че не ми се сърди, ако не коментирам всяко едно продължение.
-
Таня, Лиа, Силве, Марианче, Стойчо, Аделина, благодаря ви, че бяхте тук и оставихте добра дума!
-
Винаги със сериозните теми. Очаквах те!
Хайде!!! -
Интересно започва! Има мистичен привкус...
-
Рени, ще следя, много се радвам, че си тук!
-
"Плачеха, плачеха та се късаха. Едно тъничко девойче се бе вкопчило в баща си и тропаше с крак „Не си я давам, не си я даваам, тате... не си я давам!“ - пищеше то."...Невероятна си! Не само имаш уникалност при изразяването в стихотворенията, но имаш тънък усет за болката в героите - описваш я, вплиташ я и я усилваш, и всичко това само чрез няколко реда, които веднъж прочетени се забиват дълбоко. Историята ми е много близка. Поздравявам те! Ако знаеш колко много ми се иска да крещя като девойчето" Не я давам!" и колко трудно този крясък отшумява. Описала си нещо, което реално боли, дори и само, когато си спомняме...Чакам нататък и знам, че няма да бъда разочарована. Благодаря ти!
-
Рени!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
