През нощта

  Взе ножа и тръгна в нощта. Уличното осветление не работеше. Навярно имаше някаква повреда. Това беше добре за него. Асен пое към горния край на селото. Там къщите бяха раздалечени една от друга и той се надяваше да открадне по-лесно. Изпитваше страх, но децата бяха малки и вкъщи нямаше нищо за ядене. Бяха го съкратили. Парите от борсата свършиха, но той не можеше да си намери работа. А ножа, ножа го носеше не за да убива, по-скоро от страх да не го нападне куче, промъквайки се в двора на някоя къща.

   Минаваше полунощ. Асен спря пред малка едноетажна къща с голям двор. Беше готов да краде каквото му попадне, само да има нещо за децата. Знаеше, че това не го оправдава, но… Не виждаше друг начин. Не можеше да разсъждава трезво. Трябваше да отидат в града. Там имаше по-голяма вероятност да го вземат някъде на работа, но то пък квартирата беше също сложен проблем. Кой ще го пусне с три малки деца, а и наемите бяха високи.

   В двора до къщата имаше пристройки и Асен помисли, че там са прибрани животните. Оградата не беше висока и той успя да се прехвърли. Добре би било да открадне някоя кокошка. Опита се да отвори вратичката на пристройката. И когато му се стори, че ще стане, нещо изтропа – вероятно котка. Асен стреснато се огледа и отново се захвана с вратата. В този момент чу стъпки и стисна ножа. Властен женски глас извика:

   –Хвърли ножа и вдигни ръце! Ще стрелям! Не се шегувам!

   Асен бавно се обърна и видя, че към него е насочен пистолет. Тогава пусна ножа на земята и вдигна ръце. Жената насочи фенерче към лицето му и го освети, след което възкликна:

   –Асенчооо, на това ли съм те учила?

   Асен, прехапа устната си. Госпожа Иванова, на нейната ли къща съм попаднал? Почувства се глупаво и виновно.

   –Госпожо, не знаех, че е вашият дом – заекна той и както в детските си години, когато го учеше, започна несвързано да се оправдава.

   –Не ми обяснявай! –буквално заповяда Иванова. –Пари ли нямате, знам, че не работиш.

   –Аз за децата – заоправдава се той. Ако знаех, че е Вашият дом…

   Иванова свали оръжието.

   –Хайде сега си върви и утре ела в кафенето на центъра да говорим. Може пък да ти помогна.

   Асен примига, светлината от фенерчето все още беше насочена в него.

   –Госпожо, наистина ли?

   –Ами, какво да те правя? Знам те от малък. Ти си работлив, а аз имам кого да помоля да те вземе на работа.

   –Госпожо, да сте жива и здрава! Не знам как ще Ви се отблагодаря.

   –Като си тръгнеш по най-бързия начин, защото аз трябва и да спя, нали така?

   –Добре, госпожо. Извинявам се много…Ако изобщо мога да бъда извинен…Утре ще чакам пред кафенето.

   Асен се канеше да се прехвърли през оградата.

   –Чакай, през вратата!

   Тя му отвори, а той успя само да каже:

   –Лека нощ! – след тези думи се изгуби в тъмнината.

   Снежана Иванова живееше сама. Мъжът ѝ беше починал, а децата работеха в Германия. Тя познаваше и родителите на Асен, които не бяха лоши хора, но те бяха починали. Знаеше, че ще му помогне, въпреки случилото се. Добре че е попаднал на нейната къща, иначе може и в затвора да влезе, а има три деца.

  Мария Мустакерска