Пред риск - IV

            -Ех, след петдесет или след сто години, може пък и някой да обърне внимание на написаното от мен – горчиво се усмихна Мина, напечатвайки последния ред от поредната си творба. Тя пишеше разкази, романи и стихове. Изразяването върху белия лист винаги й доставяше особена наслада. Ако живееше в Англия или пък в САЩ и твореше на английски език, може би щеше да има шанс произведенията й да бъдат популяризирани, но в мъничката България и особено в днешното време, това бе невъзможно. Хората изнемогваха, нямаха пари за храна и лекарства, а как, при това положение, биха могли да си позволят да отидат в книжарница и да си купят някоя книга. Самият автор, колкото и да пестеше, едва ли можеше да събере свои средства за издаването на повече екземпляри от книжките си. А капката в океана никога не би могла да се забележи.

            Мина не само пишеше, но и обичаше да чете. Така веднъж попадна на книга на Петър Величков, посветена на писателката Яна Язова – на „Проклятието на дарбата”.  Тази авторка, неудобна на поддържниците на социалистическата система, неподчиняваща се на никакви наставления, свободомислеща и дръзка, е написала произведения, които биха били гордост за всяка литература. Между тях греят романите й “Левски”, “Бенковски”, “Шипка”, “Александър Македонски”, “Соления залив”. Мина се удиви от прочетеното за трагичната съдба на писателката и за случилото се след като тя предава на издателство „Народна култура” ръкописа от романа си „Левски”. Особено впечатление й направи следният текст от „Проклятието на дарбата” на Петър Величков, написан по разказаното за Яна Язова  от професор Боров: „На другия ден след подписването на договора по телефона на нея й се обаждат от редакцията на „Работническо дело“ и й искат по повод годишнината от смъртта на Георги Димитров да напише едно стихотворение в негова памет. Тя веднага възразява на този литературен редактор от „Работническо дело“, който й се обажда, че тя отдавна вече не пише стихове, че не е опитна в такива политически въпроси и че не би могла да напише стихотворението. Той обаче настоятелно я помолил: „Ами ще се опитате, като искате, ще го направите.“ „Не, не, не, аз няма да мога, недейте ме насилва, не съм поет от тоя род - и прочие. - Не съм писала никога политически стихотворения.“ Но той се разделил с нея: „Добре, добре, вие като се помъчите, ще можете. Аз ще ви се обадя утре или вдругиден.“  На другия ден или след един ден той й се обажда наново: „Какво стана, другарко Язова, написахте ли стихотворение?“ „Не, не можах да напиша и както ви казах, аз не смятам, че съм в състояние да напиша такова стихотворение.“ Той затваря телефона очевидно сърдит, недоволен и казва: „Е, вие ще си носите последиците!“ Когато тя отива в петъка в издателство „Народна култура“, за да си получи уговорения аванс, казват й, че има друго нареждане от директора, че авансът сега-засега няма да може да й се изплати и че тя може евентуално да отиде да се справи с него. Директорът й обяснил: „Явиха се някои други обстоятелства“, не казал нищо за поканата от „Работническо дело“ да пише стихотворение за Георги Димитров, но казал: „Знаете, ние също трябва да взимаме под внимание различни съображения. Сега засега издаването на вашия роман се отлага.“ Тя това нещо го разправяше с доста очевидно огорчение и казваше, че за нея станало ясно, че има връзка между поканата да напише едно политическо стихотворение и отказа да се издаде романът. Оттогава насетне тя го държи тоя роман, към него беше вложила в папката с ръкописа и копие от рецензията на Томалевски и на Талев.”

            Да, интересна е съдбата на романа „Левски” и на неговата авторка. Дали Мина би била достатъчно силна, за да устоява себе си и никога, при никакви обстоятелства, да не се пречупи? Тя тръсна глава и погледна през прозореца. Чудната пролетна вечер неудържимо я канеше да поизлезе. Ето, вече девойката замислено се разхождаше в градската градина и наум твореше следващото си произведение, когато я стресна младежки глас. Вдигна поглед. Зарадва се – та това беше нейн съученик от гимназията по електроника и електротехника, сега студент в град София. Двамата седнаха на първата пейка, която им се изпречи, защото имаше какво да си споделят.

            А Ойл и Ейл от планетата Пейл, преди да придприемат решителните си действия, предпочетоха да ги понаблюдават.

Следва продължение

Цитатът е от "Проклятието на дарбата" на Петър Величков.