Приказки от Омаг. планина – 3. Злата хубавица 2

  – Аз мога да ти подаря гривната, но трябва да знаеш, че скъпите украшения са опасни. Те…

  – Ах! – прекъснало го момичето. – Те правят човека богат и щастлив.

                                                 Любен Дилов, „Вълшебната гривна“

  – А по колко ще изяждаш бе, ламя? Отговори-и-и!

  – Ри-ри-и-и-и! – върна ехото отсреща.

  – По три на ден?! – хвана се глупакът за главата. — Майчице, яка ни душа!

                                                   Николай Хайтов, „Ламя“

  Бели рид в Омагьосаната планина е един висок връх от северната страна, покрит през по-голямата част от годината със сняг, докато над Зли рид, в южната част на планината, рядко ще прехвърчат снежинки, дори и през зимата. Затова пък там непрестанно духат силни ветрове, които разгонват за кратко време буреносните облаци, обитаващи върха целогодишно и забулващи острите му зъбери с тъмна и зловеща пелена, разкъсвана единствено от огнените мълнии по време на честите бури.

  От едната страна на Зли рид е котловината с Отровното езеро,  Момкова скала и лековитото изворче, от другата е село Клисура с овчарите и козарите и с най-хубавите моми в планината. После идва Сухата земя, която постепенно преминава в Равнината, където е Далечно село. На изток е Малката гора с подземния лабиринт на джуджетата, а на запад –  Каменните кули и морените.

  Клисурчани разказват, че Каменните кули, които приличат на бойници на добре укрепена крепост, в древни времена са били истински замък, владение на господарката на Омагьосаната планина – Гордяна.

  Чудна хубавица била тя: черните ú, гъсти коси били увити два пъти около главата ú на плитка, която се спускала чак до кръста, очите ú – сиви и загадъчни, били като планински езера, над които витаят вечни мъгли, устните – свежи и алени, като току-що откъснат божур от градината на замъка, за която се грижели  седемнайсет градинари, събрани от всички краища на Планинското царство. Ресниците ú били като черни пики, с които пронизвала сърцата на момците, въздишащи по нея. Студено и безответно  било сърцето ú и нито един от юнаците не успял да го спечели, колкото и смели по душа и снажни на вид да били. Принцове от далечни страни пристигали в замъка с надеждата да получат благоволение в очите на хубавицата и ключ от съкровищницата на царството, но се връщали разочаровани и посрамени.

  Тъй си живеела Гордяна, заобиколена от многобройна прислуга и несметните богатства, които малките хора от Лабиринта под Зли рид добивали за нея, като копаели дълбоко под земята, а после обработвали изкопаното и го превръщали в скъпоценни украшения и звънтящи монети. Изкусни майстори имало сред тях и бижутата, които правели, се прочули по цял свят.

  Хубавата владетелка на замъка обичала да се гизди и да се радва на съкровищата си. Имала в стаята си един огромен сандък, пълен с най-различни скъпоценности. Нареждала ги на дълга каменна маса и им се любувала с часове. После ги мерела и се оглеждала в голямо сребърно огледало, заемащо почти цяла стена.

  Понякога царицата излизала да се разходи из градината, но прекрасните цветя, засадени там, не я радвали толкова, защото не притежавали студената красота на камъка, който е неизменен. Цветята били живи и ухаели, но откъснати, скоро увяхвали, а през зимата дори не цъфтели.

  „Моите камъни са вечни!“, обичала да казва Гордяна и си играела с пръстените, огърлиците и диадемите си като с любими и безценни играчки.

  Обичала да ходи и до Отровното езеро в котловината. Сядала на брега на един камък и се вглеждала във водата, която била бистра и прозрачна, но смъртоносна и нито растения, нито риби можели да виреят там. Нямало водорасли, нямало дребни животинки, нямало нищо. Оглеждала се царицата в мъртвата вода като в огледало и понякога разговаряла с езерото:

  – Здравей, езерце, как си?

  – Как си? Как си? – отговаряло с въпрос езерото и спокойната му вода отразявала прекрасния лик на владетелката на Планината.

  – Аз съм добре! – казвала хубавицата.

  – Добре, добре! – радвало се езерото.

  – Цял ден се занимавах с държавни дела. После градинарите ме ядосаха. Засадили до водоскока вместо хортензии, хризантеми.

 – Хризантеми, хризантеми? – учудвало се езерото.

  – Да, представяш ли си, объркали ги, защото и двете започват с „х“. Старият Ваклин, главният ми градинар, съвсем е оглушал! Как мислиш, дали не е време да го сменя? Ще взема да го пратя да пасе патките на замъка, а на негово място ще назнача някой по-млад.

  – По-млад, по-млад! – съгласявало се езерото и одобрително плискало с вълни.

  Така, в сладки приказки, минавали час-два, накрая владетелката се изправяла доволна и казвала:

  – Добре си поговорихме.

  – Поговорихме, поговорихме – отговаряло удовлетворено езерото.

  – Време е да се прибирам в замъка.

  – В замъка? В замъка? – натъжавало се езерото.

  – Пак ще се видим!

  – Ще се видим! – обнадеждавала се водата и се вълнувала още по-силно.

  – Сполай ти, че ме изслуша, сполай ти и за добрите съвети! Довиждане!

  – Довиждане! Довиждане!

 Един ден, тъкмо пак си говорели, откъм замъка се чул тръбен звук. Това бил знак, че стражите са забелязали опасност и предупреждават. Скочила Гордяна и се взряла с длан над очите към бойниците на замъка. Но без да иска, закачила с ръката си тежката огърлица със скъпоценни камъни, която носела. Украшението се откопчало и паднало във водата. Без да се замисли, царицата протегнала ръка и се опитала до го извади – било се закачило на един остър камък на дъното и се виждало много ясно в бистрата, макар и дълбока вода. Сякаш огън преминал по ръката ú и тя с писък я отдръпнала. Съвсем забравила, че водата е силно отровна и разяжда всичко живо.

  Гордяна бързо се върнала в замъка. Оказало се фалшива тревога. Синът на един от стражите на бойницата задигнал сигналния рог, за да се похвали на приятелите си, и затръбил с него.

  Превързала царицата ръката си, но раната не заздравявала. Различни лечители се събрали от всички краища на царството, но никой не успял да я излекува. А тя тъгувала и за изгубеното украшение. Никак не обичала ú отнемат нещо, което ú принадлежи. Един от старите лечители ú дал съвет да поръси раната с  вода от езерото, но не от Отровното, а от другото, затрупано от камъни след земетръса.

  „Водата му е лековита“, казал старецът, „но почти нищо не е останало от него, само една локва високо сред камънака, която едва сълзи. До нея никой не може да стигне – само крилатите птици и скокливите животни. От една страна е преградена от водите на отровното езеро и синора, а от другите страни – от непристъпни канари, над които дори и птица не може да прехвръкне“.

  Издала заповед Гордяна: глашатаи да се изпратят по градовете и селата на Омагьосаната планина и да съобщят, че който успее да донесе огърлицата на царицата и излекува раната ú с вода от лековитото изворче, ще получи награда – жена ако е, половината богатство от съкровищницата, мъж ако е, ръката на царицата и царския престол.

  Започнали да се стичат кандидати от цялата планина. Гмуркали се в отровните води на езерото, но никой не изплувал. Само когато имало силен вятър, вълните изхвърляли на брега полуразложените трупове на смелчаците. Постепенно желаещите почнали да намаляват, а накрая съвсем секнали. Мил бил животът на хората повече от жаждата им за богатство. А раната на Гордяна ставала все по-болезнена и загнояла.

  Един ден, докато се разхождала в градината с превързана ръка и мрачен поглед, към нея се приближил Вернуш ковачът, дето го отгледали Малките хора от Лабиринта и го научили да извайва чудни украшения от ковано желязо и да подковава царските коне така, че летели като птици по тесните планински пътеки и се сражавали наравно с ездачите си в битките из Равнината.

  Поклонил се доземи младият мъж и казал:

  – Царице моя, виждам че вече никой не иска да търси огърлицата ти в езерото и да ти донесе вода от лековитото изворче, позволи ми аз да си опитам късмета!

  Натъжила се Гордяна, че бил хубав по лице, широкоплещест и с ведра усмивка и я радвал всеки ден с ново украшение – не ú се искало да го пусне.

  – По-добре не опитвай, много момци погубиха живота си в Отровното езеро, не искам да загубя и теб.

  – Аз може пък да успея?

  – Но защо ще рискуваш живота си? Заради титлата и богатството ли?

  – Не, царице моя, не искам да страдаш повече.

  Тръгнал момъкът. Стигнал до езерото, застанал на плоския камък на брега и се примолил:

  – Езерце, знам, че ако се гмурна във водите ти, ще умра. Царицата тъгува по украшението си и изпитва силни болки. Моля те, отдръпни за малко водите си, за да мога да взема огърлицата и да стигна до лековитото изворче. Цял живот ще ти бъда благодарен.

  – Мнозина идваха преди теб, но никой от тях не се досети да ме помоли, дори самата царица. Тя е толкова влюбена в себе си, че не вижда и не чува никого другиго. Идва тук и си мисли, че разговаря с мен, а всъщност говори на себе си. И все иска уверения колко е умна и красива. Ти не си такъв. Добър и състрадателен си и имаш златни ръце. И знам, че няма да ме забравиш и ще ми се отплатиш.

  Казало тези думи езерото и отдръпнало водите си. Стъпил момъкът на един камък, на друг, и така стигнал до огърлицата. Взел я и оттам скочил на синора между двете езера, а после се добрал и до изворчето. Цял час събирал от едва-едва сълзящата вода в едно бърдуче и когато то се напълнило догоре, взел си довиждане с езерото и побързал назад към замъка.

  По пътя видял бедна колиба, от която се чували вопли и стонове. Решил момъкът да види кой плаче и бутнал паянтовата вратичка. В единствената стая, до угаснало огнище имало дървен одър, на който лежала старица, увита в дрипи и старо, скъсано одеяло. Била тежко болна, бълнувала и плачела насън. Когато прогнилата портичка на колибата изскърцала, старицата се сепнала, видяла момъка и проплакала:

  – Болна съм, сине, в треска горя! Не ти ли си намира малко водица, да наквася пресъхналите си уста, пък после, ако ще, да мра!

  Съжалил се момъкът над бабичката.

  „Ще ú дам“, казал си, „половината от лековитата вода. И една глътка е достатъчна, ще има и за нея, и за царицата“.

  Наклонил Вернуш бърдучето над лицето на старицата. Тя отпила, но когато момъкът поискал да отдръпне съда, се пресегнала и го стиснала за ръката с костеливите си пръсти. Изпуснал ковачът бърдучето на пода, то се счупило и водата се разляла. Покрил с шепи момъкът лицето си и горко заплакал.

  – Това беше последната вода, езерото няма повече да се отдръпне. Какво направи, бабо?

  В отговор се чул зловещ смях. Погледнал момъкът към одъра и що да види – наместо старица, оттам изпълзяла една змия, съска с раздвоен език и му говори:

  – Благодаря ти, че ме излекува, юначе! Ако ти се бях явила в истинския си вид, никога нямаше да ми дадеш от лековитата вода, всичката щеше да я дадеш на другата змия – тая, дето е в замъка.

  Засмяло се пак влечугото и изпълзяло от колибата, шмугнало се в гъстата трева и изчезнало.

  Върнал се ковачът в двореца, ни жив, ни мъртъв. Подава огърлицата на царицата, а погледът му – в земята, не смее да я погледне. Бледа искра на радост озарила лицето на Гордяна, когато получила обратно скъпото си бижу. Сложила го незабавно на шията си, погледнала Вернуш със сивите си очи, плуващи в мъглива нега и попитала:

  – А къде ми е лековитата вода?

  Навел още по-ниско глава момъкът и промълвил:

  – Водата я изгубих по пътя, царице. Една змия ме измами да ú дам половината, а после счупи бърдучето с останалата.

  – Ти, глупако, как можа да дадеш водата ми на някаква змия? – разярила се царицата и заповядала на стражите да хвърлят момъка в Отровното езеро.

  Щом тялото му докоснало повърхността, над езерото се извила буря. Мехурчета отровен газ се устремили нагоре. Езерото се развълнувало, излязло от бреговете си и заляло котловината. Над Черни рид се образували гъсти облаци, много повече от обичайно. Започнала страшна буря, със светкавици, гръмотевици и  проливен дъжд. Една мълния ударила покрива на двореца и над цялата околност засияла неземна светлина, която заплувала над местността и където огреела, всичко превръщала в камък. Вкаменили се дърветата, цветята, животните, обитателите на замъка, начело с царица Гордяна. Вълните на Отровното езеро изхвърлили трупа на ковача Вернуш, който също станал на камък. Огърлицата на шията на Гордяна се скъсала и скъпоценните камъни се разпилели наоколо.

  И сега, когато децата от Клисура идват да пасат козите и овцете и да играят между морените, старите хора им разказват приказката за злата и егоистична царица, която превърнала човешкото си сърце в студен камък.

  Но приказката не свършва дотук. Една катеричка, която събирала жълъди под  дъба на брега на Отровното езеро, чула разговора му с ковача и когато водите  се отдръпнали, изчакала той да си налее бърдучето и да се отдалечи, изтичала по камъните към изворчето и сипнала вода от него в шапчицата на един жълъд. Тръгнала след момъка. Видяла как той изгубил лековитата вода заради змията и продължила след него към замъка, но го изпуснала от поглед и се заблудила в Малката гора, дето расте над Лабиринта на джуджетата. Лутала се там много време и когато стигнала до замъка, момъкът вече бил хвърлен в езерото и всичко наоколо било станало на камък.

  Върнала се натъжената катеричка край Отровното езеро и пуснала жълъдчето във водите му. И ето че станало чудо: мехурчетата отровен газ, които извирали от скалите на дъното, изчезнали, процепът се затворил и водата  станала отново чиста и годна за пиене. Развълнувало се от радост езерото, преляло от другата страна, откъм пролома към Равнината, и се изляло в спокойна и пълноводна река, по брега на която и днес растат плачущи върби – знак за скръбта на природата по добрия и самоотвержен момък. Езерото, което сега клисурчани наричат Рибното, заради изобилието от риба във водите му, си е все така чисто и сладководно, а край него се извисява Момкова скала. По-нагоре са черните канари с лековитото изворче, все още трудно достъпни. А реката хората от планината са нарекли Върбица. Тя е превърнала Сухата долина по пътя преди Далечно село в цветуща градина, която радва мало и голямо с плодните си насаждения и буйна растителност.