Под притворената врата на шивашкото ателие до банкомата имаше няколко сухи листа, покрити със засъхнала кал, останала от снощния дъжд. На тревясалите плочки отпред се въргаляха касови бележки – кошчето беше сложено прекалено високо, уж за удобство. Беше увито в найлон, а отгоре – оранжева торбичка за смет. Под него дремеше сива котка с китайски очи, която примигна лениво, когато Златина се приближи.

  Момичето пъхна картата на майка си в автомата и започна да натиска бутоните.

  „Прилича на бебе – реши тя. – Кошчето, не котката, разбира се. Цялото увито, като какавида. Като всички нас напоследък. Имало е едно време шушлякови бебешки костюмчета „космонавти“, в които навличали децата –  цели, от главата до петите, с качулка, цип отпред и в ярки цветове. И мама е имала такъв, разказвала ми е. Като огромни кукли неваляшки от тогавашния Съветски съюз – дундести и с ококорени очи. Кой ли би изхвърлил боклука си в нещо, което прилича на бебе и е на равнището на пъпа му? Повечето хора не си гледат много в краката, но истината е, че рядко забелязваме и това, което е над кръста. Според някои оттам нагоре е душата. Не е редно да се замеря душата с боклук, пък бил той хартийки с написани на тях разни суми.“

  – Ти китайка ли си? – попита момичето сивата котка, но тя не отговори, а се измуши покрай нея, отърквайки се в краката ú.

  „Не ще да е, какво ще прави китайска котка в Слънчевград?“, си каза резонно Златина, която обичаше да си фантазира. „Сега всичко, идващо от Китай, ни се струва опасно, а това е само една много мила котка. Или поне така изглежда, но кой знае?“

  На витрината на шивашкото ателие бяха разпънати якички и декорации за блузи, плетени на една кука. В ученическите години на майката на Златина са били хит – слагали ги на тъмносините си престилки, вместо скучните бели якички и били белег на състоятелност и престиж – не във всички магазини се продавали, минавали за произведения на художествените занаяти, а и не всяка баба умеела да плете на една кука. Сега си стояха на тъмното стъкло като разноцветни забодени криле на пеперуди и нямаше много желаещи да ги купуват. Имаше и знак от новото време – трипластова басмена маска с щампа на цветя.

  Златина прибра парите в портмонето си с изображение на Айфеловата кула, слезе по стълбите, изпъстрени с маркери от отделителната дейност на бездомни котки и кучета, мина покрай черешовото дърво, обрасло с репей, с отпрано от ствола солидно парче кора и продължи надолу по накъдрения тротоар към градския площад.

  „Тротоарите са като след бомбардировка от не знам коя си  война“, си каза тя, като старателно заобикаляше изкъртените участъци, покрити с черни кръпки асфалт, ронещи се по краищата. „Сякаш строителите набързо са нахвърляли паветата и дори не са си направили труд да подравнят терена предварително. Можеш да отгатнеш всяка извивка, всяка бабунка и хлътнатина на почвата, сякаш ходиш по вълни на разтревожена река, а не по солиден и удобен тротоар. Повечето плочи щръкват скоро след поставянето им и имаш чувството, че вървиш сред зъбати чудовища, готови да те погълнат всеки момент. Свикнахме да ходим по зъби!“

  Тя излезе на площада. Няколко кучета се бяха проснали свойски до шадравана и безгрижно спяха. Из тревата, осеяна с изсъхнали кленови листа, се виждаха още резултати от отделителната им дейност.

  Златина се плашеше от тези гледки. Винаги се опасяваше, че кучетата може всъщност да са мъртви и да си стоят там, без някой да ги прибере. Виждала беше трупове на какви ли не животни из града – гълъб със смазана главичка, насред улицата, не успял да изхвръкне навреме изпод гумите на профучаваща кола, полуразложен труп на котка до контейнера за смет, мъртво свраче, паднало от гнездото на покрива върху козирката над входа. Трупчето му стоя там няколко дни, а майката летеше трескаво наоколо и безпомощно грачеше, понесла в човката си червейчета и остатъци от храна от контейнера. Златина беше виждала и полуизяден плъх, от който цяла беше останала само опашката.

  Едно от кучетата помръдна, отвори очи и после пак задряма под щедрото зимно слънце, огряло площада.

  „Живи са, слава Богу!“, си каза момичето и побърза да улови знаменателната гледка на сънливците с телефона си.

  Влезе в супера отсреща, напазарува и се отправи към парка. Седна на една пейка срещу новата статуя на Ангела на Слънчевград и се загледа в щъкащите наоколо хора, които на фона на осемметровия исполин изглеждаха дребни и незначителни. Приличаха на любопитни джуджета, решили, вместо да спасяват Снежанка, да си направят снимки с нея. Статуята беше огромна, с чифт криле и разперени ръце, но нямаше крака, а дълга до земята дреха, нямаше и лице, само едно яркочервено сърце на гърдите.

  „Поне е без рога“, си помисли Златина, сетила се за нещо. „Но защо пък да има, нали е ангел? Белият козел на дядо Добрин в Клисура има рога, но той е и с брада – козелът де, не дядо! Но дядо почина миналата година, отиде при баба Злата, на небето“.

  Сетила се за Клисура, на девойката ú се прииска да е там, да види белия опърничав козел, да хапне от тулумското сирене на баба Злата и от вкусните коколнички, които се правят много лесно – трябва само да сложиш малко сирене върху среда от топъл хляб, да стиснеш шепа, сякаш месиш пластилин, и ето ти ги коколничките. А в прегръдката на дядо Добрин с огромния ръст и боцкащи юнашки мустаци е толкова уютно и защитено, че може да се унесеш в сън.

  Златина стана от пейката и подвластна на моментен импулс, отиде до автогарата и си купи билет до Клисура. Качи се на автобуса, както си беше с пазарската чанта и когато пристигна в планинското село, какво си мислите, че беше първото нещо, което видя? Козела на дядо Добрин! Стоеше си насред полянката пред автогарата и кротко си пощипваше тревица, а чанът на шията му сладко звънеше.

  „Всъщност и козелът отдавна умря, какво прави на автогарата?“, се запита озадачено Златина…

                                                …и се събуди.   

  Беше в стаята си в Слънчевград, никакъв козел и никаква Клисура нямаше, обедното слънце огряваше леглото ú, а в кухнята майка ú подрънкваше със съдовете, приготвяйки обяда.

  „Заспала съм посред бял ден!“, укори се Златина и влезе в кухнята. Но звукът от чана не спря, а се усили и идваше сякаш някъде отвън. Тя излезе на терасата и видя малчуган на велосипед да изчезва зад завоя.

  „Наш Венчо, съседското момче, кара колело из двора зад блока, а на мен ми се причуват чанове“, успокои се Златина и пак влезе вътре. Но гласът на чана продължаваше да звучи в главата ú и да извиква живи гледките от Клисура.

  „Утре отивам на село!“, каза тя на майка си след обяда. „И без туй сме във ваканция, какво да правя тук?“

  „Ами добре, цяла година не си ходила!“, съгласи се майка ú. „Когато бяха живи баба ти и дядото ти, не искаше да се прибираш в Слънчевград“.

  Златина радостно целуна майка си и отиде в стаята си.

„Коколнички мога да си направя и вкъщи“, разсъждаваше тя, „но дъхаво тулумско сирене има само в Клисура. И никой не разказва приказки като леля Русана. Ще ú погостувам няколко дни, ще потичам заедно с децата из поляните, ще се покатеря по зъберите на Зли рид – ей я де Клисура, няма и половин час път с автобуса! Леля Русана и чичо Страхил ще ми се зарадват, пък може и белия козел на дядо Добрин да видя!“, засмя се момичето и започна нетърпеливо да си приготвя багажа.

https://www.youtube.com/watch?v=mVz7jtuVNxg