Див повик! Крясък от страх! Вяра и Надежда за Обич!

Почти мъртва жена и звяр, впил зъби в бледата шия...

Черна коса- разпиляна по раменете и поглед невиждащ нищо- отмалял...

Луната тихо плува над замъка странен... Кулите му напомнят на самотен мъж, изправил гръд срещу много копия - смел и безумен...

Небето е тъмно мастило и няма светлина... Само Луната, която свети с отразена, открадната от Деня Обич (сгряваща и тръпнеща в сърцевината на самотното и сърце...)

Един мъж - убийствено хубав, разкошен и див! Един мъж, прокълнат от Моргана - да бъде САМ... Сринала щастието му човешко Тя го превърнала в Звяр - търсещ и стенещ сред стените на този тъй плашещ храм (сбрал Злото и Смъртта - една оргия от съвокупляващи се чувства, разкъсващи жестоко фините си сърца...)

НОЩ!

ЛУНА!

ЖЕНА!

И виещ в ужаса на осъзнатото направено един красив Звяр...

Той не помнеше моментите, в които убиваше...

Той помнеше Моментите, в които виждаше мъртвата, понякога разчленена плът и болката от видяното бе негово наказание... Ридаеше ням и безсилен, полуосъзнаващ детайла, който му убягваше във Времето на Прокоба...

Нещо в него говореше, че бездиханното тяло е някак си  пряко свързано с него самия, но как и защо... ? Как и ЗАЩО?!...

      Всеки следващ ден добавяше по една резка в съдбата му на скитник... Всеки следващ ден приспиваше съзнанието и будеше душата му...

      Денем Мъжът притискаше силните си рамене с потни длани - свит на кълбо в някой ъгъл, сякаш търсещ съчувствие от камъка ням... Очите му бавно се затваряха плувнали в сълзи - мътни и по лицето му потичаше кристална вода, наситена с болка и самота...

Този прекрасен мъж не знаеше дали е жив, или е мъртъв... Дните му бяха един полутранс...

      Днес към замъка странен се приближи млада жена... Роклята ù бе прокъсана, нозете ù бяха раздрани, защото ходеше боса... Беше преметнала през раменете си вълнен шал - единствено наследство... Косите ù бяха гарвановочерни и падаха на масури по финия гръб, който дори леко приведен не губеше своя сексапилен чар... Цялата ù същност говореше за крехкост... Безпомощна, гладна и уплашена от спускащия се мрак, тя бързаше към замъка с надежда да се приюти и може би да похапне нещичко.

 Една чужденка... Красива в своята бледност и беднота.... Фина, наелектризираща чистота...

Приближи голямата дървена врата и почука на нея... Звукът отекна и я прониза някакво усещане за съдбовност... Прониза я страх, който бързо се разпростря по цялото ù тяло и нозете ù - тъй бързащи към това убежище, сякаш сега искаха да избягат... Но умората от пътя, студът и гладът я оставиха не можеща да помръдне от прага... Сякаш краката ù бяха приковани за земята... Чу се скърцащ звук и вратата се отвори... На прага стоеше мъж, който я покани с поглед и тя не знаеща защо и как го последва - сякаш очите му я гледаха отзад... Цялата се разтресе от мисълта, че същият този човек, който вървеше отпред, я провожда с поглед, останал там - на прага на отворената врата... Плувнала в пот, тя рязко се обърна, но там бе само затворено и тъмно... нищо друго... Тогава погледна пак напред и срещна очите на излъчващия странна власт мъж... Кожата ù настръхна от ужас... Тези очи я гледаха така, сякаш я събличаха цялата и усети как някой все едно се разхожда из тялото ù... Чужденката потъна в този поглед - всичко притъмня и тя престана да знае за момента, в който едни спуснали се към падащото и в безсъзнание тяло ръце я сграбчиха здраво и я притиснаха към едни жадни за ласка гърди с нежност... Господарят на замъка повдигна с лекота младата жена и с тревожност докосна с устни челото ù. Прилепи ухо към гърдите ù и после доближи устни до нейните, търсещ наченки на дъх... Носеше я с лекота, стъпвайки тежко и бързо...

            Вратите по пътя му сами се отваряха...

            Той влезе в стая с тъмни завеси и голямо легло, висящо от тавана, с кокетно спускащи се воали, закачллливо увити с панделки и естествени цветя, които сякаш бяха като кацнали пеперуди върху прозрачната повърхност на плата..

            Стаята изглеждаше така, сякаш в нея живееше жена... Беше топла, излъчваща уют и женственост запазила своя по детски чист момински чар...

             Мъжът положи внимателно непознатата в леглото, което издаде нежен звук на флейта... Залюля се леко и сякаш запя за любов...

             Две горещи мъжки ръце посегнаха и взеха в своите други две крехки, студени длани... Притисна ги към устните си и дъхът му се вля във вените със застинала кръв...

             Пръстите му погалиха бялата гушка и спряха на вдлъбнатинката между ключиците... Ръцете му се повдигнаха и преминаха през въздуха, който като фин вятър докосна  гърдите и лицето на бедната жена... Клепките ù помръднаха и ресниците  леко се отвориха, срещайки очите на един мъж, който никога не бе гледал с такива очи, която и да е друга... Устните му се отвориха в усмивка точно в мига, в който клетницата щеше да извика, не знаеща, не помнеща топлината на грижовните ръце, които я бяха поели, за да не падне на студения и груб каменен под...

            Тя го гледаше, не можеща да откъсне поглед от нещото в погледа му, нещото, което бе плашещо и в същото време увличащо и каращо сърцето и да иска да се довери... Сякаш То знаеше най-добре...

• - Не се бой! Всичко ще се оправи!
• - Не се боя!

• - Почини си сега! Ще дойда да те взема за вечеря след час... Искаш ли нещо специално?!

• - Да... Любов...

Казвайки това, клетницата притвори клепки и заплака.

Граф Уйлям Билоу остана вцепенен над нея - не можещ (безпомощен в своето желание) да помръдне. Непознати чувства настигнаха Сърцето му... Докосна с пръст една стичаща се сълза и я поднесе към устните си. Наведе се към красивото лице, намиращо се тъй близо до него и Душата му се изпълни с трепет - непознат и див. Не можещ да контролира желанията си на мъж (тъй дълго потискани), той притисна горещи устни към устните, потръпващи в плач (сякаш искаше да задуши извиращата болка от тях...)

Застина в смелостта си, задържал целувката... Наслаждаваше се на мекотата, топлината на плътта на тази, която лежеше покорно под неговите ръце...

И в този миг на непонятност жената, която ридаеше, обви шията му с ръце, които с неприкрито желание го обгърнаха доверчиво... Граф Билоу вече не искаше да бъде сдържан - не можеше! Впи лакомо устни в невинните момински такива и сякаш мълния проряза торса му... Мъжествеността му искаше тази жена... Силата в него извираше и всяко женско докосване събуждаше нов повик за близост! Двете самотни тела се прегърнаха и сълзите се сляха в една - сълза, пълна с копнеж по онази топлина (даваща, съграждаща душите и караща ги да искат да бъдат живи...)

                                              ЛЮБОВТА!!!!!!!!!!!

Онази Любов, която погубва и дава крила! Онази Любов, която се превръща в дива лудост и която изгаря телата, не можещата да съществува без непрекъснатото преливане на страст в горещи длани, на тяло в тяло, на гръд в гръд!

                                Ааааааааахххххх, ОНАЗИ ЛЮБОВ, която докоснал, искаш да задържиш, докато съществуваш, защото без Нея пак ще си ням, пак ще си сляп, пак няма да можеш да чуваш...

          Графът Самотник за пръв път докосваше с нежност. За пръв път не смееше да бъде груб. За пръв път в очите му проблесна светлина, над която нито една Магия нямаше власт, защото НЯМА ПО-ГОЛЯМА МАГИЯ ОТ ЛЮБОВТА!!!

          Двамата млади се любеха сякаш  Утре не съществува... Ръцете им трескаво се търсеха, телата им се движеха в ритъма на любовния танц, който само дълго останали в Самота Души могат да изтанцуват! Защото само, когато си заплатил с цената на едно самотно съществуване (един твой личен избор!), можеш да разграничиш чувствата!

Само когато си гледал отстрани на другите Любови и стоически си изчаквал Своята!

Само когато дори с поругани чувства, отхвърлен и сам СИ ИМАЛ СИЛАТА ДА ВЯРВАШ В НЕЯ!!!!

Само тогава можеш да усетиш влиянието върху собствените си сетива на Онази Велика, Непозната и при все това толкова близка за нас с аромат на Любов Стихия - МАГИЯ!!!!

        Само, когато си заплатил със себе си - тогава разбираш, че чувствата могат да убиват, че чувствата могат да родят!!!!

        Две красиви души намериха себе си в другия и не искаха да знаят какво е било преди... Две тела говореха чрез мириса на кожата си, чрез мокротата на косите си, чрез желанието си в погледа... Пръстите им сплетени не искаха да се разделят, а в очите оная сълза - говореща за щастие от близостта! Една признателност към Небето, че все пак дори мислейки, че достигнали Края на Пътя всъщност осъзнаха, че сега се раждат за много неща, които могат да се изживеят, когато телата станат Едно и Душите станат ЕДНА!

Времето натискаше стъклата и мрак настана...

Луната освети двете тела, потънали в сладка дрямка, притиснали се едно в друго, А РЪЦЕТЕ ВПЛЕТЕНИ ДОРИ В СЪНЯ!!!

Луната надникна тъжно в лицето на Графа, знаеща какво ще се случи...

Билоу отвори рязко очи и непоносима болка раздра мозъка му... Нещо в него се разкъса на две! Нещо в него започна да се движи... Сякаш в тялото му имаше две души, които се бореха за надмощие. Съзнанието му стана бяло поле... Само някъде там - дълбоко в него имаше смътен спомен за нещо, което е било или което е можело да бъде...

Тялото му се измени, стана по-едро, сякаш набъбна... Кожата започна да блести, а от устата му потекоха секрети, които той обираше с език, провиснал между двете изкривени челюсти, не можещи да се затворят поради уголемилите се зъби. Долната челюст бе по-изпъкнала, носът бе станал като на диво митично животно... Косите вече не бяха коси, а четина със странен белезникав цвят...

Луната се разплака и скри лицето си с облак. Звездите, станали свидетели на любовната сцена, извикаха в ужас от това, което можеше да се случи... Заридаха тихо - дъжд заваля...

Звярът обърна глава, усетил тялото до себе си... За миг постоя така - загледан в лицето на младата жена, продължаваща да стиска вече подобието му на ръка, но все така запазила онова спокойствие, което излъчва лицето, когато сме били целунати от Съдбата в лицето на Любовта... Сякаш Небето бе милостиво и към двамата, продължаващо да я държи в обятията на съня ù, спестявайки ù тази гледка на метаморфоза, извикваща единствено болезненост и плач... Гърдите на животното изхъркаха, а изкривената му длан се отпусна, не искаща да нарани... не можеща...

Сякаш плътта отказа да се подчини... Сърцето ридаеше и се опитваше да стигне до съзнанието, което трябваше да си спомни... Сърцето крещеше отвътре! Беснееше, събрало цялата си мощ, опитващо се да събори силата на Моргана, превърнала този хубав мъж в безчувствен звяр с бяло съзнание...

Сърцето не можеше да позволи това ложе на Любов да се превърне в жертвеник!

Човекът-Звяр надигна тежкото си тяло и изскочи с нечовешка бързина през прозореца, от който само преди час се чуваха стенания на сласт и природата в двореца ликуваше, не чувала такава красота от нежна емоция...

Потрисащ рев захвърли в ужас сега всички обитатели на околията и всеки се притаи в безумен страх, знаещ, че никой и нищо не може да спре този полувълк, полубог, полузвяр...

А Той тази вечер бе подивял! Душите в него се биеха без милост за всяка... Сърцето крещеше и блъскаше плътта, която бе затвор за него и неговата ментална същност!

Моргана, държаща нишката на магията, се стресна обезпокоена в съня си... Духът на Графа бе жив! Тя знаеше това, но дългото време, в което се хранеше чрез него, я бе накарало да занемари бдителността си. Тя бе убедена, че никой не ще успее да се докосне до това Сърце, което бе приспала за дълги години напред...

Бе пропуснала само един важен факт!

А именно, ЧЕ ХОРАТА ЗАПОЧВАТ ДА СЕ ПРОМЕНЯТ, ДОКОСНАЛИ СЕ ДО ЧУЖДА ЧИСТА ЧОВЕШКА СЪЛЗА!

СЪРЦАТА  СЕ СЪБУЖДАТ, ДОКОСНАЛИ СЕ ДО ЛЮБОВТА!!

Младата жена се събуди от шума и инстинктивно потърси с ръка топлото тяло... Уплашена, че не го намира до себе си, седна в леглото примряла... Огледа се и видя всяка сцена на Обич отново... Устните ù се отвориха в стон и потребност да видят човека, дал ù толкова ласка...

НЕГО ГО НЯМАШЕ...

Тя застана на този прозорец, от който изкочи любимият ù и настръхна от това, което видя...

Една странна фигура се бореше с дърветата из градината... Чупеше клоните им... Тя не можеше да види какво е това, но нещо в нея се сви и болка прониза гърдите ù, сякаш някой умираше... И вместо да се скрие, тя побягна навън! Любимият ù го нямаше! Сигурно имаше нужда от помощ... Тя трябваше да бъде там - при него! Викаше името му, тичайки по стълбите, по които освен отекващите ù стъпки се чуваха и стонове на умрели хора, загубили себе си тук в този храм на ужаса и на смъртта...

Не виждаше, не се страхуваше вече... Виждаше само очите на любимия и знаеше, че Той сега има нужда от нея!

Излязла вече навън, тя спря запъхтяна по средата на стълбите и се огледа...

Светкавица прониза небето, после гръм... Сякаш Природата искаше да ù спести ужаса от звука, който раздираше въздуха...

ЗВЕЗДИТЕ ПРОДЪЛЖАВАХА ДА ПЛАЧАТ НЕМИ...

А ЛУНАТА... ЛУНАТА НЕ БЕ ВЕЧЕ ЛУНА, а се превърна в самотен отшелник.

Тя заплати със себе си, за да спаси една душа, която години наред се погубваше, станала жертвен агнец на една алчна вещица - не можеща да възпроизвежда топлина и хранеща се с душата ù...

ЛУНАТА ПОДАРИ СИЛАТА НА ОГЪНЯ СИ И ПРЕСТАНА ДА СВЕТИ СЪС СОБСТВЕНА СВЕТЛИНА...

Нахранена, Моргана прибра пипала и затвори Сърцето на небесното светило в ковчеже от ридания... Сърцето сви лъчи и потъмня...

Луната заплати със себе си, но понеже Универсът е справедлив, всяка звезда подаде от себе си лъч и Тя пак блесна - да, вече с отразена светлина, НО ПО- ДОБРА И НЕЖНА!

Затова Луната събужда Тъга, защото в нея вече го няма Огъня... затова я виждаме само нощем, защото Тя няма силата на Дневната светлина, която се ражда само в Сърцето!

Див повик! Крясък от страх! Вяра и Надежда за Обич!

Почти мъртва жена и звяр, впил зъби в бледата шия...

Черна коса - разпиляна по раменете и поглед, не виждащ нищо - отмалял...

Стъпалата, онемели от ужас, изтръпнаха от сцената, разиграла се толкова бързо върху тях!!!!!!!!!!!

Тогава се случи нещо, което Природата никога не бе виждала...

Луната изпрати лъч и раздра гръдта на звяра... Сърцето побесняло се самоизтръгна и плисна кръвта си в очите му!!! Той падна по гръб, изпуснал жертвата си, изхърка и настъпи тишина, в която само душите на мъртъвците оплакваха Него - своя убиец с оная жална обреченост, дето те кара да пълниш душата си с желание да раздаваш Любов!!!

Дъждът плискаше вече студен! Измиваше всяка Мръсна мисъл, всяка грозота...

Клетницата надигна глава и спря погледа си на тялото с повече вълча визия, отколкото човешка... Главата на звяра се извърна и тя видя как я гледат ония очи, които ù говореха с нежност през часовете на ласкава нежност... Жената не разбираше, не искаше да разбере... Тя само чувстваше, че в тези очи има нещо, което я притегляше и я покоряваше необратимо... Привлече се до умиращото тяло и се надвеси над него...

Очите я гледаха нямо и в съзнанието вече не беше белота...

Той си спомни коя бе тя и някак спокоен щеше да си отиде от този свят, защото ТЯ БЕ ЖИВА!

Жената ридаеше неутешимо!!!!!

Сълзите ù падаха върху изстиващото вече тяло, а тя отчаяно молеше за милост Небето да ù върне Любимия, защото без него тя все едно не бе жива...

Звездите продължаваха да ридаят и силно се надяваха да се случи Чудо!

Голяма светлина и ГРЪМ...

ОГЪН ПАДНА ОТ НЕБЕТО, една огнена мълния влетя на мястото на Сърцето и запали плътта...

• - Не се бой! Всичко ще се оправи!

(каза тя)

• - Не се боя!
• - Искаш ли нещо специално?! (каза тя)
• - Да... Любов!!!

И тогава, неочаквано за самата нея, две ръце обвиха шията ù и доверчиво я прегърнаха!

Двете самотни тела се вплетоха и сълзите се сляха в една - сълза, пълна с копнеж по онази топлина (даваща, съграждаща душите и караща ги да искат да бъдат живи...)

Онази Топлина, която облича телата ни в милост към самите нас...

Онази Топлина, без която никой от нас не може...

П.П. Всъщност, трябва да запомним  едно, че ние хората се променяме единствено и само когато се докоснем до истинската същност на това тайнство - ЛЮБОВТА!!!!!

                                                                    Докосвам Душите ви с Нежност!

                                                                                                                            Л-Е