Повелителката на вещиците - глава 2

Три години по-рано.

     „Събуждане за спящата Красавица”!

Ужааас – мобилният телефон не спираше да звъни. Мразя да ставам сутрин. Искам да спяяя, по дяволите.

    Отново започваше скучният и еднообразен ден в сивото ежедневие. Отново трябваше да ходя на скучната и еднообразна работа. Станах. Нямаше как. Взех си душ, облякох каквото сваря, погримирах се оттук-оттам и хукнах навън. Влязох в старата таратайка и я подкарах на път към съвършената тъпотия на поредния ден.

    Леле, каква съм песимистка, май и днес съм станала с лице към възглавницата. Може би трябва да започна деня с усмивка и надежда… Пфууу… Реших да пусна уредбата в колата – любимата ми „Strong enough” („Достатъчно силна”) на Шер обикновено успява да ме събуди и да ми вдигне настроението. Запях с пълно гърло. По пътя разминах няколко тъпанара, дето си мислят, че могат да шофират и ги благослових толкова порядъчно, че ушите им биха увяхнали, ако можеха да ме чуят.

    Хъммм, излагам се – друг път стигам за около десет минути до работа, но днес го направих за двадесет минути. Лоша работа! Дори и това вече ми убягва. Ееех старост-нерадост! Какво да се прави, май ще трябва да свиквам. Това ме чака. Спрях да си взема пироните за ковчега или по-конкретно казано – цигари и се паркирах като румънски тираджия  пред офиса.

    Такаааа… вече съм на работа, а няма какво да правя. Допреди две години това ми се виждаше изгоден вариант. Тогава бях в депресия. Тогава бях на ръба на пропастта и ми трябваше тих пристан, за да събера парчетата от себе си и да намеря отново това, което бях. Ако изобщо вярвах в психоаналитиците, сигурно някой щеше да си купи нова къща с хонорара си от мен – все пак доста време ми трябваше да си събера акъла отново. Добре, че минах и без такива услуги. Навремето много книжки изчетох по темата от интерес и май все пак нещо ми е влязло в главата. Въпреки, че в момента и да знам къде съм и какво съм, май нямам голяма полза от тези знания. Лошо! И това е за психоаналитик! Май! Хахахаааа…

…

    Хъммм, може би трябваше да започна с това, че аз съм Юлияна Николаева и съм жена на 33 години - нито разведена, нито омъжена, но това е дълга история. Имам две прекрасни деца и те живеят с мен, а аз живея в ада, хахаха! Такааа, вече мога да започна да разказвам…

…

   След пристигането ми на работа си повисях в офиса половин час и се изнизах за кафе. Кафето го обичам горещо и черно със силния аромат на арабиката. Лошото е, че в промишлените зони кафе арабика няма. Ако изобщо има кафе – то то е от най-евтиното – една блудкава помия, все едно някой си е изпрал чорапите в чашата ми. Затова просто си избрах местенце, където става що-годе за консумация и го взимам оттам. Върнах се в офиса и като гледам как вървяха поръчките май щях да си вися до вечерта без работа. Работя в един малък склад за строителни материали. Работа почти нямам и по цял ден разплитам конците на компютъра на белот. Скука, пълна скука. Като живота ми. Може би…

 Едвам изчаквам да стане времето да си ходя в къщи. То не че има какво да правя и там, но някак си между любимите ми картини на морето и любимите ми мебели се чувствам защитена от външния свят. Каквото и да говоря и да си мисля, понякога се чувствам заплашена от света и хората навън – точно като малките деца. Интересно някой някога беше казал: „Моят дом е моята крепост”, а какво би казал тогава за човек, който не живее в неговия дом? Тогава крепостта затвор ли става? Хъммм, не ми се мисли за това сега. Не ми се потъва в дебрите на философията и анализата точно сега. И утре е ден!... (да живее Скарлет О’Хара!!!)

Като се прибера в къщи първата ми работа е да си пусна компютъра и да си включа скайпа и кюто. Имам доста приятелки, с които вечер си клюкарстваме на воля. И после жените не били клюкарки! Хахаха! Да бе, да! Започваме за разплитаме деня от сутринта до вечерта, после идва ред на манджите и най-накрая любимата ни тема - мъжете. Е, тях можехме да ги разпердушинваме с години. Това никога нямаше да ни омръзне, защото винаги имаше и още нещо да се каже за техния пол, което в общи линии клонеше към гърнето с катрана. Накрая, ако не ни се спи много, мятаме и таблата от скайпа. Ммм дааа, интересен живот живеем! Точно като клубовете на пенсионерите от старото комунистическо време, хахахааа… Опс! Не е точно така. Имаме си и забавления, но се случват рядко и затова май са ни по-сладки.

   Даааа и то станало среднощ от сладки приказки и отново се замъквам в леглото си да спя. Сама. Както винаги.