Позитивен човек
3 мин за четене
Трябваше да ходя на пазар, няма как - защото човек и добре да живее, трябва да се храни. Облякох се, отключих вратата (живея на последния етаж, но не под звездите) и гледам - съседът пуши на етажната площадка, явно жена му пак е вкъщи и не му е дала (да пуши вътре, де…). „Здрасти, комшо!”- вика ми. „Здрасти!”- отвръщам му.
"Как е?”- продължава той. Чудя се какво да му кажа, защото често ме питат различни познати по същия начин – дали ме пита аз как съм, дали за положението в България, за международното положение ли, за жената ли… Не знам, но отговарям, че съм добре, а оня в мене го гледа как пуши и тръска пепелта на стълбището, пък и плюе от време на време и с крак… (нали си спомняте „Бай Ганьо у Иречека”) - плюе по килима и с ботуша размазва. Едни такива препратки ми се замотаха из главата, но аз съм позитивен човек, не трябва да се ядосвам, дребни работи са тия и викам на оня в мене да мълчи.
Влизам в асансьора и тръгвам надолу, скърца горкият, на четвърт век е, ама държи. Излизам пред входа и гледам „кибиците”, т. н. „загори тенджера” пак са заели местата си на двете пейки. Седнали тия жени, седят и оглеждат, питат: „Къде, къде така?”, „Ами, ей така, на пазар!”- викам им. „Добре, добре!”- хорово продължават те. Нямат си друга работа, любопитстват, слухтят, всичко трябва да знаят – кой къде ходи, кой с кого ходи… Оня в мен пак се обажда, че били клюкарки селски, казвам му да млъкне, защото аз съм позитивен човек, не обръщам внимание на дребните неща.
Вървя и гледам - на пътеката пльоснат презерватив, изхвърлен през нощта от някой прозорец. Дожаля ми за него, като мръсно коте са го изхвърлили, а пък е свършил прекрасна работа, ама защо са го метнали така…Оня в мен пак: „Простаци, простаци недни!” Рекох му да не се ядосва, младите са така днес, пък и това са дребни неща.
Продължавам и стигам до една главна улица, трябва да я пресека и изчаквам една полицейска кола да завие надясно – така поне показваше знакът… зави наляво! „А бе, хора, нали вие сте контролът, пък нарушавате правилата!” – реве ми оня отвътре. Не му обръщам внимание, позитивен съм, няма нужда да се ядосвам.
Налага се да отида до банкомат да изтегля малко пари от дебитната карта и отивам до нашата банка, та да не ми вземат пари за транзакцията. Изчаквам една жена пред мен на почтително разстояние, както е редно. Тя се бави нещо, след малко се обръща и - я!- моя колежка. „Привет!”, „Привет!” Вика ми, че няма да ми пусне…Кой няма, тя ли, чудя се. „Не, не, той - банкоматът!”- развален бил. „Бре, да му се не види, та нали за улеснение бе, джанъм, пък то…”- тюхка се тоя в мене. „Спокойно!”- викам му. „Друго има – няма, но банки, колкото щеш, няма да се косим сега, я!” Отивам до друг „банкнотомят” (мой неологизъм) и тегля парички - за транзакцията едно левче, ама карай…
Трябва да купя кашкавал от един фирмен магазин, няма да му правя реклама, но го зареждат директно от производителя – хем хубава стока, хем по-евтина от другите магазини. Продавачката ме познава, реже от голямата пита, тегли, чука на апарата, слага всичко в торбичка: „Довиждане!”, „Довиждане!”. Тръгвам си, а оня в мене пак ме заяде: „Виж, виж да не са те нещо измамили!”. „Какво ще ме измамят бе, човек, и касов бон ми дадоха даже!”. Не ме оставя на мира, бъркам в торбичката, взимам касовия бон.
Чета грамаж, цена, обща сума и изведнъж - а! пише „служебен бон”. Е, голяма работа като не е финансов, та няма аз да се грижа за фиска на държавата. Други трябва да пълнят хазната ù. Що ми трябваше, оня в мен това и чакаше: „Ти ами - кой друг!”. И като започна да ми намила, че не съм позитивен, ами съм мушморок, щото все преглъщам и си мълча за всичко, когато човек мълчи за дребните неща и за едрите, никога няма да се обади. И докато се прибера, все ми говори, говори…Главата ме заболя от него и ще взема да му запуша голямата уста, та да миряса, и аз да си остана един позитивен човек.
"Очи за себе си" - 2009
"Как е?”- продължава той. Чудя се какво да му кажа, защото често ме питат различни познати по същия начин – дали ме пита аз как съм, дали за положението в България, за международното положение ли, за жената ли… Не знам, но отговарям, че съм добре, а оня в мене го гледа как пуши и тръска пепелта на стълбището, пък и плюе от време на време и с крак… (нали си спомняте „Бай Ганьо у Иречека”) - плюе по килима и с ботуша размазва. Едни такива препратки ми се замотаха из главата, но аз съм позитивен човек, не трябва да се ядосвам, дребни работи са тия и викам на оня в мене да мълчи.
Влизам в асансьора и тръгвам надолу, скърца горкият, на четвърт век е, ама държи. Излизам пред входа и гледам „кибиците”, т. н. „загори тенджера” пак са заели местата си на двете пейки. Седнали тия жени, седят и оглеждат, питат: „Къде, къде така?”, „Ами, ей така, на пазар!”- викам им. „Добре, добре!”- хорово продължават те. Нямат си друга работа, любопитстват, слухтят, всичко трябва да знаят – кой къде ходи, кой с кого ходи… Оня в мен пак се обажда, че били клюкарки селски, казвам му да млъкне, защото аз съм позитивен човек, не обръщам внимание на дребните неща.
Вървя и гледам - на пътеката пльоснат презерватив, изхвърлен през нощта от някой прозорец. Дожаля ми за него, като мръсно коте са го изхвърлили, а пък е свършил прекрасна работа, ама защо са го метнали така…Оня в мен пак: „Простаци, простаци недни!” Рекох му да не се ядосва, младите са така днес, пък и това са дребни неща.
Продължавам и стигам до една главна улица, трябва да я пресека и изчаквам една полицейска кола да завие надясно – така поне показваше знакът… зави наляво! „А бе, хора, нали вие сте контролът, пък нарушавате правилата!” – реве ми оня отвътре. Не му обръщам внимание, позитивен съм, няма нужда да се ядосвам.
Налага се да отида до банкомат да изтегля малко пари от дебитната карта и отивам до нашата банка, та да не ми вземат пари за транзакцията. Изчаквам една жена пред мен на почтително разстояние, както е редно. Тя се бави нещо, след малко се обръща и - я!- моя колежка. „Привет!”, „Привет!” Вика ми, че няма да ми пусне…Кой няма, тя ли, чудя се. „Не, не, той - банкоматът!”- развален бил. „Бре, да му се не види, та нали за улеснение бе, джанъм, пък то…”- тюхка се тоя в мене. „Спокойно!”- викам му. „Друго има – няма, но банки, колкото щеш, няма да се косим сега, я!” Отивам до друг „банкнотомят” (мой неологизъм) и тегля парички - за транзакцията едно левче, ама карай…
Трябва да купя кашкавал от един фирмен магазин, няма да му правя реклама, но го зареждат директно от производителя – хем хубава стока, хем по-евтина от другите магазини. Продавачката ме познава, реже от голямата пита, тегли, чука на апарата, слага всичко в торбичка: „Довиждане!”, „Довиждане!”. Тръгвам си, а оня в мене пак ме заяде: „Виж, виж да не са те нещо измамили!”. „Какво ще ме измамят бе, човек, и касов бон ми дадоха даже!”. Не ме оставя на мира, бъркам в торбичката, взимам касовия бон.
Чета грамаж, цена, обща сума и изведнъж - а! пише „служебен бон”. Е, голяма работа като не е финансов, та няма аз да се грижа за фиска на държавата. Други трябва да пълнят хазната ù. Що ми трябваше, оня в мен това и чакаше: „Ти ами - кой друг!”. И като започна да ми намила, че не съм позитивен, ами съм мушморок, щото все преглъщам и си мълча за всичко, когато човек мълчи за дребните неща и за едрите, никога няма да се обади. И докато се прибера, все ми говори, говори…Главата ме заболя от него и ще взема да му запуша голямата уста, та да миряса, и аз да си остана един позитивен човек.
"Очи за себе си" - 2009
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георгиос Всички права запазени
