Приказка за Червената Жабчица

Веднъж, докато подскачала към лилийката на  баба си, Червената Жабчица срещнала един щъркел, който носел в клюна си бял вързоп.

- Здравей, драги щъркелю! Няма ли да ме попиташ накъде съм се запътила? – казала Червената Жабчица, но онзи мълчал като пукал.

- Ако ме беше попитал, щях да ти отговоря, че отивам при баба си Жана, за да й занеса сладко от мариновани комари, но гледам, че май си си глътнал езика!?

Щъркелът продължавал да мълчи. Това окуражило Червената Жабчица, и тя казала подигравателно:

- Значи вярно било, че мълчащият щъркел е три пъти по-умен от говорещия!  

В този миг щъркелът проговорил на щъркелски:

- Мълча, защото ако проговоря, ще изпусна този вързоп, в който има бе6е, и то може да се удави.

Докато щъркелът произнасял тези думи,  вързопът с бебето се изхлузил от човката му, пльоснал във водата, и бедното бебче започнало да се дави. Червената Жабчица се впуснала и го изкарала на брега, а щъркелът отлетял безсъвестно като един истински страхливец и подлец.

Червената Жабчица отгледала бебето като свое. То пораснало и станало чудно красив момък. На 18-тия си Рожден ден момъкът казал:  

- Ква-ква, кваква! – което на жабешки означава: „Благодаря ти, майко, че ме отгледа! Може ли да те целуна в знак на благодарност?
- Може, сине, може! – отговорила разчувстваната Червената Жабчица, което на жабешки език звучи приблизително така: „Кваква, кваква, ква!“

Момъкът се навел и целунал Червената Жабчица, а тя се превърнала в чудно красива Червена Принцеса.

- Коя си ти, причинителко на Едипови комплекси?! – възкликнал учудено момъкът.

- Аз съм дъщерята на кралица Клара. Злият магьосник Евлоги ме омагьоса, защото мама го хвана да прави непозволени магии, и го изрита от кралството си, а той се закле да й отмъсти. Но ето, че ти ме целуна, и сега вече магията е безсилна.

- Доколкото знам, кралица Клара има син! – възкликнал момъкът.

- И син бях, да, но не ми хареса и се подложих на малка операцийка.

- Да се махаш веднага оттука, джендър такъв! – извикал гнусливо неблагодарният момък, и се изплюл на земята. – Целунал съм мъж – това няма да ти го простя никога!

- Но аз те отгледах като родна майка...добре де, баща! – изплакала клетата Червена Принцеса – и те обичам повече от себе си!

- Не искам да те виждам! – ледено казал момъкът и си тръгнал. Червената Принцеса отново се превърнала в Червена Жабчица, защото това била една от клаузите на магията – омразата да обезсилва чудото  на любовта.

Момъкът дълго скитал из света, преживял какво ли не и съвсем за забравил своята благодетелка.

От град на град, от държава на държава, той попаднал в държавата Конго, която се намира в Африка. На едно пусто поле той видял ято щъркели,  и един от тях му проговорил:

- Здравей, момко, виждаш ми се познат! Ние, щъркелите сме големи физиономисти, и съм сигурен, че съм те виждал някъде...А, да, сетих се: докато те носех на човешките ти родители преди около 18 години, една грозна жаба ме излъга да проговоря и аз те изпуснах. Ти едва не се удави, но тя – от прилив на съвест ли, от друго ли – те спаси, и повече не съм чувал нищо за теб. Радвам се, че си жив и здрав, и ако искаш, мога вече да те занеса на истинските ти родители.

Момъкът отговорил:

- Не, късно е вече за това. Ти обаче си ми длъжник и аз искам от тебе само едно: да изядеш Червената Жабчица! Вярно, че ме отгледа, но добрините й към мен са много по-малко от злото, което ми стори!

Щъркелът, ще, не ще, отлетял към България, за да изяде Червената Жабчица. За камуфлаж, отново носел в клюна си вързоп с бебе, но този път бебето било изкуствено. Доверчивата Червена Жабчица отново го заговорила:

- Как си, красиви щъркелю, откъде идваш? Какво носиш в изящния си клюн, няма ли да ме попиташ аз накъде отивам?

- Нося бебето на сина ти, демек твоя внук – отговорил щъркелът, и вързопът паднал във водата. Докато добрата Червена Жабчица опитвала да спаси изкуственото бебе, щъркелът я издебнал в гръб, грабнал я с клюна си и я изял. След това отлетял обратно до Конго и казал на момъка, че задачата е изпълнена и че вече не му е длъжник. Момъкът се зарадвал, благодарил на щъркела и се заселил за постоянно в Конго, защото обичал да му е топло. Не след дълго срещнал една хубава добра девойка от племето Нджавати, влюбил се и се оженил за нея. Когато му дошло време за дете, старият приятел – щъркела, литнал да му го отнесе. Докато летял, от корема му се разнесъл приятен глас:

- Ква-ква! Добър ден, добри щъркелю? Ти не ме виждаш, но аз те виждам. Не искаш ли да ме попиташ къде съм и откъде говоря?

Щъркелът не устоял на любопитството, отворил си клюна и попитал гласът откъде говори, а вързопът с бебето се изхлузил и полетял надолу към бездната. Бебето обаче оцеляло, защото вързопът се заплел в клоните на дърветата, и било отгледано от стадо павиани. От мъка, нещастният момък се самоубил със лък, а последните думи, които казал, били: „Ква, ква-ква, ква!“