ВЪЗЛОВА ТОЧКА 

Откъс от "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

          Втора част 

Мария се събуди рано тази сутрин. Така беше научена от мама Иванка и въпреки че днес беше неделя и не трябваше да ходи на работа, и въпреки че навън валеше дъжд, тя стана. Прилежно се преоблече с домашната рокля, оправи си леглото и излезе от стаята си. Знаеше, че сестра ѝ Велка има нужда от нея. Трябваше да ѝ помага в къщната работа и по отглеждането на децата. Тя знаеше, че трябва да слуша и да изпълнява, ако иска сестра ѝ да ѝ даде няколко парички за боза и паста, когато след обяд на движението с Лиляна решат да се почерпят в сладкарницата. Дано само дъждът спре. Тя много харесваше тези разходки. Обичаше да върви бавно-бавно с приятелката си под ръка и да се слее с всичките тези хора. Така никой да не я познава и всеки, който я види, да си мисли, че с нищо не е по-различна от другите. Защото тя знаеше, че е била болна като малка. И не само знаеше, но дори си спомняше някои откъслечни моменти. Спомняше си колко силно я болеше главата и как от безпомощност си скубеше косите с такава ярост, че мама Иванка ѝ уши червена шапка с връзки. Спомняше си как пак тя, мама, я учеше да върви и с часове я държеше през кръстчето приведена на две над нея и я водеше бавно-бавно, местейки крачетата ѝ едно след друго. Помнеше как я учеше да хваща лъжицата сама с тромавите си сковани ръчички и да я слага сама в устата си. А тя си търсеше малките устенца с лъжицата и се опитваше да я мушне я в окото си, я в нослето си. И накрая намираше и устата. Помнеше и хилядите целувки, с които мама я обсипваше по повод и без повод. Мария знаеше едно – че без тази огромна работа от страна на мама сега Мария щеше да седи в инвалидна количка, а от устата ѝ да текат лиги. Мария това го разбираше. Може би само това.
Защото имаше много неща в живота, които не разбираше. Животът беше хубав и труден в същото време за нея. Тя живееше и разсъждаваше като едно дете на пет години. И макар да беше наскоро навършила 23 години и изглеждаше привлекателна млада девойка, всъщност не беше точно така. И много хора, когато разберяха за нейното състояние, я отбягваха или се подиграваха. Понякога тя плачеше затова. Но в повечето случаи дори не разбираше, че ѝ се подиграват. С Лиляна обаче се разбираше чудесно. Тя ѝ говореше простичко, така, както ѝ говореше мама Иванка, и я караше да се чувства закриляна и добре.
Със сестра си Велка и зет си Наум се разбираше добре. Всъщност Наум почти не говореше с нея. Дори елиминираше нейното присъствие сякаш тя не съществуваше. Дори когато беше в стаята, той говореше за нея сякаш не присъства. Дори сестра ѝ ограничаваше разговорите си с нея до степен да ѝ каже какво да прави или къде да отиде. Докато с Лиляна си говореха за хубавите пасти в бозаджийницата, за бонбоните на бай Симон, за това коя е най-хубавата прежда, която са навивали през деня. Въобще за много неща си говореха. Все вълнуващи и приятни. Тя отиде в кухнята и седна на голямото легло. Сестра ѝ правеше закуска, децата си играеха на другото легло като разглеждаха някаква книжка с приказки. Не някаква, а книжката за Червената шапчица и вълка, а също и за Пепеляшка. Наум го нямаше. Сестра ѝ забеляза присъствието ѝ чак след няколко минути.
– Марие, кога си влязла? Нито те чух, нито те видях – отбеляза тя.
– Е защото пържиш филии и има шум. А има и черги – беше отговорът на Мария.
Христина беше свикнала с отговорите на сестра си. Тя се беше научила да я разбира какво иска да каже Мария. Ето сега искаше да каже, че килимът и пътеките по земята правят стъпките ѝ безшумни, а това, че самата тя пържи филийки, обърната към печката не ѝ е позволило да я види.
– Ще ядеш ли филийки? – я попита Велка.
– Ами ако ми дадеш, ще ям – отговори Мария.
– Но Марие!? Не говори така! Ако те чуе мама, ще си помисли, че не ти даваме да ядеш.
– Ааа, давате ми. Давате. Ама не сичко.
– Как така не всичко? – почуди се Велка на отговора на сестра си.
– Ами вчера Наум Иванов ядеше кебапчета. А на мен не даде.
Велка се сконфузи. Хиляди пъти беше казвала на мъжа си да се съобразява какво прави пред сестра ѝ. Тя нямаше задръжки и всичко, което минаваше през главата ѝ, го казваше. Затова гледаше да се съобразява с приказките си и постъпките си, понеже не искаше да стига до ушите на родителите ѝ, че Мария нещо не е доволна. Но мъжът ѝ постоянно се оплакваше. В собствения си дом не можел да се държи както си искал! Той определено не харесваше Мария, но беше принуден да се съобразява с нейното присъствие в дома му. Все пак очакваше богатството на тъста си. Само това го възпираше и караше да бъде търпелив донякъде.
– Марие, Наум и на мен не ми е дал от тези кебапчета. Утре ще ти купя щом искаш – замаза нещата сестра ѝ.
– Добре – отговори  Мария.
– А сега седни на масата да ядеш пържени филийки! Хайде деца! На масата и вие! – прикани ги Велка. Децата бързо оставиха книжката и седнаха послушно на масата. Йорданка, голямата, беше вече на 9 години, ходеше на училище, а малкият Петьо беше на 4 години и си стоеше у дома. Велка се грижеше за децата. Водеше Йорданкаа до училището и я прибираше от там. Все още се притесняваше да ѝ се довери да си ходи сама, макар че много родители пускаха децата си сами да ходят и да се прибират от училище. Мария помагаше повече в прането и в миенето на съдовете. А също режеше и чистеше храната, която Велка приготвяше. Откакто започна работа, не ѝ оставаше много време за друга помощ. Но и това беше достатъчно трудоемко, имайки предвид, че децата много се цапаха, а се переше само в неделя. И така Мария переше поне половин ден всяка неделя в мокрото помещение зад кухнята. Носеше топла вода от печката в кухнята и переше в едно голямо поцинковано корито. А после плакнеше със студена вода от чешмата.
– Днеска ще ли пера? – попита Мария.
– Нали знаеш, че в неделя се пере? Защо питаш? – попита я сестра й.
– Защото искам да хода на движение с Лиляна – отговори веднага Мария. Сестра ѝ се намръщи скришно. Какво токова има да ходи по улиците? Може с нещо да помогне в къщи. Но каза:
– Че я виж как вали навън? На какво движение ще ходиш? А и то е чак надвечер. Дотогава ще си изпрала!
– Искам и да си почина малко. Нема само да ти работа!
– Как? На мене ли работиш? – подскокна ужилена Велка. – Ти не живееш ли в тази къща? Всеки нещо трябва  да се върши в нея.
– Наум Иванов нищо не връши – беше категоричният отговор. 
Явно и Мария не обичаше много съпруга на сестра си. Чувствата бяха взаимни. Тя винаги говореше за него, използвайки и двете му имена. И никога не се обръщаше към него нито по име, нито никак. Говореха си само ако той подхване разговор с нея.
– Той е изморен. Ходи на работа – защити го жена му.
– И аз хода на работа – отсъди Мария.
– Значи не искаш днеска да переш! Така ли? – опита се да отклони разговора Велка.
– Ще опера тия пусти дрей! Ма ще ми дадеш парички за боза и паста – отсъди решението си Мария. Сестра ѝ беше доволна, защото Мария си беше понякога голям инат. Запъваше се за дребни неща като магаре на мост. И често се случваше, че се запъва на неща, които бяха в неин ущърб, като отказва. Но това тя не можеше да разбере. Днес обаче Велка остана доволна от решението на сестра си да изпере дрехите, защото тя не беше предвидила за себе си да стои цели часове в мокрото помещение. Трябваше да готви, а също така да отиде до зълва си, за да я подстриже. Зълвата Цура живееше в съседната, бащината им къща. Но като отидеше там, Велка все губеше по няколко часа в приказки и клюки. Защото Цура не беше като брат си темерут и говореше и заради него.
И така след закуска Мария влезе да пере, а Велка оправи и подреди кухнята, която беше и всекидневна, и направи подготовка за обяда. Облече децата и тръгнаха за леля Цура. Наум Иванов  щеше да отсъства цяла неделя защото беше заминал с футболния отбор на Етрополе за среща с тамошния отбор. Той вече не играеше. Беше навършил 40 години, а също имаше травма на единия крак, която така и не излекува добре и сега се обаждаше с болка, ако го претовари. Но все пак по малко риташе. И придружаваше „Балкан“ на някои срещи, когато му беше възможно.
След обяда към два часа дъждът спря. Улиците светнаха от изгрялото слънце и дъждовната вода. Народът се разщъка насам-натам. Мария излезе от мокрото помещения след като току-що се беше изкъпала след прането и простирането и бързият обяд. Когато  Наум Иванов го нямаше, тя знаеше, че сестра ѝ готвеше нещо набързо и ходеше по комшийките, но това тя нямаше да каже на  Наум Иванов, защото не го обичаше. Караше сестра ѝ понякога да реве. А нея я беше жал за сестра ѝ. Така я беше научила майка ѝ. Че сестрите се обичат, каквото и да правят. За мъжете им нищо не беше казано. Затова тя не се страхуваше, че не го обича. Прибра се в стаята си, за да помисли с какво да се облече за движението. А и за да си почине малко. В стаята си имаше будилник. Беше ѝ го купила майка ѝ, когато започна работа. За да я буди сутрин. Погледна да види колко е часът. Три часа и малко. Тя така познаваше часа. Три часа и малко, когато голямата стрелка е между 12 и 3. Без малко три и половина когато голямата стрелка е между 3 и 6. Три и половина и малко когато голямата стрелка е между 6 и 9. И четири без малко когато голямата стрелка е между 9 и 12. И така с всички часове. Но това ѝ вършеше работа. За нея нямаше прецизност и за никъде не бързаше, а ако подрани за работа, просто чакаше.
Имаше време. Лиляна щеше да дойде да я вземе в 6 часа. Щеше да си почине. Мария взе гребена си и започна да реши дългата си чуплива тъмнокестенява коса. Реши я дълго докато съвсем изсъхна. Така я беше учила мама Иванка. А след това взе фиби и с тях повдигна косата си от двете страни на ушите. Огледало нямаше в стаята ѝ, но тя не беше суетна. Правеше само каквото я е научила мама Иванка. След като се среса, стана и отвори гардероба си. Извади дрехите за излизане. Всичките дрехи бяха комплектувани от мама Иванка и тя беше научила кое с кое се съчетава и кои обувки и чанта вървят с тях. Освен това знаеше кои дрехи са за работа, кои за пазара, кои за вкъщи, а най-хубавите за движение. Извади червената рокля от фин, мек вълнен плат на ситни цветчета. Роклята беше много красива. Вталена горна част с копчета отпред и яка на столче, рязана в талията, а надолу разкроена на осем трапецовидни парчета. С дълъг ръкав, завършващ с широк маншет и колан от същия плат. Толкова беше хубава, че дори Велка я беше искала веднъж, за да иде с нея на кръщене на приятелка на детето. Мама Иванка я беше купувала. С нея извади и велурено червено-вишнево сако, вталено и с дълбоки ревери и едно копче. Обувките също бяха велурени, черни, с 5-сантиметров остър ток и малка чантичка портмоне също от черен велур завършваше комплекта. Но да не забравим и копринените чорапи. За тях Мария много внимаваше да не ги скъса, защото мама Иванка ѝ беше казала, че са скъпи и струват много парички. Много, много бози и пасти. Като извади всичко от гардероба, тя съблече домашната си пола и блуза, шити от мама и огледа ноктите си. Забеляза, че имаше един-два счупени от прането и извади ножицата от нощното шкафче. Отряза всички нокти колкото и малки да бяха и после се зае с чорапите. Обу ги много внимателно, като внимаваше да не ги усуче и скъса. Застопори ги с ластици над коляното по средата на бедрата. Сутиена, гащите и комбинезона бяха розови от жарсен плат с дантела по краищата. После облече роклята и сакото. Извади напъханите в обувките вестници напоени с ракия и ги обу. Пак майка ѝ я беше научила така да държи обувките, които не носи често за да не си губят формата, да не се втвърдяват и да се предпазят от неприятни миризми на крака. След като напълно беше готова тя взе чантичката си и легна на кревата така облечена и обута да чака времето, когато ще дойде Лиляна, за да излязат. А до тогава имаше повече от два часа. Но ние нали казахме, че времето за Мария не значеше нищо. Важно беше стрелките да се преместят там, където тя искаше. Дотогава ще чака.
Така я намери приятелката ѝ, когато почука на вратата ѝ в шест часа. Не беше мръднала от леглото, за да не си измачка дрехите. Скочи веднага и излязоха.

    Следва продължение...

За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични или тук под поста.