... Колко объркано може да бъде моето момиче, то в момента представлява едно кълбо от нерви, емоции и разпиляни мисли. Не зная как да му помогна, но нека се опитам.

7.30 сутринта е. Спокойно е. Времето сякаш е спряло, слънцето едвам наднича изпод кадифените бели облаци, защо пък бели - те  всъщност са шарени, преливащи се нюанси на жълто, розово, синьо и сиво. Та надничайки от своите постели, слънцето бавно се прозява и жадно за внимание се надига, то знае, отново ще обсеби своите любими същества, хората, с прегръдка и нежна  топла ласка. Момичето беше поело на път. Бягаше от големия град и отиваше в планината. Витоша беше разперила полите си отегчено и предвещаваше спокойствие и уединение. Пътеките бяха непокътнати, поляните - мокри от сутрешната роса, въздухът - чист и свеж. Отпиваше вода от манерката си и се наслаждаваше на самотата си. Беше тръгнала да търси нещо, но все още не знаеше какво, когато го откриеше, щеше да разбере. Планината й се разкриваше с цялата си красота и великолепие, стигна високо,  вървеше по камънаци и зелени поляни, отдавна човешките пътеки бяха свършили, от тук нататък започваше дивото, непознатото, но тя не се страхуваше от това, което може да види, то щеше да бъде огледално отражение на нея самата. Затова му се радваше, така е - егото ни принуждава да правим неща, които свободният разум не би одобрил, но то е безгранично, защото никога не му е достатачно едно браво, то е алчно за още, за да живее, трябва да се храни от пороците ни, да чува всяка една секунда - ти, ти, ти си най-добър, затова и тя, красавицата, беше объркана в момента, не знаеше накъде отива, но с радост предусещаше очакваната изненада. С какво ли щеше да я зарадва природата...

Чу стъпки, леки, тихи, дебнещи я, обърна се, но никой не видя. Продължи. Отново ги чу, какво ли ставаше, въображението й ли си правеше лоша шега или наистина някой ходеше след нея. Огледа се отново във всички посоки - наоколо имаше само дървета, треви, храсти и планински цветя, по клоните цвърчаха птици, катерица гризеше шишарка, но нищо друго, нищо обезпокояващо. Продължи... Чу отново тези тихи стъпки и вой, клоните се разшумяха, птиците се разкрякаха и полетяха в миг, сойка беше надала предупредителен писък, зайци притичаха и се скриха в  хралупите си. Какво ставаше? В душата й се развихряше буря, но едва ли тя можеше да повлияе на горската хармония. Обърна се, с/у нея ръмжейки стоеше в отбранителна позиция вълчица, по задния й хълбок се стичаше кръв. Животното приведе глава и скимтейки се приближи, гледаше с красивите си умни очи, въпросително и умолително, така както майка гледа, когато търси помощ, последна възможност, тя бе готова на всичко, за да запази децата си. Завъртя глава в обратна посока и отново заскимтя. Чернокосата девойка разбра, приближи се, погали я и тръгна след вълчицата, защо ли това диво животно беше избрало точно нея? Едва ли някога щеше да си отговори на този въпрос... Скоро след това се озова пред хралупата на нейната спътница, майката повика своите деца, от леговището се подаде само едно малко бяло пухесто зверче, което току-що бе прогледнало, още трудо се удържаше върху слабите си крачка, но излъчваше много красота и сила. Вълчицата го целуна за последно и го пробута в ръцете на девойката. Жълтозеленикавите й очи пробляснаха, заиграха радостно светлинките им, аленочервените й устни се разтегнаха в широка усмивка, нежните й пръсти го придърпаха и го поеха в прегръдката й, толкова нежна, като майчината, сърцето й се разля от топлина и неудържимо щастие. Вълчицата знаеше, че бе направила правилния избор, викаше я цяла седмица  и тя бе откликнала на повика на духовете и природните творения, знаеше, че детето й ще расте в безопасност при това божие създание, ще расте здраво и силно, за да могат двете да успеят да изпълнят своя дълг, животът ги събра по-скоро, отколкото вълчицата смяташе, но явно така бе предрешено, изпрати ги с нежен майчин вой и се строполи на земята, остана така, изчаквайки последните си часове щастлива. А моето момиче тръгна към къщи със своето вълче, щастлива и вперена в незнайното и безизвестното, без страх, без неспокойство, знаеше, че каквото и да стане, те двамата ще се справят сами, защото бяха силни!