29.06.2016 г., 22:18 ч.

Прецизния 

  Проза » Разкази
465 0 1
6 мин за четене

ПРЕЦИЗНИЯ

 

     Беше прецизен, вманиачен човек: търсеше детайла във всичко. Не обичаше, когато някакво решение е взето без да се обмислят и най-малките подробности, възможните варианти на поведение, потенциален изход от всяка ситуация; резервни планове и компенсационни механизми трябваше да бъдат налице в случай на внезапни и непредвидени рискове. Беше роден за счетоводител, за военен или може би за обущар, но във всички случаи неговото рождение беше повод за радост само на най-близките му. Той досаждаше на всички.

     - Не се обличаш добре – каза веднъж на съседа си. – Виж, Коце, сакото ти е тясно отзад, голям задник си отпрал. Пък и коремът ти... Абе що не вземеш да отслабнеш!

     Коцето сам се ядосваше на себе си, че беше напълнял, не го харесваше и жена му, едни такива бузи висяха отстрани на лицето му – като предпазни пояси, подут и объл, приличаше на спасителна лодка, която се нуждаеше от спасяване.

     - Колко пъти ще ми го повтаряш? – попита невинно съседът. – А ти какво само надничаш зад оградата? Не мога носа си да покажа навън без да ме пресрещнеш.

      Прецизния възрази:

     - Ами ти само навън стоиш. Не съм аз виновен. Друга работа като че ли си нямам, та тебе ще те гледам...

     - Каква друга работа имаш? Ти си пенсионер от седем години. Зяпаш по комшиите и даваш акъл само.

     Коцето едва го търпеше, трудно понасяше и себе си. Знаеше, че не изглежда добре, но и не му беше приятно да му го натякват непрекъснато. Жена му твърдеше, че Прецизния дори изглежда по-добре от него, нищо че е бая по-възрастен. Продължи:

     - Защо не се занимаваш с новите съседи? Ей тия, дето ще строят над тебе.

     Току до оградата на парцела на Прецизния преди около две-три седмици докараха стар олющен фургон със счупени стъкла, но със здрави арматурни решетки вместо прозорци. Едно старо, куцо и злобно куче кръжеше наоколо. Във фургона заживя охранител, който не обичаше работата си, сновеше отвреме-навреме да полуобиколи местото, още незаградено, само с камъни очертано, после пак влизаше във фургона. Вътре сигурно му харесваше; понякога от комина  са извиваше тънка къделя сивкав дим, явно се грееше, въпреки че едва започваше есента, беше началото на октомври.

     Прецизния погали катинара си: имаше чудесно поддържана брадичка и мустаци, които обвиваха устата му - пресен сняг около топъл комин; ключ беше устата му, тя държеше катинара вечно отворен.

      Много бърбореше и все така:

     - Ще строят, ако аз позволя! Тая работа няма така да стане. Никой не ме е питал.

    - Че защо тебе ще те питат? Купил си е човекът дворното място, ще му дадат строителен билет, архитектът на общината ще му одобри проекта и – готово! Мислиш, че за всичко тебе трябва да питат.

     - Не е така проста работата. Аз може и да не съм съгласен – било с кинтата, било с проекта. Може да възразя, имам право да обжалвам...

     Коцето махна с ръка:

     - Ами това, дето направи преди десет години? Не те ли е срам, а?

     Преди десет години Прецизния отне четири-пет квадратни метра от чуждия парцел над неговия. Ей-така, самоуправно, излезе от чертата на собственото си место и зае чуждото. После сложи метална ограда, още по-после – очерта с железни колци и бетон завладяното като да е част от неговото. Така парцелът му вече имаше идеален правоъгълен вид, въпреки че по регулация в единия ъгъл беше закривен, леко сплескан, овален. „Кой ще спори за някакви си четири-пет квадрата? – говореше на жена си. Тя бе алчна, подредена и хищна като него. Когато ставаше за завземане на нещо чуждо, веднага се съгласяваше. – Муха го ухапала комшията. Пък и като гледам, май няма да строи скоро...” – „Така е – кимаше глава жена му. – А и ако се появи най-сетне и реши да строи, ще намерим начин да го подсетим, че зависи от нас строежът му.” Тя намигна.

     - Ама ти не си ли забравил, бре Коце? – намигна му Прецизния. – Това беше преди сто години, а ти още десет ги броиш.

     - И какво от това? – Коцето не криеше антипатията си. – Какво искаш да кажеш? Че парцелът ти сам е усвоил част от чуждото? С течение на времето?

     - Не е това. Има си давностни срокове, туй-онуй. Не ги разбираш тия работи. Като владееш повече от десет години чужда собственост на основание, годно да те направи собственик... Какво да ти обяснявам? Ти едно сако не можеш да наденеш като хората, а пък философстваш. Аз имам адвокати, посъветвал съм се.

     Коцето не разбра напълно това, което Прецизния искаше да му каже; не обичаше адвокатите, повечето бяха некадърни като щърбав депутат с усмивка на дипломиран зъболекар, та и колкото по-некадърни са, толкова по-убедително говорят. И отново възрази:

     - Не знам какво е годно да те направи собственик на чуждото, но аз съм годен да ти забия един между очите, ясно ли е?

     Прецизния не очакваше това. Една от причините да се вре в чуждите работи беше вътрешната спирачка, която имаха съседите, възпитание му викат понякога - да не му възразяват, да го оставят да налага мнението и правдата си, като че ли той е създал правилата в света, а и самият свят. Той владееше детайла, знаеше кое откъде идва и в каква последователност човек трябва да прави всичко, за да бъде то правилно, изрядно и съвършено. Затова се стресна. Един юмрук между очите би накърнил представата му за хармония и за юридически ред в отношенията между хората. И не се вписваше в нищо. Затова се усмихна и катинарът му отключи следните слова:

     - Не се хващай за думите, съседе! От колко време се знаем, все добро ни е свъзвало. А ти сега – между очите! Бива ли така! Не, така не бива.

     Коцето го изгледа, закопча горното копче на синьото си сако, при което то се опъна още повече, цепката отзад аха да се прокъса; обърна гръб и се отдалечи.

     „И на тебе ще ти намеря цаката, щом въставаш срещу мен! – помисли си Прецизния. – Всеки трябва да си знае мястото.” Досети се колко правилно беше постъпил преди десет години, като бе завзел част от чуждия парцел, та сега неговият имаше перфектна правоъгълна форма. „Това е, защото още тогава знаех, че всеки трябва да си знае мястото. А аз знаех, че това място трябва да е мое и мое ще бъде!”

 

 

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Добро описание на най-вредните, безумно нагли и за съжаление поощрявани от обществото на политиците (за да могат лесно да крадат последните), т.н. "предприемчиви" хора. Всъщност крадци като менторите си!
Предложения
: ??:??