Имало едно време, през девет царства в десето, една много бедна старица, която живеела в схлупена къщурка на брега на реката с малко момиченце. В една студена, декемврийска сутрин го намерила край реката, съвсем премръзнало и почти безжизнено. Старицата била знахарка и успяла с лечебни билки да спаси горкото, малко същество, а то понеже си нямало никого, останало да живее при нея. Така пораснало и станало на девет години. Вече можело да помага на баба си с билките, а тя го научила всяка билка, къде да я открие и какво да лекува с нея. Малката, искала да стане велика знахарка, нищо че тогава им викали вещици и ги горели на клади. Но какво пък, това си била нейната мечта, а животът без мечти е толкова скучен и празен. А и в колибата било толкова студено, че понякога си мислела, че една клада няма да и дойде зле.

   Понеже живеели в гората, до брега на реката, малкото момиче растяло почти като диваче, пък и старата жена не разбирала много от светски маниери и моди. Обличала го с каквото и падне, и казвала, че е по-важно да имаш какво да сложиш в корема, отколкото на гърба.

   В царството царувал мъдър и справедлив цар, който бил достатъчно строг, но и също толкова добър с всичките си подчинени. Нещо подобно на „железен юмрук в кадифена ръкавица”.По тази причина, нямало човек в царството, който да не го обича и да не му се възхищава. Щастливо живеели всички в царството и всичко било прекрасно. Цветя и рози, дет’ се вика и сигурно ще попиташ, че какво толкова да му гледаме на това царство, където всички са щастливи?! То, аман от щастие! Все по-друго си е да стане някакъв катаклизъм, ургали да нападнат царството или да долети отнякъде змей-горянин и да отвлече принцесата… Да, ама не…Щото нямало принцеса, а принц и змеят нямал никакъв шанс, освен ако не се окажел, е …сещаш се какъв…

   Та, така си живеели всички, потънали до ушите в щастие, докато един ден красивата им царица, внезапно предала Богу дух от неизвестна болест. Царят бил съсипан от мъка, затворил се в стаята си и бил решен в близките години изобщо да не излиза оттам. А принцът, тъкмо бил навършил 11 години и имал нужда от твърдата десница на баща си. Откъдето и да го погледнеш бил в трудна възраст за едно момче. Не можел да реши, дали иска да стане рицар или плейбой... Уупс, по това време не ги наричали така, а контове. Та, малкият се чудел на кое да се посвети – на меча или на дамските кърпички. И двете му се стрували еднакво привлекателни и вече си мислел, дали да не създаде нова титла контрицар... Какво пък? Не може ли да бъде рицар през деня и конт през нощта?

   Ето, такива мисли се въртели във височайшата принцова главица, както се разхождал в близката гора и окайвал себе си, задето няма кой да му даде мъдър съвет в този така труден за него период. Седнал на един камък край реката и продължил да крои планове за бъдещето.

   В този момент от близките храсти изскочило едно чудовище и започнало да се търкаля по тревата, като дърпало от устата на едно малко диво прасенце някакви корени.

- Пусни! Пусни ти казвам прасе такова! Това ми трябва за отварата на баба. Ако не пуснеш, ще те направя на друсан кебап и на прясна сланина (добре де, без сланината, че министърът по политическите въпроси Бой Бор не разрешава), но нищо не е казал за наденици и филе, така че пускай веднага, ходещ суджук такъв, докато съм още добричка.

  И с един замах изтръгнало корените от устата на горкото прасе, а то хукнало с квичене да търси майка си, за да и се оплаче, че в гората се е появила нова Хала и горко на този, който и се изпречи на пътя.

   Царският син наблюдавал сцената с широко отворени очи и не бил сигурен, какво е това същество – горски дух, дъщеря на вещица или мравояд. Съществото пък, най-безцеремонно изтупало праха от дрипавите си поли и доволно вдигнало корена нагоре, сякаш било спечелило ценен трофей в конни надбягвания. В този момент видяло момчето пред себе си и скрило корените зад гърба си от страх, че може да му ги откраднат.

- Кой си ти? - попитало момичето.

- Мхм... Ами аз съм царският син...

- Да бе! - тя се плеснала с ръка по челото и се закискала със силен глас. - Аз пък съм Пепеляшка. Носиш ли ми пантофката? - и още по-силно се засмяла.

- Не ми вярвай, като не искаш, но ти си мръсна и жалка, и косата ти е сплъстена, и дрехите ти са скъсани, и изобщо какво си ти?

- А ти си надут пуяк, който не знае как да се държи с една дама...

- Ха! Дама! Че, къде я видя? Аз виждам една малка, мърлява вещица, само дето нямаш брадавица на носа, но нищо де, като пораснеш ще ти излезе…На това отгоре измъкна храната от устата на горкото прасе. И това, ако е дама, аз съм космонавт... (Не знаеш ли какво е това? И аз не зная, защото още не съществуват...) Добре де, значи съм дракон...

   Малкото момиченце много се засегнало от думите на принца, защото всъщност той бил прав. Тя наистина била такава – мръсна и жалка, с парцаливи дрешки, а колко и се искало да бъде принцеса с хубави рокли и безброй лъскави джунджурии, дето се слагат по ръце, глава и уши, ноооо... Все пак имала нещо, което другите нямали – остър език, с който да се брани от такива натрапници и доста силни юмруци, в случай, че острият език не свърши работа.

    Тъкмо решила, че ще му стовари едно дясно кроше, когато принцът се подхлъзнал на тревата, без нейна помощ, разбира се, загубил равновесие и паднал във водата. Горкото момче не можело да плува и започнало да се дави. Малката билкарка решила, че няма защо да си прави труда да го спасява, но накрая чувството и за дълг надделяло /все пак щяла да става велика знахарка/ и му протегнала един голям клон, за който принцът се хванал и тя го издърпала на брега.

- Сега, като те гледам и ти не си по-хубав от мене. - присмяла му се тя и тръгнала да си ходи.

- Чакай! Така ли ще ме оставиш? Нагълтах се с вода, мокър съм, студено ми е и съм гладен.

- Не знаеш ли пътя? Детенце, двореца е в ей тази посока. - и тя с бодра крачка се отправила към дома си.

- Ти в дома на вещицата ли живееш? Нищо чудно, че изглеждаш така...И не съм детенце, вече съм на 11.

- Голям праз! Да не искаш да те бутна отново в реката?! Неблагодарно същество! Току-що ти спасих живота, а ти продължаваш да обиждаш. Следващия път ще те ударя с клона по главата, така да знаеш...

   Момичето си тръгнало отново, а принцът тръгнал след нея, защото започнало да се мръква и честно, малко го било страх по това време да се разхожда сам в гората. Все пак, още не бил посветен в рицарство.

   Така принцът се запознал с бъдещата си жена. Какво бе, да не мислиш, че лъжа? Просто исках да вкарам малко съспенс, ама явно не ми се получи. Та, както казах, това била бъдещата принцеса, че после и кралица, ама това станало мааалко по-късно, след около 10 години. Ти да видиш!

   През това време, принцът възмъжавал в двореца и почти бил забравил за малкото си приключение в гората. Само от време на време му се присънвали едни красиви очи, а не бил сигурен, къде точно ги е виждал.

   Един ден, като се разхождал в градината, забелязал едно момиче, което се грижело за розите. Тя имала изящни, малки ръце, с които погалвала всяка роза и целувала листенцата, като им пеела песен:

- Неземна красота в прекрасен цвят,

къде е моят принц на кон крилат?

Дано да ме открадне през нощта!

Да сме щастливи, чак до края на света!

   Принцът я приближил тихо и се заслушал в ангелското гласче на момичето. Сякаш славей пеел в този миг и докосвал с нежни трели сърцето му. Тя била прелестна, а ръцете и докосвали цветята и сякаш ги карали да растат още по-бързо, да разтварят венчелистчета и да стават неземно красиви.

   Девойката се обърнала и видяла принца, познала в него онова малко, невъзпитано момче, което я обидило така жестоко преди години. Тя му спасила живота, нахранила го и го изсушила, после го изпратила до края на гората, а той дори не ѝ благодарил. Според баба и всички мъже били такива, но тя не искала да вярва в това.

   Той, естествено не я познал. Че как иначе? Тя се била превърнала в красива девойка. Поредното доказателство, че калъп сапун и топла вода, както и няколко чифта хубави парцалки и малко гюлова вода могат да сторят чудеса.

   Младият принц, дотолкова харесал момичето, че ходел като ритнат от кон / така де, влюбил се в нея.../. Казал на баща си, че вече е готов да си вземе невеста, но царят, колкото и да бил добър, като разбрал, че тя е най-обикновена градинарка, забранил на сина си да се вижда с нея. Както и да я обича... Сякаш може да се заповядва на сърцето.

- Ама, тате! – казал принцът. – Тя иска да стане велика знахарка…

- Още по-зле! – казала царят. – Всички знахарки са вещици! Знаеш го! Ако не искаш да изгори на кладата, по-добре не споменавай повече за момичето!

   Какво да ги правиш?! Родители! Искат най-доброто за децата си…Или пък за себе си, не знам, малко е объркващо. За сина си, този цар имал други планове – дъщерята на негов добър приятел, цар от съседно царство. Традицията била такава, принцът се жени за принцеса, пари отиват при пари. Каква е тази слугиня, че и знахарка, Боже опази, дето иска да става принцеса? Ама, че възмутително...

   Случило се обаче така, че царят се разболял от незнайна болест. Да бе, оная същата, дето тръшнала на смъртен одър царицата преди десетина години. Всички царски лекари били безсилни пред коварната болест, пък си и знаели, че за нея цяр няма, така че не си давали много зор. Казано било – болестта е смъртоносна. Е, как да се бориш срещу това?! Царят ставал все по-зле и всички вече мислели в какъв ковчег да го погребат – махагонът бил на мода по това време, но и дъбовият не бил зле, а от скоро внасяли от съседна държава талпи от планински ясен, та дилемата била голяма.

  Тогава се появила малката градинарка и поискала да види царя. Отначало не я пуснали, защото никой не вярвал, че там където се провалили най-добрите лечители, едно най-обикновено момиче ще може да помогне. Но мъдростта понякога се крие на неочаквани места. Обикновеното момиче знаело тайните на билките, които научило от своята баба и нямало болест, която да не може да излекува. Така станало и с царя. Когато най-после я пуснали при него, тя сякаш взела със своите нежни ръце, болестта от тялото му, както и с помощта на няколко билкови отвари, разбира се. Не искала да си признае, че използвала и Рейки, щото наистина щели да я сметнат за вещица. Царят се преродил. Толкова бил благодарен на момичето, че щом разбрал, че тя е тази, в която принцът бил влюбен, решил че ще се съгласи и ще я направи принцеса. Само чееее.... Тя отказала... Just imagine! Демек, исках да кажа, представи си само…Глупачката си имала гордост и отказала...

- Но защоооо? - попитал я царят. - Това е титла, за която всяко нормално момиче би убило дори. Защо не искаш да се омъжиш за принца и да станеш принцеса, а след време царица?

- Вижте, Ваше Величество! Преди години, Вашият син ме обиди жестоко и дори не се извини. Нещо повече, аз му спасих живота, а той дори не ми благодари. Как искате да се омъжа за такъв човек, който съди другите само по външния вид, а не може да види красотата на душата и чистотата на сърцето?

- Права си, моето дете! Имаш основателни причини да не искаш това вироглаво магаре. Но, ако той се промени и ти докаже, че е достоен за твоята любов, би ли се съгласила тогава?

- Разбира се! Кое момиче не мечтае да стане принцеса?! Не съм чак толкова глупава, Ваше Величество!

   И те се засмели съзаклятнически и си стиснали ръцете.

  Така принцът се оженил за момичето... Е, още не де, ама щял да се ожени. Сега трябвало да се доказва, разбираш ли? Но как точно се е доказал, това вече е друга история и нея друг път ще ти я разкажа...