20.06.2020 г., 20:07 ч.

 Приливи на сърцето -Send love!-9 

  Проза » Повести и романи
926 2 5
Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

***

               Сутринта беше тежка. Беше му напрегнато и нервно. Мартин се беше събудил рано и му бе криво. Мрънкаше, въртеше се неспирно в кухнята, докато Красен приготвяше закуската, а на плота все още изстиваше недопитото  му  кафе. А Дора, детегледачката, днес почиваше.

Всъщност, Крас се стараеше като баща. Надяваше се, само да не се престарава и да не сгреши някъде в преценката си. Въобще, не беше лесно, не само, че се съобразяваше с друг човек, но и с неговите капризи и нужди. Още повече,че бе дете, а не възрастен. Сега разбираше какво им е на майките.  Ето това си беше висш пилотаж:  да угаждаш на съпруг и на деца, и едновременно да бъдеш себе си, като жена. Той и с едно дете се затрудняваше, а какво ли беше с жена и още едно-две, като Марти…Не, че нямаше да се справи. Красен разбираше, че има нужда от още време, за да могат те, двамата, с Марти да се сработят, като семейство. Това не ставаше за един ден. А сега и котката…

               От сутринта, Мартин беше крив, не само заради ранното си, несвойствено ставане, но и поради това, че Рунтавелка беше подмокрила завивките в леглото му. За капак на случилото се, Красен още веднъж му спомена, че може стопаните да си я търсят.  Да, децата често искаха всичко, веднага и ако може в повече. Нормално беше. За възрастните, обаче това си оставаше, независимо от възрастта на децата, едно изпитание на емоциите, нервите и възможностите им.

                  Стана почти обяд, докато Крас да успее да подреди дома си, да нахрани детето и котката, да купят продукти за седмицата и най-после Мартин да реши, че му се гледа нещо на таблета.  Красен имаше друг план, но, заради детето изгуби още няколко часа. И сега графика му за работа го притискаше, а и със загубата на тези няколко часа ставаше, наистина сложно за изпълнение.

                Най-после Красен се настани на дивана, за да може да наблюдава момчето и котката, и се зарови в лаптопа. Толкова се беше задълбочил да преглежда съобщенията на екипа си, че за другите общи съобщения, му остана време чак накрая. Остана вцепенен поне една минута, след като разгледа върнатите изображения и предложения…“ Откъде тя…“ мисловният му въпрос остана недовършен, защото бързо съзря  каква е грешката. Името на специалиста, когото познаваше, стоеше точно до нейното. Така и не се реши да я изтрие или блокира. Просто я остави там, където я беше приел за приятел. Предната вечер беше изпратил съобщението и предложението за работа на нея. А тя бе върнала и не само…С просто око се виждаше професионализма, който притежаваше. Сърцето му биеше по-бързо. Почувства се напрегнат и превъзбуден. Ти, сериозно ли?! – сам  се запита. И все пак…Какво му пречеше да остави поръчката на нея. Да, може и да беше по-възрастна, но пък това не означаваше, че е неспособна. Красен просто реши, че каквото имаше да става, щеше да стане. И се надяваше, че не случайността, а съдбата беше направила така, че да се запознаят. Ако си свършеше работата, както трябва, щеше да я покани на вечеря, за да и благодари, да и се извини, и да…Ами просто да се запознаят „на живо“. Хубаво щеше да е да има поне един човек, когото да познава в България. Тук, нямаше приятели, по-скоро познати и бизнес партньори. Един приятел, може би, щеше да запълни глада за споделяне, който изпитваше напоследък. Той се усмихна. Лицето му придоби приятен израз, а устните му потрепваха, сякаш очакваха да бъдат докоснати. Пое дълбоко въздух и издиша. Мисловно си даде кураж: Стегни се! Да не си тийнейджър?“ А после написа: „ Имаш, работата! Пращам ти първата партида. Не се извинявай за онова, което стана. И двамата се подадохме. Всичко на чисто. Поздрави!“ Накрая, преди още да е размислил натисна „Send. Който и да беше измислил това копче, също както “copypaste“ си беше човек, стремящ се да запази безценните човешки качества, дори в цифровото пространство на интернет.

***

       – Да! Да! Да! – танцувах, въртейки се около оста си. Сигурно приличах на онова лудо жълто пиле от „Улица Сезам“, само където бях по мършава.“ Боже, спри се бе жена! Какво ти стана? Не беше такава…“опитах се да успокоя цялото си бушуващо същество. Да, обаче такива потоци от емоции лесно не стихват. И сега какво, какво, какво…“танцуваше в главата ми. Ако, знаех отговора, нямаше да съм в този хаос от житейски падения и емоционални крахове.  Като се замисля, май прекалената подредба ме доведе до подобни несгоди, а не изпускането на юздите. „ На кого му пука, бе Наде! Я не се стопирай! Давай все така!“- новата непозната Надежда в мен се обади. Сериозно съм се чалнала, да се радвам толкова за работа, но…Ако се има предвид, че е работа, която върша със страст и желание, то тогава всички „Но-та“ отпадаха, като опция. Ако моята малка Магийка, котето Маги, беше сега тук, би ме издрала, защото щях да я вдигна във въздуха и двете да се завъртим от щастие. Тъгата и притеснението, което я последва малко охладиха обзелите ме страсти. Съвсем малко, разбира се. Да се не начуди човек, как може едновременно да тъжиш и да се радваш с еднаква сила и степен. Разбира се, че ми харесваше да започнем на чисто. Избутах обяда си от холната маса и се настаних, за да прегледам, какво ми е пратил като първа партида, за да знам кои каталози ще ми трябват. Отварям и…Ами, малко се стреснах. Първите три изображения бяха в любимото ми течение, но тези тук. Снимки на скулптури с преплетени тела. Картини посветени на „Дивите сексуални обичаи на Древен Рим“…“ Ама тоя, шегува  ли се ?“ „Забрави. Всичко на чисто.“ Накрая…Добре, Надеждо. Дишай! Спокойно.“ Е, трябва да си призная, че само погледа върху няколко творби и мислите и емоциите, които завладяха женското ми същество си бяха достойни за сцена от „50 нюанса по-тъмно“. Всъщност – не! Бяха си направо за Оскар, моите въжделения, пред сцените от този филм, по книга.Добре, че човек, колкото и да говореше, все оставяше нещо скрито в мислите си, че иначе…Светът нямаше да е този, който познаваме.

       –  Ало-о-о!  – развиках се на себе си, - Къде отпраши с тия мисли в главата ми? Я, да се спреш! Ти в огледалото виждала ли си се,а? Плоски мандаринки. Дребно и невзрачно. Къде ще се периш с някоя секси мадама?

И всичко това на глас!!! Звукът отекна, чак в кокалите ми, преминал без проблеми нежната ми, чувствителна кожа. След няколко измервания с крака на дължината на коридора, плюс хола и терасата, най-после се настаних на дивана пред лаптопа и реших да си свърша работата, за която така мечтаех. Но, нахалницата в мен, която не знам, откъде се пръкна, реши, че след като ще пращам половината от свършената работа преди вечеря, а другата, когато ги довърша, тоест по късните часове, реши да забърка още повече нещата и…

„ Нарочно ли започвам с тези? Или искаш да ме пробваш, дали наистина не съм някоя…от знаеш кои?“ Изпрати. Изпрати. Изпрати.“ Защо три пъти?“ Сама се плеснах по челото. Ей, сега вече, просто трябваше да забравя за тази вълнуваща нова работа. Прехапах устната си и затраках със зле поддържания си маникюр по масата. Не знам колко чаках, но накрая се предадох и реших поне да свърша физиологичните си нужди, а после да довърша, тази партида, пък, каквото ще да става. Излизайки от тоалетната, звукът за получени съобщения ме оглуши. Не че беше силен, но…Сигурно и на други им се случва, когато чакат нещо, слухът им да е настроен на ниска честота и независимо, какво правят да  следят за очаквания звук. И сега, при мен стана точно така. Едва не се спънах в прага от бързане. Щях да се залепя, като муха на килима. Все пак успях без много мотаене да отворя и прочета. Емотиконче – смях с румени бузи. Изпратено три пъти. След това: „Ако можеш да приемеш нещата по този начин и да си откровена за мислите си, значи наистина работим на чисто. Дерзай! Изображенията са много, а и на мен ми трябва време,за  да ги подредя, така, както си ми описала.“

„ Уау!“ами, само това успя да произведе умът ми, в настъпилото вцепенение на всичко останало. Неусетно се зарових в профила на фирмата, в която работеше. Чуждестранна, но наскоро открила офис и в България. Имаше негови снимки, заедно с колеги. На една-две от тях се забелязваше чаровната му усмивка. Биваше си го. И тези очи…Тръснах глава. Давай момиче, мисли за нещо друго. Този сега ти е шеф. Я се сети за онзи от туристическата…Бррр! Или пък за говедото, което пак искаше да се наседи, като квачка в живота ти? „ Е, този вид мисли напълно охладиха всякакви видове мечтания в реалността. Време беше да работя и макар да го правех с желание, една част от мен копнееше Маги вече да си е при мен.

***

          В късния следобед, нервите на Красен вече бяха опънати до краен предел. Работата му изоставаше, а Марти му създаваше само главоболия. Реши, че и двамата имат нужда от хладен въздух и събрал торбите с боклук в едната ръка, се спря на отворената входна врата, за да го изчака. Уви, Мартин си беше наумил, че може да сложи каишка на Рунтавелка и да я опъва навън на снега.

            – Това не е куче, Марти! Котките не търпят такива неща. Поне аз не съм срещал, някоя да търпи каишка и въже. Остави я вкъщи. – желанието му за разговор, изпълнен с търпение и разбиране, напълно се изпари от тръшкането на сина му.

          – Няма пък! Искам да я вържа и да върви с нас! – тропаше с краче, Мартин и опъваше котето за предните крака.

          – Мартине, ще те одере! – тихо, но строго му отвърна Крас. – Тя е свободно животно. Нима аз така дойдох и те задърпах, когато се срещнахме за първи път?

Не искаше да започва с това, но бе единственото, което му дойде на ум, като пример в този момент. Детето, разбира се, се нацупи още повече и сигурно щеше да отвърне нещо по-троснато, когато на горния етаж се чу хлопването от врата. Рунтавелка, скоростно  се извъртя в ръцете му и на скокове се заизкачва по стълбите. Точно на площадката котката спря, а насреща и се закова една млада жена, хванала в ръка торба с боклук.

            – Маги! – чу се мелодичен и топъл глас. – Хитрушо, дива, къде скиташ в това време?

Жената изпусна торбата, клекна и котката сама скочи в нейните нежни ръце. Мъркането отекна в ехото на входа.

       – Това е моето коте! – изпищя Мартин и се втурна нагоре. Красен хвърли торбите и го последва. Хвана го три стъпала преди площадката:

         – Не, Мрати, не е твоето! Рунтавелка позна стопанката си и, разбира се, това не е нейното име.

            – Не! – заопъва се детето. – Моя си е! Моя!

        Красен затегна хватката си, за да не тръгне да опъва котето от ръцете на жената. Вдигна глава към нея и застина. Едни топли воднисти очи го гледаха с интерес и…Ако не беше притеснен от поведението на Мартин, Крас би обърнал внимание на следващата си мисъл, която беше : Тя, защо ме гледа с такъв ужас?“

Следва.

» следваща част...

© И.К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??