19.09.2023 г., 14:18 ч.

Приказната златна гора 

  Проза » Разкази
195 0 0
1 мин за четене


   Есента дойде. Студените й пръсти докоснаха света наоколо. С топла палитра нарисува листата на дърветата. Там зад хълма, седна на брега на езерото, разпиляла меднорусите си коси. Сълзите й капеха по есенните цветя, а въздишките й бяха с дъх на канела и топлина. Високо над боровете се носеше хладният вятър. Тихичко шушукаше отдавна забравени легенди. Горската циклама бе отправила розовият си взор към небето. Гледаше малките бели облачета с причудливи форми и слушаше тихото шептене на вятъра. Жълто-оранжевите листа на дъба капеха като чуден златен дъжд над света наоколо. 
     Малката сърничка Лина стъпваше бавно по пъстрият килим от цветя. Гледаше светът наоколо с очи разширени от учудване. Чувстваше се сякаш бе попаднала в омагьосаната гора от историите, които татко й някога бе разказвал. Чу силен трясък, който оглави гората наоколо . Последва още един, след това още един. Гората притихна. Чуваше се само неспирното шушукане на вятъра. Той продължи да броди из гората- вечен и всемогъщ. 
       Лина се оглеждаше страхливо. Там, в сенките на дърветата, един човек тихо се промъкваше. Бе облечен в тъмнозелени дрехи. Носеше пушка пред себе си. Забеляза малката сърничка и насочи дулото към нея. Лина потрепна и се стрелна напред. Тичаше с цялата сила, която имаше. Чуваше свиренето на куршумите покрай ушите си. Сърцето й тупкаше бързо. Шмугна се в един голям гъсталак. Вече не виждаше ловеца. Огледа се страхливо, а сърцето й се сви от болка. Горещи сълзи закапаха от големите й кафяви очи. Неусетно се бе отдалечил от дома си. Той остана някъде далеч в дебрите на гората. Спомни си заръките на майка си да не се отдалечава и да не броди сама в гората.
   Ловецът си бе тръгнал отдавна. Лина не смееше да излезе от гъсталака. Само се обслужване страхливо.
   Скоро, малката сърна чу шумолене зад гърба си. Обърна глава, а зад себе си видя майка се. Втурна съм нея и постави главица на рамото й. Усети бясното тупкане на сърцето й в ухото си. Погледна майка си и видя една сълза да се търкулва по бузата й. 
     - Не се страхувай. Ловецът е много далеч. Няма да се върне тук- прошепна тя.
     - Много съжалявам, мамо. Повече никога няма да се отделя от теб- отвърна Лина.
      Двете тръгнаха една до друга в приказната златна гора. Чуха в далечината  гласът на сойката. Обещаха си никога повече да не се разделят.

© Дора Нонинска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??