***

       Да бъдеш самотен баща си беше „работа за специалист“, както често казваше приятелят му Ралфи за някоя трудна и мъчна дейност, която не ставаше просто така. Занимални, почасова детегледачка за времето, през което беше зает.  Излизаха навън  с детето и вечери, в които работата му чакаше, защото Марти имаше нужда от неговото внимание. Красен се чувстваше удовлетворен от ежедневието си, но и изтощен. Липсваше му, онази, чисто емоционална връзка, която зареждаше личността, а не бащата или мъжа. Липсваше му топла женска ръка и емоционално разбиране. Осъзнаваше го, но той и така не се беше научил да отдава от себе си на жените, с които беше и се съмняваше, че въобще можеше да придобие подобен навик, като зрял мъж.

            Имаше много поръчки. Нови онлайн галерии отваряха своите сайтове за света. Изискваше се много работа, четене,внимание към детайлите. А, за да успее да си свърши професионално и коректно работата, Красен се нуждаеше и от време. Трябваха му повече хора, които се занимаваха с изкуство, за да окачествят и систематизират  триизмерните образи на картините и скулптурите. А и много от подчинените му бяха доста заети и той дори да се опитваше да поеме повече работа, то новата му житейска роля изцеждаше изцяло останалото му внимание.

Понякога сам се хващаше, че мисли и съжалява. Твърде много съжаляваше, че онези съобщения не бяха…И той не знаеше точно на какво се беше надявал, но все пак не всеки ден му се случваше такова нещо. А и човек имаше нужда, както от солено и горчиво, така и от сладост, за да му се подслади душата  и да минават дните, някак си по- леко.

За Красен това бе поредната вечер пред лаптопа до късните часове. Мартин беше заспал, гушнал новата си придобивка. Котка. Когато се прибра в късния следобед и плати на детегледачката се запозна с Рунтавелка. Така я беше нарекъл синът му. Сива рошава муцунка с щръкнали ъгловати ушенца и хитри очички, които първо проследиха движенията му, а после една разкошна опашка се увъртя по крака му.

            - Нали може да я задържа? – попита Марти. -  Дора, каза че е момиче…

Несигурност. Страх. Вяра. Колко много емоции човек можеше да прочете в две детски очички! И колко мъка. Стига да се вгледаше.

         - Котката е хубава и добре гледана. Може да си има други стопани. А и това не е играчка, която може да захвърлиш Марти. Някой трябва да се грижи за нея и да бъде отговорен за действията и …

        - Аз ще се грижа и ще я гледам! – Изпъна гърдите си синът му. Сякаш виждаше себе си, преди толкова много години. Беше може би на 7 или 8 години. Почти не говореше с другите и винаги беше в белята. Напук на всички лелки от дома. Тогава я доведоха. Малко ревящо същество. Червено, сбръчкано и грозно. Пискливо. Не като другите бебета – само да проплаква и като му дадеш да яде да заспива. Ревеше постоянно. Веднъж една лелка я беше забравила отвън на терасата. Докато играеха старата ,протрита топка излетя там и я събуди. Бебето наддаде рев, сякаш сто сирени виеха едновременно. Докато взимаше топката, Красен се приближи и погледна към нея. Страхуваше се да не се задави. Преди време едно от бебетата беше починало точно от това. Двете лъчезарни очички върху червеното, сбръчкано личице се заковаха на него и изгря усмивка. Колко различно беше сега. Сияещо, светло малко лице с воднисти оченца, които до преди малко бяха ронили сълзи. Беззъбите устенца се опънаха в най-потресаващата усмивка и бебето издаваше гърлени звуци. Тя му се смееше и в онзи момент нещо се пречупи в  детско му сърце.

       - Виж ти! – стресна го гласът на лелката, която  чула писъците се беше върнала. – Май те харесва, Красенчо.

И това беше самата истина. Започнаха да го викат по-често. Даже му я оставяха, а тя гукаше, смееше се и сладко заспиваше, докато той е наоколо. Спряха да го наказват и за белите, но и той някак загуби желание да бъде твърде ядосан, че се е родил в свят, в който беше нежелан и отритнат. Беше такъв, различен…докато не я взеха. Една зима се беше простудил и заедно с още двама-трима от другите момчета ги приеха в болница за лечение. Когато ги изписаха я потърси. Нямаше я. Бяха я взели. Тя беше намерила своите татко и мама. Той, отново беше сам и отново никой не го искаше. Закле се, че ако някога може да го постигне, то би я намерил. Само, за да я види колко е пораснала и дали е добре. Не беше забравил това свое обещание. То стоеше и в основата на успеха му в живота, независимо от присъщите му за личността упоритост и инат.

   Звукът от мъркането на котето го накара да си спомни за Марти. Стана. Премести детето в стаята му. Котката лежерно ги последва и се настани в леглото.

Когато се върна в празната дневна се замисли. Нямаше как да се справи с новата поръчка за един от най-обемните сайтове–галерии. Трябваше му специалист. Седна и потърквайки уморените си очи зарови в групите за изкуствоведи. Написа две-три съобщения и ги изпрати. После се сети за един свой познат. Зареди две-три снимки на картини и даде препратка към създадената от него платформа. Трябваше му специалист по изкуство и се надяваше този да е свободен и да  не му откаже. Изпъна  се все още седящ на стола. Изключи лаптопа. Време беше да си ляга. Следващият ден нямаше да бъде по-малко натоварен от този, независимо, че беше неделя.

***

                   Десет дена мързел. Супер! Да, бях безработна, но не се втурнах да си търся нова работа. Имах нужда от време. Моето си време. А и заслужавах пълно себе отдаване към личността си. Мързелувах без да ме интересува живота, течащ дори в пределите на квартала. До тази сутрин. И сега се чувствах  съсипана. Опустошена. Маги беше офейкала някъде. Дори не бях усетила, че съм забравила вратата на терасата отворена и тя е излязла, а оттам…Е, беше котка и това не и бе за пръв път. Бягството, де. Още като съвсем мъничка се беше измъквала и разбрах, чак, когато чух жалното мяукане, идващо отвън. Тогава я намерих, едва крепяща се върху парапета на прозореца на стълбището.

Сега изпитвах непреодолим ужас. Нямаше я цял ден. Навън беше станало тъмно, мрачно и още по-студено. Чувствах се загубена и изцедена. Изцедена от емоции. Да, Маги беше просто коте, но ако беше дете…А и беше дете. Все пак, още беше млада котка.

Търсих я цял ден. Като луда скитах около блоковете, крачех по замръзналите улици, оглеждах около контейнерите.Питах, когото срещнех от входа. И нищо. Накрая, капнала от умора и премръзнала, се отказах. Поне за през нощта. На другата сутрин щях да продължа да я търся. Преди да се прибера в апартамента си, леля Гинче ме утеши с думите:

                   - Не се тревожи и моите изчезват за ден-два и после се връщат.А аз съм имала доста котки през живота си. Даже, веднъж и куче имах. Котките са по-умни, нагаждат се повече към условията и имат достъп до места, на височини, които са напълно немислими за едно куче.

И така, аз просто се надявах, че Маги е добре и ще се върне . Все пак котките имаха страхотна памет и искаха ли, винаги намираха дома си. Беше 10 часа вечерта, когато с уморени крачки изкачих двата етажа над този на леля Гинче, отключих и влязох в празния си дом. Интересно е, колко малко нещо на вид ти прави впечатление, когато го загубиш. Влезех ли друг път, ме посрещаше протяжното и обвинително мяукане, че съм закъсняла с яденето. И веднага след това четири лапички и една опашка се увъртаха по краката ми, докато не наведях глава и не срещнех две очички, сладка муцунка с щръкнали мустачки, а над тях острите ушички. Чувството беше неописуемо. Да знаеш, че си някому нужен. Чакал те е и за него си постоянна величина. Сега в дома ми цареше тишина. Може би, най-отекващата от години, както в сърцето ми, така и в реалността.

                   Повече от два часа по-късно все още седях на дивана и гледах в стената. Телевизорът работеше. Навсякъде бях включила осветлението, сякаш…Сякаш исках Маги да види и да се прибере. От странния унес ме извади дрънкането на телефона. Някой ми пращаше съобщения. Не исках да  обръщам внимание и дори не го докоснах, поне още няколко минути. Накрая, бавно го взех и зачетох:

„Изпращам ти няколко, за да се запознаеш с какво ще се захванеш. Проектът е с кратък срок. Трябва ми помощ. Спешно ми е. Очаквам да ми върнеш отговор до утре сутринта, дали се заемаш с работата. Заплащането е добро. Изписвам ти сумата на ден. Има още поне няколкостотин такива изображения. Имаш една седмица и нито час повече. Поздрави, Крас!“

     Исках да видя тази си физиономия. Сигурно, беше рядкост, защото се чувствах, като онези анимационни герои, които ги удряше гръм в слънчев ден. Откъде той знаеше с какво се занимавам? И как? И…Познавах този вид материя. А и точно това течение в изкуството ми беше едно от любимите. Трескаво станах и извадих всичките си книги и каталози. Влязох в платформата и ахнах. Имаше толкова много опции да покажеш в най-добрата светлина всяка творба. Можеше да си избереш дали да поставиш на стена, на пиедестал, на въртяща се поставка. И всичко отговаряше на най-новите технологии за изпълнение. Галерия от бъдещето. Лудо, но уникално замислено. Мозъкът ми заработи и неусетно, за вътрешния ми часовник написах информацията за всеки образ и предложенията си за представяне. „Изпрати“. Пръстите ми натиснаха и…Чувствах се опиянена. Надявах се, че въпреки онова с грешното съобщение, той ще ми даде шанс да работя над този проект. А и парите наистина бяха много добри. Даже отлични. За една седмица щях да получа тримесечните си заплати в туристическата агенция, плюс бонусите. Животът ми беше пълен хаос. След натискането на  изпрати- още по-голям. Но пък…В ума ми изплува един спомен за думите на една позната: „ Може и да живея в хаос, но той е подреден хаос. Намирам всичко, каквото ми трябва, там, където му е мястото“.

Следва.