zelena (Силвия Райчева Сеймира Дони)
66 6670
5.01.2010 г., 11:19 ч.

През моя поглед "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово" 

  Проза
4786 0 34
6 мин за четене

ПРЕЗ МОЯ ПОГЛЕД

„ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ, БАЛКАНДЖИ ЙОВО”

 

   Слънцето висеше неподвижно на синьото, чак изцъклено небе. Жегата тежеше и насищаше маранята. Стадото се беше пръснало в края на поляната, близо до сенчестата прохлада на гората. Опрял гръб в дънера на столетника, Йово тревожно се ослушваше. Неспокоен бе тия дни - бяха тръгнали за данъка. Нямаше къща, която да не е пропищяла от набезите им. Не смееше да се отдалечава много от кошарите, че то Яна, каквато се разпука от година-две насам... Веднъж да минат, щеше да му олекне. Превали пладне, Йово изпъшка и се надигна. Взе гегата и извика проточено - стадото се размърда.

   Какъв българин беше Йово - като канара. Стъпяше тежко, уверено, с изправена снага и гордо вдигната глава. Рунтавите вежди бяха като заслон над черните очи, с огнен поглед. Извитият мустак го правеше още по-личен и гиздав. Нямаше мома в околните махали, която да не свеждаше свенливо и с копнеж очи, кога я погледне. Не му трябваше още булка на Йово, беше се зарекъл: кога задоми Яна - тогава.

   Яна издалеко чу чановете, преди още да се появи стадото и зашета припряно. Изкара лъснатите бакъри за доенето, тури софрата, намести двете паници, положи топлата пита, покри я с месала да не изстива и припна да посрещне батя си.

 - Добър ти ден, бате! - поздрави Яна.

 - Дано да е добър, Яно - запретна ръкави и се приведе да му полее.

 „Пази я, Господи! Пази я, че тая хубост, дето си ù я дал...” А тя се усмихваше насреща му с  малинени устни, очите - черни като на Йово, но невинна радост преливаше из тях. Веждите, същи гайтани, едвам се срещаха и изпъкваха на млечната  кожа.

Седнаха на софрата:

 - Утре няма да извеждам стадото, из тия дни трябва да минат. На бай Недьо малката отмъкнали. Тъй ли не си напълниха харемите, мамицата им татарска...

Яна едва преглътна залъка си, прекръсти се и стана - не ù се ядеше вече. Коленичи пред малката икона и зашъпна молитва.

***

   И този Божи ден започна като всички останали. Йово се хвана да стегне покрива, а Яна още от тъмно беше на крак. Към обяд грабна стомните и се спусна към извора. Беше като дете - подскачаше надолу, спираше, заслушана в птиците и отново рипваше по склона. Подпря стомните да се пълнят, изхлузи грубите вълнени чорапи и потопи бели нозе в студената планинска вода. Облегна се назад и примижа срещу слънцето.

Какъв мирис! Цветя, билки, треви - всичко се събираше в едно чудно ухание на лято, а пчелиците пълнеха въздуха със сладко, приспивно жужене. Лицето на Яна сияеше, опито от красотата и песента на заобикалящото...                                               За миг само долови шум и трепна. Наостри слух и го разпозна - бяха коне, които трополяха и се изкачваха към кошарите. Сви чорапите в престилката, грабна пълните стомни и затича напряко през гората.

   Йово излезе из навеса и се заслуша - чу ги. Огледа се за Яна, но се сети, че слезе при извора. В далечината на пътеката, като от земята изникнаха няколко чалми. Паникьоса се. Яна се показа от гората боса, с разранени крака и пламнало от лудото изкачване лице. Брат ù се спусна към нея и грабна стомните:

 - Скоро, скоро тичай у дома и се покрий с кожите! И не мърдай, не дишай даже, че усетят ли...

Яна блъсна вратата след себе си и се спотаи заслушана.

 - Как е, балканджи, как е стадото?

 - Харно, войводо, върви добитъка тая година. Ама миналата година... ти знаеш що стока зян стана от...

 - Добре, добре. Абе, балканджи, ти нали нямаше жена?

 - Нямам, ефенди, нямам.

 - Щото май се мярна фуста...

 - Сам съм, войводо. Сестра имах, ама я взеха, още като пукна пролетта - ожених я.

 - Хмм... Я да видя хането ти!

 - Насам, насам, ага - тука са овцете - Йово пристъпяше от крак на крак, като на тръни. Разбра накъде бие турчинът и пот изби по челото му.

 - Остави сега овцете, дай да видя как живееш - къщата ти да огледам...

 - Недей, ага, не е за пред хора, знаеш - беднотия...

 - Сууус, чапкънин с чапкънин! Хванете го!

Спуснаха се, хванаха го и извиха ръцете му. Йово напрегна сили, освободи едната и размаха юмрук.

 - Вържете го, бе! – изкрещя агата.

Скочи от коня, сложи ръка на ятагана и блъсна вратата на къщата. Наведе се и прекрачи прага, огледа се - чисто, личи, че женска ръка е пипала. Миришеше на втасало тесто.

Яна примря, дъхът ù не излизаше. В главата ù се въртяха молитви - заричаше Господ, молеше Го, но вече знаеше какво ще стане...

Али отметна с крак струпаните постели:

 - Ай, ай, ай! Каква хубост криел в къщата си балканджи Йово! – изхили се и засука мустак.

Яна скочи и прегърна нозете му:

 - Моля ти се, ага, пощади ме! Двойно данък вземи, само не ни погубвай - ридаеше, а в разплаканите си очи сякаш бе събрала всичката надежда на света...

 - Как ти викат? – прекъсна я рязко татаринът.

 - Яна, ага - плахо прошепна.

 - Стани, ще те искам от брат ти, както е табиета. Върви!

На Яна ù прималя, погледна жално брат си и сведе глава. Али я блъсна към един от хората си, застана пред Йово и попита:

 - Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?

 - Глава си давам, море войводо, Яна на турчин не давам - злобно изрева Йово и напрегна мишци да скъса проклетите въжета.

 - Че и ербап, много ти шават ръцете, балканджи - изсъска Али. – Отрежете му ръцете!

Яна изпищя:

 - Не, не... Моля те, ага, пощади го!

 - Мълчи, Яно! Без ръце ще я карам, ама тебе не давам!

Проснаха го на земята. Яна примря и се свлече.

  Отсякоха му ръцете.

Йово мяташе глава от болка, но не извика. Кръвта плискаше по сухата земя и бързо попиваше. Али пристъпи и го изгледа отгоре, Йово обърна глава и го прониза с поглед - ненавист и непреклонност прочете татаринът в очите му.

 - Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?

 - Мòре, войводо, глава си давам, Яна на турчин не давам! – надвил болката изстена Йово.

 - Отсечете му краката! – бясно извика Али. Чудеше се на тоя инат, на тази душа несломима... Без ръце остана, ето и сега, кога рече нозете да отсекат, пак не трепна...

Завистта избуя, омеши се с омразата към гяурите и събуди дива ярост.

   Отсякоха му краката.

И пак пита татаринът Йово, но вече гласът му трепери, като гледа тоя осакатен и оплискан в кърви човек:

 - Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?

 - Глава си давам, море войводо, Яна на турчин не давам - едва изрече Йово, заслепен от болката.

 - Избодете му очите! - трепереше от безсилие. Гледаше с любопитен, ненаситен поглед този нечовек и не можеше да го разбере...

   Избодоха му очите.

Никой не го пита вече дава ли Яна. Грабнаха я от земята, където лежеше в несвяст и затрополиха надолу.

   Страшно беше за гледане... Йово умираше... Последните думи, които зашепнаха сухите напукани устни, накараха времето да спре и стори поклон на тоя голям българин...

 - Сбогом, Яно! Очи си нямам да те погледна, ръце си нямам да те прегърна, крака си нямам да те изпратя... Сбогом, сестрице, Бог да е с теб!

   Слънцето вече спичаше кръвта. Всичко беше замряло в зноя. Планината притихна, мълчаха и птиците... И светът замлъкна-  В ПАМЕТ НА ЙОВО.

 

© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??