През Каспичан за Кеймбридж

- Сине, трябва да учиш език. Виж Гошко, ще учи в Кеймбридж. Ами ти, тук ли мислиш да си останеш?
Учителката ме мъчи с едни думи, а на мен нищо не ми влиза в главата. Гледам с интерес „как съхне боята“ и чакам да свърши часа. После излизам навън. Пролетното слънце погалва страните ми. Те стават румени от целувката му. Взимам топката и тичам ли тичам след нея. Сърцето ми бие лудо, а дробовете ми се изпълват със свобода. После слънцето свенливо скрива лицето си зад хълма и аз се прибирам вкъщи. Там на вратата ме чака мама. Гледа ме сърдито, свъсила вежди. 
- Миро, научи ли си думите? Цял ден тичаш навън. 
   Сядам да пиша. Буквите се разкривяват като кривокраки гъски. Прозявам се, а в главата ми все пустата топка. От английски език вътре и следа не остана. Бръчкам вежди- не и не. Лягам си и сънувам, че съм в Кеймбридж. Стадиона е пълен, а всички гледат мен. Аз вкарвам гол след гол. Хората крещят името ми. Вече съм звезда. 
   Отивам на училище. Гледам втренчено учителката и си спомням за съня ми. Идва време за мача с отбора на другото училище. Тук аз съм звездата. Летя като орел и никой не може да ме стигне. Ние победихме, а на мен сърцето ми подскача като шашав кон. Треньорът идва при мен и ми казва: 
- Миро, имахме гости от Кеймбридж . Харесва им как играеш. Искат да отидеш да учиш там.
   Аз го гледам опулен като магарето, когато татко го бие с тоягата. В очите ми блести луда радост. Идват при мен хората от Кеймбридж. Попълвам някакви документи, без да знам какво точно. От есента отивам там. 
   Прибирам се вкъщи. По пътя се усмихвам на всички, които срещам по улицата. Те ме гледат все едно съм изкукуригал. Срещам Гошко. Казвам му:
- Гоше, здравей. Спечелих футболна стипендия за Кеймбридж. Ти кога заминаваш?
- Мен не ме приеха. Оставам си тук. Ще уча в София. 
   Виждам, че очите му се пълнят със сълзи и аха да заплаче. Разделяме се, а аз не спирам да се чудя как така минах през Каспичан и стигнах до Кеймбридж.