ВЪЗЛОВА ТОЧКА 

    Откъс от книгата "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

            Част осма

Иванка смяташе, че е редно да си остане вкъщи няколко дни, докато момичето свикне с новото си положение. Затова каза на бригадирката, че се чувства неразположена и няма да ходи на работа няколко дни. Марин този ден отиде на работа.
Затова вкъщи останаха само жените. Някъде към десет часа отвън се чу шум от автомобил, нещо неприсъщо за тази част на града и Иванка се втурна към прозореца да види какво става. Черен автомобил спря точно пред тяхната порта. Иванка се скова от страх и притеснение. По улицата съседите се спряха да наблюдават какво се случва. От колата излезе мъж около 50-годишен, с посребрени руси коси и изключително елегантно облекло. Огледа се наоколо и се насочи към тяхната порта. Сърцето на Иванка се разхлопа силно. Човекът влезе в двора и след миг на вратата се почука. Иванка с треперещи ръце отвори вратата. Пред нея се изправи мъжът от автомобила. Явно бащата на Мария.
– Добър ден! – поздрави той учтиво и подаде ръка. – Казвам се Петко Генчев и съм баща на Мария. Ако не съм тотално сбъркал адреса, тя трябва да е тук?
Иванка подаде ръка и се представи. Покани учтиво човека да влезе вътре. Мария седеше на кревата, но като видя баща си се изправи и застана мирно край леглото. Той видя дъщеря си и отиде до нея. Тя се хвърли на врата му и той я прегърна с любов. Иванка и Марийка наблюдаваха картината със зяпнали уста.
– Тате, къде е мама? Мъчно ми е за нея – продума Мария.
– Хубаво, дъще! Ще я видиш. Има време. Тя си е у дома. А сега да поговорим с тези хора.
– Това е майката на Мацоран. И сестра му.
– Добре дъще, добре!
– Заповядайте, седнете! – излезе от вцепенение Иванка и подаде стол на госта. Петко поблагодари и седна.
– Да ви почерпя с кафе? – предложи Иванка.
– Няма да откажа, благодарим! – отговори Петко. Гласът му беше учтив с изтънчени обноски. Иванка се почувства тромава като мечка. Сложи джезвето на печката и побърза да извади кутия с лимонови резанки от витрината. Подреди ги в малка стъклена чинийка и ги сложи на масата. После се сети за салфетки и отвори едно чекмедже, където държаха готовите за клиентите заявки. До вчера Марийка бродираше покривка и салфетки за една докторка. Извади  новите салфетки предназначени за клиентката  и сложи пред госта и пред себе си.
– Ти, Мария, ще пиеш ли кафе? – обърна се тя към момичето.
– Не, за нея не е добре да пие кафе! – намеси се баща ѝ. – Ще пийнем само с Вас. Доколкото виждам синът Ви не си е вкъщи?
– Той е на работа  – отговори Иванка.
– Хубаво! – похвали Петко. – А какво работи мога ли да знам?
– Ами в строителството. Всичко може. Къща може да ти построи от основите до покрива. Много е умеятен – започна да го хвали Иванка.
– Много добре! Това е похвално. А и в този отрасъл плащат добре – отбеляза Петко. 
В това време кафето беше готово и домакинята го разсипа по чашите. После седна срещу него и зачака да започне същинският разговор. От разказа на дъщеря му Велка, Петко си беше изградил лошо мнение за семейството, в което беше отишла дъщеря му. Представил си беше мръсни и лукави хора, гладни и мързеливи пиявици, намерили безпомощна жертва, в която да впият жилата си. Откакто разбраха с неговата Иванка какво се е случило с Мария, и двамата не можаха да мислят за нищо друго освен това как да измъкнат дъщерята им от това гнездо на долни хора. И двамата с Иванка бяха измислили план. А той се състоеше в това да всеят у тези хора усещането за могъщество и безкомпромисност при вземане на решения. Ето защо Петко си облече най-скъпия костюм, облече се като за Великден и помоли негов братовчед да го закара с новия си автомобил, за да свърши една спешна работа в града. Братовчед му се съгласи на драго сърце, а когато го видя как се беше издокарал, си помисли, че има среща най-малко с кмета на Ботевград, за да обсъждат важни неща. Каква беше изненадата му, когато адресът беше поти в циганската махала, в най-бедния квартал на града.
Но ето че откакто беше тук, огледа наоколо и бързо съобрази, че може и да са бедни, но тези хора са чисти, скромни и най-малко му изглеждаха крадци. Но знае ли човек? Той трябва въпреки това да прибере дъщеря си. Затова започна:
– Вие сигурно се досещате защо съм тук. Онзи ден моята дъщеря е идвала при вас, а вчера дойде в Правец за да ме информира за решението на Мария. Но аз трябва да ви уверя, че тя не би могла да създаде истинско семейство...
И Петко най-подробно описа живота и капацитета на Мария както досега, така и това което би могла и не би могла да създаде в бъдеще. Обясни, че самата тя мисли, разсъждава и действа като едно малко дете, на което не може да се разчита. И по тая причина те с майка ѝ като нейни родители са взели решение да не я омъжват. Иванка слушаше и клатеше одобрително глава. Беше напълно съгласна с човека. Това беше най-разумното решение.
– Аз мисля като Вас – сподели чистосърдечно тя. – Дори казах на сина си, че това е правилното разрешение. Но нито той, нито дъщеря Ви искат да чуят. Младите искат да са заедно.
– Аз ще се справя с Мария. Съвсем доброволно ще я отведа от тука, но Вие трябва да се справите с Вашия син. Доколкото разбирам, ще се заемете с по-тежката задача. Обяснете му, че това импулсивно решение, взето днес, ще съсипе както техните два живота, така и живота на техните родители, а евентуално и живота на техните деца, които ще растат в семейство, неспособно да им даде възпитание и ценностна система.
– Да. Напълно съм съгласна. Наш Пешо е доста импулсивен. Играе в театрото. Искаше артист да става. И живота го взема така на шега. Но ще се опитам да го вразумя и да не ви създава проблеми. Затова е добре Мария да си тръгне сега с Вас, докато той не е тук. Защото не мисля, че ще е добре да го чакате.
– Това ще бъде малко подло от наша страна – отбеляза Петко, но всъщност жената му предлагаше лесен вариант да оправят нещата и той реши да се възползва. В края на краищата не мислеше, че ще засегне жестоко чувствата на този непознат млад човек. За два дни какви ли чувства могат да се зародят? След седмица-две всичко ще е забравено и от двете страни. Освен страшната възможност Мария да се окаже бременна. Но за това ще мислят само ако се окаже истина. Иванка щеше да наблюдава дъщеря си внимателно. Затова той каза:
– Значи така се разбираме. Аз ще убедя дъщеря си да си тръгне с мен. А вие ще се оправяте с вашия син.
– Да, да. Така ще е най-добре.
– Мария! – обърна се Петко към дъщеря си. – Сега ще станеш, ще се облечеш и аз ще те заведа у дома.
– И Мацоран да дойде, иначе не мърдам от тук! – заинати се дъщеря му. Досега тя никога не е обсъждала неговите решения.
– Той е на работа. А майка ти те чака. Той не може да дойде с нас.
– Като си дойде от работа, ще дойде – не предаваше се Мария.
– Добре, нека стане така. Ние с теб ще тръгнем сега, за да не караме мама да ни чака. А Мацоран, като се прибере у дома, ако иска ще дойде сам.
– Ми добре. Той ще иска. Знам си аз.
– Хайде иди да си вземеш нещата и да тръгваме.
Мария стана и излезе от стаята. Двамата родители си отдъхнаха облекчено. По-лесната страна беше надвита. Оставаше тежката артилерия. Но за това щеше да мисли Иванка после. Мария се завърна и Иванка я изпрати заедно с баща ѝ до колата. Човекът учтиво и с благодарност се раздели с нея и колата потегли. Историята приключи. Така си мислеше Иванка.
Към пет часа след обяд се прибра Пешо. Още от вратата се провикна:
– Къде е мойта мацоранка? – беше в добро настроение. Беше поискал авансово плащане и му бяха дали. Носеше пълен джоб с пари. Утре майка му и Мария щяха да излязат и да купят дрехи за Мария.
– А влез, па ще ти кажа – отговори майка му. 
Вече не беше нужно да се прави на учена и да говори културно. Пешо подуши нещо нередно веднага. Сърцето му пропусна един ритъм.
– Казвай къде е Мария? Изгони ли я?
– Не съм я изгонила. За каква ме мислиш? Дойде баща ѝ и си я взе.
– Каквоооо? – ревна ранено Петър. – Как така си я взе? Ти защо му позволи?
Той седна на масата и зарови ръце в косите си. На Иванка ѝ стана жал. Опита се да го успокои. Приближи се и сложи ръка на главата му.
– Сине, момичето си тръгна доброволно! Щом виде баща си. Забрави я! Не е за теб!
– Млъкни! – ревна отново Петър. – Предателка! Трябваше да го очаквам от теб!
– Това са ора от големото добрутро. Не е лъжица за нашта уста! – отново се опита да успокои сина си Иванка.
– Млъкни! Не ща да те чувам! – прорева Петър захлупил глава в шепите си на масата. Майка му го остави да му мине яда. После ще го успокои. Той остана така притихнал и неподвижен близо половин час. После се изправи на крака и отиде до бюфета. Отвори го и извади от вътре едно шише с ракия, което майка му пазеше за зор-заман. За някой специален случай. Отвори го и започна да отпива големи глътки направо от шишето. Иванка не посмя да каже нищо. Петър, без да продума взе шишето в ръка, излезе от стаята и отиде в своята стая. Иванка помисли, че се е прибрал там да полива мъката си. Реши да го остави на мира. В това време се прибра и Марин. Тя му разказа отгоре-отгоре с две думи какво е станало през деня. Не каза нито на него, нито на Пешо, че е позволила, дори подтикнала бащата на Мария да я отведе. Марин се натъжи, но не каза нищо. След малко Петър влезе във всекидневната облечен с най– новите си дрехи. Беше се измил и сресал. Шишето с ракията беше преполовено. Той се изправи на средата на стаята и се изпъчи като за рецитация.
– Тази нощ ще падат глави! Някои ще се запознаят с Мацоран Бей! Някои ще треперят от страх! Никой не може да застане пред плановете му и да не усети гнева му!
Иванка, Марин и Марийка се изплашиха не на шега. Какви ли намерения имаше Пешо. А той отиде до бюфета, отвори чекмеджето и извади големия домакински нож. Провери колко е наточен и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. После отпи голяма глътка ракия и тръгна към външната врата.
– Излизам!
– Къде отиваш? – осмели се да пита майка му.
– Отивам да си взема жената! – отговори Петър и тръшна вратата след себе си. Беше си направил план. Нямаше време за бездействие. Отиде направо в театъра. Знаеше, че всички трябваше да са там. Имаха репетиция. На него му беше нужна Мария Малинчева. Изпитата почти на екс ракия му даде кураж и енергия, с които да потисне някъде дълбоко в себе си чувството за логика и правилното по принцип поведение. Знаеше, че всички са прави да разсъждават и да го съветват така. Но това са разсъждения, продиктувани от здравия разум, а той действаше и се ръководеше от чувства и избликнали емоции. Здравият разум не го тачеше много. В читалището, както очакваше, бяха всички. Посрещнаха го с радостни емоции. Той поздрави и нетърпеливо дръпна Мара настрани.
– В теб ми е надеждата. Трябва ми кола и шофьор. Трябва спешно да отида до Правец. Нещата са на живот и смърт. Не ме питай повече. Като се върна, ще ти разкажа всичко. И ме извини пред групата, че ще отсъствам няколко дни. Моля те, моля те!
Жената го видя колко е развълнуван и притеснен и затова не попита нищо. С Пешо се разбираха чудесно. Той имаше вълшебно чувство за хумор и успяваше винаги да подобри настроението на всеки. За да се намира в това състояние сега, значи, че нещата наистина са на живот и смърт.
След 15 минути Петър вече пътуваше за Правец. Нямаше идея къде живееше Петко Генчев, но щеше да пита и да разбере. Като пристигнаха в селото, вече се беше мръкнало, а по улиците не се виждаше жив човек. Той накара шофьора да мине нагоре-надолу по централната улица и като не срещнаха никого, спряха пред кръчмата. Петър слезе и се отправи към входа ѝ. Бутна вратата и влезе вътре. На няколко маси седяха около десетина мъже. Зад тезгяха кръчмарят бършеше чаши с един парцал. Когато непознатият мъж влезе, разговорите прекъснаха и всички го изгледаха въпросително. Петър огледа обстановката и хората и рече направо:
– Давам 10 лева на който ми каже къде живее Петко Генчев.
Веднага скочиха почти всичките. Петър ги огледа и се спря на един. Сметна, че е най-малко пиян.
– Ти! – посочи го той. – Ела насам.
Човекът се приближи до непознатият млад мъж, който беше толкова щедър, и започна да обяснява. По тая улица, после по другата, после наляво, после надясно... Петър изгуби нишката. Затова бръкна в джоба си и извади две десетачки. Беше надницата му за цял ден. Майсторска надница. Но това не беше важно. Важното беше, че ги имаше в джоба си.
– Давам ти 20 лева, ако ме заведеш дотам.
Човекът хич и не мисли. Веднага тръгна към вратата. Излязоха навън и влязоха в колата. Непознатият мъж се впечатли. А Петър се възползва и заразпитва какъв човек е Петко Генчев.
– А бай Петко е много добар човек. Никой не е върнал от дома си, ако го тръсат за помощ. И е много разбран. Сички го уважават и обичат.
– А пие ли? – попита Петър.
– Да пие? Нееее! Бай Петко в уста не туря ни вино, ни ракия.
Човекът им показваше пътя и скоро излязоха извън селото. Пътят ги изведе пред портите на някакъв чифлик.
– Е тука е домът на бай Петко – рече непознатият селянин.
– Сигурен ли си? Да няма няколко Петковци Генчеви? – взе да се притеснява Петър.
– Не, не, нема. Петко Генчев е един в наше село. И те тука живее. Не са безпокойте!
– Добре! Свободен си тогава. И благодаря!
– За нищо! Айде лека нощ! – и човека излезе от колата и си тръгна надолу по пътя.
– Ти ме чакай тук! – рече Петър на шофьора. – Може да чакаш половин час. Може да е час. Не знам. Но знам, че ще се върна и ти трябва да ме чакаш. После ще ти платя и надплатя.
– Разбрано. И до сабахлем ще чакам. Върви си върши работата.
Петър слезе от колата. Изправи се пред огромни дървени порти. Две крила се отваряха за коли, а трето крило за пешеходци. Той натисна единичното крило, но вратата беше затворен отвътре с дървен механизъм. Побутна и другите две крила. Същата работа. Да се прескочи портата беше невъзможно. Беше висока поне два метра и половина. А отгоре завършваше с триъгълен покрив, покрит с керемиди. Имотът беше ограден с висока мрежа. Петър тръгна покрай мрежата да търси пролука. Стигна до един кладенец. А до кладенеца огромен храст на някакво цвете. След това оградата продължаваше, но вместо мрежа беше иззидан дувар. Петър реши, че единственото място беше да се провре между кладенеца и храста. Не му създаде затруднение това решение и той скоро се намери вътре в имението. Къщата беше на 50-ина метра срещу него. Прозорците на долният етаж светеха. Той тръгна нататък. Вървеше по леко наклонена поляна, по която растяха овощни дървета. Малко преди да стигне къщата, едва не скочи в някакво поточе, преминаващо напряко. Прескочи го и се оказа на коларски път. Пътят наляво водеше към голямата порта, а надясно се губеше в мрака към друга някаква къща. Той пресече пътя и се изправи пред нова ограда и градинска порта. Зад тях беше къщният двор с асмалък и самата къща. Хвана дръжката на портата и тя се отвори. Не се бяха заключили. Страх от крадци нямаха. Осланяха се явно на големите порти. Петър пристъпи навътре в двора. Тръгна по калдъръмена алея, която го изведе пред стълбището на самата къща. Стълбището беше от дебело масивно дърво с дървен парапет. Лакирано, светеше на лунната светлина. А и светлината от прозореца го осветяваше. Той изкачи решително стъпалата и се изправи на отвода пред масивна двукрила дървена врата. Огледа наоколо за миг, събра кураж и хъс и затропа с юмрук по вратата.

       следва продължение...