ПРЕСА

                Огледа се през рамо, пресече главната и влезе в Морската градина. Тръгна по неосветена алея, пак се огледа и забави ход. Минаваше полунощ. Седна на пейка и запали цигара - дръпна дълбоко и издиша шумно. Заби лакти в коленете и подпря главата си с ръка. Преследването мина като клип под притворените клепачи -  патрулката, спринт, сирена, движението по булеварда, писък на спирачки, сблъсък, суматоха, спринт, измъкване... Можеше да лежи в моргата сега, с размазана глава и пръснат мозък, ако оня не бе набил спирачки... Не беше уплашен, от години живееше на ръба. Затворът не го превъзпита, а  издънките не го стряскаха вече. Първото влизане в пандиза го отрезви, мислеше денонощно, мечтаеше за мига, в който ще излезе, имаше планове, мечти... После пак взе, беше сигурен, че след година без хероин, няма да е проблем... винаги е проблем, особено за наркоман. И докато се усети, потъна. Седем месеца след освобождаването си, отново беше вътре и пак за кокошкарии. И пак мисли и пак се зарича и пак имаше планове, мечти... И пак... Третото влизане - денонощно мислене, но без заричане; планове, но без мечти. Пътищата вече не бяха много - прецака шансовете си и доверието на тези, на които можеше да разчита.  В досието му  пишеше - РЕЦИДИВИСТ. Ошлайфа се вътре, завърза връзки с хора, които щяха да са полезни навън, научи и това, което не знаеше за занаята. Още същия ден, когато го освободиха, се надруса безпаметно. Не се прибра у дома, не се обади на никого от близките си. Чувстваше се сам, беше сам... И се започна - влезе в матрицата, от която всъщност не беше излизал. След месец-два му писна да играе на дребно, а беше решил, че повече няма да влезе в затвора. Обади се на когото трябва. Не, че имаше повече пари, но поне дозата му беше осигурена. От време- навреме се забатачваше, като издруса повече, отколкото му се полага, но намираше начин да се издължи. Само че, от известно време все не му стигаше и все беше в батака.

                 С периферното си зрение Васил забеляза движение и трепна. Помияр приближи и седна на безопасно разстояние.

                 - Ей, мърльо, ела тук! – подсвирна му дружелюбно и  потупа с ръка по крака си. – Ела, момче, няма страшно!   

 Кучето приближи - беше женско. Ребрата ясно се виждаха под проскубаната козина. Гърдите бяха увиснали - някъде наблизо имаше котило. Васил протегна ръка и я зарови между ушите на животното:

                 - Що не си при малките, а? Гладна си.

Усети вибрацията на телефона, огледа се преди да вдигне:

                - Ало…

                - В девет сутринта тук!

                - Проблем?

Мълчание.

               - Ок - прибра телефона и разтърка челото си.

„Нещо не е наред” - мозъкът му защрака. „Няма откъде да знае, че пак бръмча. За остатъка от парите се разбрахме да платя утре. Души за шанаджията*, но е абсурдно да се съмнява в мен. За по-малко от два месеца му изкарах към пет бона"

Запали цигара и стана. Кучката изскимтя - беше я забравил. Сети се, че наблизо има денонощен:

               - Хайде с мен!

Направи няколко крачки и се обърна:

               - Хайде, момиче!

Сви уши, наведе глава и нерешително тръгна след него.

               Васил огледа магазина през стъклото - добре зареден, с един продавач и не е на гише. Преди да натисне дръжката на вратата, видя лепенката на СОТ, помисли си, че има две минути. Сотаджиите нямаше да пристигнат за по-малко от три. И тогава забеляза, че продавачът ръкомаха нервно и говори с някого - не беше сам. Отказа се, но го набеляза. Влизайки, чу как оня изкрещя: „Млъквай!" и със закана насочи пръст - до хладилника с безалкохолните стоеше разплакано момиче.

„Хубава е и не е боклук. За к’во ù крещи тоя идиот? „Знаеше какво ще купува, но умишлено започна да се оглежда и избира. Отдалечи се от щанда. С периферното си зрение ги наблюдаваше. Идиотът приближи към момичето със свити юмруци и изсъска през зъби:

               - Докато съм тук и ти с мен, ясно!

Тя кимна уплашена, преглътна и изтри сълзите си.

Васил си помисли, че ако ù посегне, ще го смачка:

               - Пет „македонки”! Пресни ли са?

               - Да бе, мой...

               - К’ъв „мой” ? Аз ли съм твой? – присви злобно очи.

               - Извинявай! – измърмори сконфузен.

Вече на вратата Васил се обърна:

               - И... кротко с момичето!

Кучката размаха опашка, надушила салама. Васил седна на стъпалото и започна да къса македонката. Извади от хартията последното парче - лепнеше. Подуши го и побесня. Влетя в магазина. Оня беше се надвесил над момичето и продължаваше да го тормози. Васил усети как му пада пердето. Още от вратата го замери с вмирисаното парче салам:

               - Абе, задник, питах ли аз дали ти е прясна стоката?

Паникьосан се спусна към чекмеджето - отдолу беше копчето за паник-бутона. Васил се пресегна, сграбчи го за яката и го изтегли над тезгяха:

               - Кого ще викаме, а? Я първо чукни на шефа, че искам да си поговоря с него, пък после, може на СОТ-чето. Как ти смърди дъхааа... Задник насран, к’во искаш от момичето, a? – усети се, че набира яко.

Момичето разтреперено се приближи към Васил:

               - Моля Ви, моля Ви, оставете го - докосна плахо рамото му.

Васил се извърна. Очите ù... ток мина през тялото му. Пусна го и се обърна към нея:

               - Да ти поръчам ли такси?

Тя кимна - трепереше.

Излязоха. В отсрещното платно приближаваше такси, Васил махна:

               - Зарежи тоя боклук, не е за теб! – гледаше настрани, бягаше от очите ù.

               - Благодаря Ви!

               - Аз съм Васил.

               - Кремена - протегна ръка.

Васил я пое и погледна в очите ù - кафяви, топли, красиви. Потръпна. Таксито спря до тях.

               - Ако ти създава проблеми, обади се! Номерът ми е лесен, ще го запомниш, ако искаш де. Продиктува цифрите.

               - Благодаря ти, че се намеси!

               - За нищо - усмихна се и затвори вратата на таксито.

*****

               Вървеше с ръце в джобовете, забил поглед в земята. Мислите се стрелкаха, вкопчваха се в събитията от нощта и се завъртаха в омагьосания кръг -  грабеж, екшън, заплаха, очите ù...   Кафе?  Да, кафе.

Васил пиеше кафето си с много сметана. Обичаше да наблюдава смесването - бялата гъста течност прониква в черното и потъва, привлечена от дъното. Разклаща внимателно чашата, сметаната се плъзва неориентирано. Потапя лъжичката и нежно разбърква - водовъртеж и бялото окончателно смекчава черното, в топло шоколадово.

Усмихна се на странната асоциация и поклати глава. Беше му смесено - топло, кафяво...

               Влезе в задимен бардак и седна на бара. Поръча си кафе, огледа под око кръчмето - две курви скучаеха, изгубили надежда да закачат нещо; зализан папардак се наливаше като за последно и клюмаше; три пешлемета се дърлеха и спореха нещо за футбол. Звънчето на вратата издрънча и влезе намахан пич, личеше, че е ядосан. Седна на бара и поръча уиски. Глътна го на екс и с жест показа да му налее. И второто изпи по същия начин. На третото се извърна към Васил, вдигна чашата, кимна му и отново го глътна на екс. Погледна бармана:

               - Две!

               - Значи двойно?

               - Бе ти глух ли си? – надигна се заплашително.

               - Ок, разбрах - наля и сложи чашите пред него.

Мъжът съблече якето и хлъзна едната чаша към Васил:

               - Удари едно с мен, приятел! За курвите! По-точно, за курвата, която ми е жена - обърна питието на екс и щракна с пръсти към бармана. – Дай бутилката тука!

               - Наздраве - Васил отпи.  - Не е много наздраве, като е такава работата...

               - Хах... Е как не е, нали си е ок сега - спи излегната в спалня за трийсет бона. Сега е НА-ЗДРАВЕ! Пък като се прибера, ще ù навра свиркаджийската уста в кенефа...

Васил въздъхна:

               - Това е животът, човече. Кал и тиня...

               - Бе к’ва кал? Аз я измъкнах от калта - премести се на стола до Васил и напълни чашите.

               - Ако ти е гадже, не я мисли, шута и да...

               - Да, ама не...

               - Деца?

               - Няма деца. От две години пазарлъци въртя в леглото. Рано ù било, да завършела висшето първо...

Васил го наблюдаваше - съмнение изцъка в главата му. „Както говори - червив е от пари. Налива се, а не го хваща - уж ядосан. Натрениран, но сух - не се помпи във фитнеса. Бизнесмен или Далавера? Какъвто и да е, ако наистина е мангизлия, нямаше да си поръча от т’ва дървеното уиски” . Погледна часовника си.

               - Ти к’во, да не бързаш?

               - Ами...

               - Я не се излагай, мъжко момче си! Пък - подхилна се съучастнически и се наведе към ухото му - мога да ти пусна моя боклук... Добра е, много е добра, мамка ù! – намръщи се. - Нямам жена аз вече - надигна чашата и пак на екс, изтри потта от челото си.

На Васил му писна, доспа му се, а и сутринта трябваше да е точен при Питбула - стана.

               - Тръгвам, човече, утре съм на раб...

               - Чакай, по едно последно и аз вдигам гълъбите - напълни чашите догоре. - Пък като се прибера, ще ù смачкам изписаната муцуна на курвата. Справедливост, възмездие - започна да пелтечи.

 Запретна ръкави, прегърна свойски Васил и прошепна:

               - Познаваш ли някого? Една линия и ще съм ок - двойно плащам.

Васил го погледна преценяващо. Повечето му клиенти бяха боклуци. Тоя щеше да плаща здраво. Задържа поглед на татуировките:

               - Яко си се шарил!

               - Хм, гаден спомен, от гадно място...

Васил си помисли: „Ако е бил в пандиза, няма страшно - наш човек е”. Много не му мисли - трябваха му пари. Стана и облече якето:

               - Пак ще мина насам.

               - Тук съм - намигна му.

След по-малко от 30 минути Васил беше пред кръчмата. Оня продължаваше да се налива. Отвори и му кимна. Видя как плаща със забавени движения. Излизайки, се спъна в прага и политна:

               - Мамка му... Може ли да сложиш праг в кръчма, а? Ебаси, на влизане - ок, ама на излизане - пречи.

Фъфлеше, беше абсолютен гипс. Васил го дръпна:

               - Ела тук в уличката!

               - К’ва уличка, ей ми колата - посочи към паркираното на платното  BMW.

Васил погледна колата, стори му се гробница, но вече му писна. Искаше по-бързо да се отърве  и да ходи да спи. Гледаше как се опитва да отключи залитайки и започна да се изнервя.  Изтърва ключовете на земята.

               - Чакай, дай на мен! – наведе се и взе ключа.

После, смазващ удар. После - нищо, мрак...

               Васил отвори очи, беше на задната седалка на колата с белезници, закопчани за дръжката на вратата. Огледа се - бяха извън града. Следващото, което видя, беше шибаната карта на ченгето. Не се обърна, наблюдаваше го в огледалото за обратно виждане:

               - И така, ситуацията е следната: опит за кражба на кола - свалих перфектен отпечатък от ключа; притежание и разпространение на наркотици - пакетчето още е в джоба ти. Как ти звуча - 15 години в панделата - минимум? Пък минимум, с твоето досие, е доста смела прогноза. Имаш пет минути!

               - Какво искаш? Колко?

               - Подписваш декларацията за сътрудничество и си...

               - Ти за к’ъв ме взи...

               - Пет минути от сега - погледна часовника си.

Васил изпъшка и затвори очи. Аналитичната мисъл, интуицията, светкавичната реакция... нямаше нищо - всичко беше умряло. Сам се прецака - още в началото му светна лампата, като го видя с какъв боклук се налива и после - колата. Кой мангизлия ще кара такъв трошляк? Идваше му да се гръмне от яд...

               - Една минута!

               - Карай ме в районното! – отряза го. Надяваше се да го купи, като разбере, че няма да му играе по свирката.

Запали колата и тръгна. Караше като състезател от Формула 1 - спирачките свиреха на завоите. Мълчеше.

Васил осъзна, че със страшна скорост се приближава към поредното задържане и поредните загубени години... Само че, вече не ставаше въпрос за една, две или три. Представи си как взима черен маркер и задрасква следващите 15 години от живота си - най- хубавите. А после, щеше ли да има смисъл после?

Ченгето взе последния завой с деветдесет и наби спирачки в пресечка до районното.

               - Каналният ред ти е ясен. Бърза процедура и още преди края на седмицата си зад червения зид. И ти гарантирам първоначално строг режим - обърна се и го погледна.  – Знаеш какво е в сектора с тежките, нали?

Васил усети, че този път не може да се задържи на ръба... Полита и всичко свършва - завинаги. Изведнъж, като от нищото, видя очите ù - очите на Кремена. Топла вълна се плъзна по гръбнака  и нахлу в пулсиращата му от напрежение глава - потръпна. Прииска му се да издруса една-две-три... На кого му пука дали ще се събуди изобщо след три? „Мамка му, пак се започва - клетката, следствен, съд, а докато си стъпя на краката в пандиза, ще мине време - адски много време”.  Абстиненция... мисълта го влуди. Толкова ярка беше представата, че направо усети кризата и тялото му се сгърчи. „Шибан копелдак, как гадно ме наведе - няма измъкване”. Почувства умора, непосилна умора - от себе си, от живота си, от това, което му предстои. Затвори очи и изпъшка:

               - Ще подпиша...

*****

               - Пак започваш да се дъниш и...

               - Няма такова нещо - Васил заби поглед в земята.

Питбула се издразни, че го прекъсна и трясна с юмрук по масата:

               - Млъквай! – закова го с поглед. – Ако още веднъж ме излъжеш... и понеже си от добрите ми, ще ти дам право на избор: ухо, нос или пръст.

Васил замръзна.

               - Край с простотиите! И от днес, се отчиташ на деня. Ако не си продал стоката, я връщаш! Ясно?

               - Да - нахлузи шапката.

               - И още нещо, ако прецакаш схемата, заради твоя издънка, ще ти пробия тиквата, ще навра сламка в наркоманския ти мозък и ти лично ще си го сърбаш... Изчезвай!

Спусна се по стълбите, излезе от входа и тръшна вратата след себе си. Запали цигара, главата му щеше да се пръсне. Не беше го виждал такъв. Знаеше, че е изрод, но с него винаги се е държал добре. Васил осъзна, всяка една от заплахите не е просто думи - можеше да го накълца и окото му нямаше да мигне. Представи си картината и му се догади.

*****

               Поредният шибан ден, от поредната шибана седмица на шибания месец. Дъждът плющеше. Васил тичешком влезе в кафенето, беше мокър до кости - втресе го. Поръча си чай и седна под климатика. Напрежението сковаваше чертите му, скулите играеха между стиснатата челюст. От седмици, вчера не съществуваше и утре не съществуваше. Всичко се заключваше в днес - безумен спринт, в безумна игра. Преса!  От една страна ченгето му дишаше във врата да закопае Питбула. На Васил му беше пределно ясно - да го посочи в съда е равносилно на това да си завре сам дулото в устата. На оня щяха да му пратят адвокат, когото не е виждал през живота си. Някой отгоре щеше да кихне на същия тоя адвокат 50-60000 хонорар и Питбула пак щеше да е в играта, 'щото  залогът е на макс, а нивото - управляващи.  От друга страна Питбула го натискаше за продажбите. Плати доволно той и СОТ откри шанаджията. Намериха го под моста размазан от бой и без уши. Районът беше чист, но бизнесът куцаше. Полицията ден през ден хващаше по някой от дребните. Мрежата се късаше и Питбула беснееше.  Васил се замисли колко още може да издържи. Рано или късно, щеше  да надуши кой пее.  Можеше да е след седмица, или утре, или още днес - времето му изтичаше.  Най-голямата гавра беше, че ченгето нищо не гарантираше, думите му бяха: „Издъниш ли се - гориш! Само се моли да гориш в пандиза, 'щото, ако му паднеш на Питбула, няма да можем да те съберем”   

Телефонът му звънна - непознат номер.

               - Ало.

               - Васил?

Позна я и усети как сърцето му прескочи удар.

               - Здравей!

               - Разбра ли кой се обажда?

               - Кремена.

               - Разменихме само няколко думи, а...

               - Беше достатъчно. Искаш ли да се видим? Кафе?

               - Ами, да. Но днес не мога, утре имам изпит.

               - Ок.

               - Ако искаш утре, следобед.

               - Става. Само кажи кога и къде.

Васил прибра телефона и запали цигара. За първи път от много време мислеше за утре и очакваше утре.

*****

              Тя беше като светлина, появила се в тъмния лабиринт, наречен негов живот. Разказа ù за себе си и тя го прие такъв, какъвто е. Красива и влюбена... Не се опитваше да го промени - просто го обичаше. Очите ù бяха като разтворена книга - любов, страх, радост, паника, страст, тъга... Тъгата в очите ù го побъркваше. Нямаше упрек, само мълчалива тъга - за него, за тях.

              Една вечер се събуди плувнал в пот. Скочи от леглото и закрачи из стаята. Спря рязко и удари с юмрук стената. Не усети болката, не видя кръвта по разранената ръка... Картината от съня   попи в мозъка му, отпечата се и закова съзнанието. Караше кола, пейзажът и силуетите бяха размазани от скоростта. Като от нищото изплува Кремена, не я виждаше, но знаеше, че е тя. Натисна педала за газта до край, трябваше да стигне до нея преди, преди... паниката премина в страх, страхът в ужас... Осъзна, че колата всъщност не се движи - животът се изнизваше край него. И тогава видя как Питбула я хвана за косата и я извърна към себе си. Тя пищеше и се опитваше да се отскубне. Ченгето се хилеше отстрани и показваше среден пръст. Васил изскочи от колата и хукна към тях. Бягаше, а имаше чувството, че пълзи. Беше на няколко крачки, когато адски рев на двигател някъде зад него го накара да се обърне. Колата приближаваше със страшна скорост, без някой да я кара. Очите му се разшириха от ужас, опита се да извика, но не успя - помете ги и тримата...   

 Мисълта за Кремена в ръцете на Питбула го влуди. Изпуши много цигари, излезе на терасата и пуши още. „Трябва да се измъкна от пресата! Не може да няма начин, просто трябва да изхвърля шибания сън от главата си, за да мисля”. Студът охлади емоцията, но мина повече от час, докато се отърси окончателно от съня. Облегна се на стената, вторачи поглед в просветляващия хоризонт и застина. Проблемът нямаше решение от неговата гледна точка. Отдалечи се и погледна отстрани. Видя ситуацията през очите на Питбула, а след това я прецени и от страна на ченгето. Проблясък и сценарият се роди в главата му - болницата.  Усмихна се, ченгето му нахлузи чатала заради дрогата, а дилърът го държеше с хероина. Този път зависимостта му щеше да работи за него. Запали цигара и се съсредоточи в детайлите. Оставаха две седмици до изтичане на забраната му за напускане на страната. Замисли се: „Не трябва да се покривам, не и преди финала”. Вярваше в себе си - печен в измамите и школуван във врътките, комбинативен и хладнокръвен. „Никакво бързане - натискам си парцалите, снасям на ченгето, продавам яко, да приспя Питбула и бръмча за мангизи”. Заби поглед в хоризонта и дръпна дълбоко от цигарата. „Мамка ви, ще ви изработя, преди да ме надушите и заръфате!„  Упорито гонеше мисълта за Кремена. Всичко започна с нея и се случваше заради нея, но... Трябваше да изчезне за години.  Може би ще го забрави, може би ще се влюби, може би... „Може би” го изкарваше от релсите и губеше контрол. Нямаше право да мисли за това - не сега! Всичко беше в главата му. Влиза в болницата няколко дни преди полета: ще избегне абстиненцията и няма да го закачат, докато е вътре. Знаеше, че и Питбула, и ченгето ще побеснеят. Кой дилър продава с чисти пласьори? Кой агент по „наркото” ще ползва информатор, който не друса? Васил имаше два варианта, двоумеше се кой да избере: токсикологията, или отделението по зависимости. За да влезе в „Токсикология”, трябва да колабира - само „Бърза помощ” може да го вкара там. И би било перфектното алиби, но рискът е голям. Достатъчно е линейката да закъснее и... Да постъпи за лечение, означава, че е обмислил нещата. Никой не влиза насила там. „Ще им светне лампата и край”...

Бледата Светлина на изгрева изтика нощта. Звездите изчезнаха, но изгря слънцето.

               Надпреварата започна! Надпревара с времето - кратко, но и адски дълго...  Надпревара с късмета, който беше като дърта курва, когато имаше най-голяма нужда от него... Надпревара с двете хиени... Проницателност,  лавиране, концентрация, блъфиране и хъс - неистов хъс. Залогът беше животът му.   

                                                                          *****

               Васил стана внимателно от леглото, запали цигара и седна във фотьойла. Пълната луна притихна в очертанието на прозореца. Сложила ръка под главата си, свита като дете, Кремена се усмихваше насън. Тя не знаеше, че това е последната им вечер - не можа да ù каже...   Мисълта, че само след няколко часа ще е извън живота му, го притисна. Попиваше всяка извивка на тялото ù - бронзово от меката, сребристата светлина. Легна и прегърна момичето, което обичаше - единственото момиче, което беше обичал. Тя въздъхна и се сгуши на рамото му. Луната свенливо отмина. Прииска му се времето да спре и да останат така. Зарови пръсти в косите ù, с цвят на кестен и затвори очи. Не заспа, цяла нощ мислите плетоха паяжина от спомени, съмнения, тревога за бъдещето и тънки нишки надежда. И пак стана и пак пуши...                                                                                                                    Мъгливото утро нахлу в стаята. Васил погледна часовника: „Още час и се започва... и се свършва„

               Пребледняла, Кремена трепереше. Не можеше и не искаше да повярва... Немигащите ù очи бяха като извор на сълзи. Васил я придържаше и водеше към спрялото такси.

               - Успокой се, бейби! Мразя  да плачеш...  Всичко ще е наред!

Тя кимна, но сякаш думите минаваха край нея и отминаваха.

               - Кога ще се върнеш?

               - Не заминавам. Просто трябва да се покрия за известно време - стана му гадно, че я лъже.

               - Тогава, защо няма да се виждаме?

               - Така трябва...

               - Не може ли в друг град...

               - Не!  

Прегърна го и се вкопчи в него:

               - Моля те, моля те, не ме оставяй...

               - Чуй ме! – обърна я към себе си. – Ще дойда за теб! Обещавам ти!

Отвори вратата на колата и ù помогна да влезе. Целуна я, погледна в очите ù и прошепна:

               - Обичам те!

Затвори и тръгна, без да се обръща. Не беше плакал от дете и сега не плачеше, просто сълзите пълнеха очите му... За първи път ù каза, че я обича, кой знае, а може би и за последен. Ядоса се на себе си и се зарече, да забрави думите „може би”.

                                                                             *****

               Боинг 737 се плъзна по пистата, двигателите набраха, самолетът ускори и се отлепи от земята.

„Край - свободен съм!„ Васил си го повтаряше от мига, в който мина проверката. Опита се да намери сигурност и спокойствие в думите, но насиленият оптимизъм се разпиляваше, като прах на вятъра. Съсредоточи се върху „свободен съм”... Усети, че го повтаря машинално.  „Свобода, какво е свободата? Полет, ликуване...  Това ли е моята свобода?„                                                                                                             Кремена, близките му, морето, животът му... Всичко остана там, под изцъклената синева и пластовете раздърпани облаци. Душата му се сгърчи от невъзможността да си върне изгубеното. Усети кънтящия ехиден смях на свободата...  Притвори очи, „свободен съм” се стопи без остатък. Единственото, което се мяташе в зейналата празнота, беше... КРАЙ

Шанаджия* - дилър, който продава за себе си, извън монопола в даден район