Остави душата ми да гние, както остави сърцето ми да бие. Живот остана в мен след смъртта човешка. Очите ми не се затварят, нито дъха ми ще да спре и пулса ми яростно започва да бие. Като че ли живота тепърва след смъртта предстои.

Празен, самотен, но щастлив. Без близки около теб - идва самотата. Без удовлетворение от ежедневието си - следва празнотата. Тогава откъде идва щастието? 

Остави ме да живея сред мъртвите. Остави ме против волята ми, като за компенсация ми даде щастие. Каза ми да го раздам на другите - да не го оставя да се застои в мен.

Единственото, което имах - исках го само за себе си. Но колкото повече му се радвах, толкова повече го губех. Претръпнах оставяйки с празни ръце.

"Предай го нататък, не го дръж за себе си." - Ето какво си имал предвид. За да не го загубя да го предам на друг да му се радва. Който ще го предаде на трети докато не стигне отново до мен. Подавайки си го за да го задържим живо. Но ето умрях заедно с моето щастие.

Какво направих?! Загубих единственото, което имах. Трябваше да го предам нататък - за момент да остана сам и после то щеше да се върне отново по-красиво от всякога. Сега вървя към началото, надявайки се да не повторя грешката си. Отново празен и самотен... Но щастлив.

Пускам го. Отдалечава се. Отива си, но знам, че ще се върне, защото някой там ще предаде нататък.