Бавно отвори очи. Клепачите му тежаха така, сякаш върху тях имаше прясно излят бетон, тъкмо започващ да засъхва. Усещаше тялото си като боксова круша, захвърлена на боклука, след като бе събрала всичката негативна енергия, която можеше да побере в парцаливите си вътрешности. В главата му бушуваше някаква футуристична симфония от звуци, които все още не бяха открити, за да им се дадат адекватни названия. Направи плах опит да се огледа наоколо, но вратните мускули отказаха да се подчинят. Скоро се оказа, че и останалите са горе-долу на това мнение, а действията им бяха напълно консолидирани с главния мозък. Една мисъл с мъка си проправи път между издаващите пронизително-оловни крясъци тромпети, флигорни и цуг-тромбони в мозъчната му кора, но едва вкусила свежия аромат на въздуха, се пръсна на хиляди малки отломки с формата на въпросителни знаци и се посипа ефирно по изопнатото в неестествена поза тяло. А то, тялото, лежеше там – сякаш в нищото и същевременно навсякъде – а светът се беше ...