Изпитваше ужасна болка. Мускулите му сякаш се разпадаха, а ставите му заплашваха да се пръснат при всяка крачка. Трудно му бе да контролира треперенето. Знаеше, че ако до няколко часа не си вземе дозата, мъките ще станат нечовешки.

  Представяше си как иглата пробива вената и минути след това по тялото му се разлива вълна от блаженство. Копнееше за този момент с цялото си сърце. Само че нямаше пари, а дилърът бе отказал да му даде стока на вересия. Тогава направо му идеше да го удуши. Но вместо това подви опашка и започна да му се моли. Онзи искаше пари, отказваше да прояви милост. Сякаш не разбираше какво е да имаш огромна нужда от проклетото нещо.

  Плачеше му се, но от очите му не бликваха сълзи. Всичките му мисли бяха насочени към това да си осигури необходимото. Бе провел десетина телефонни разговора, но навсякъде бе ударил на камък. Никой не желаеше да му заеме пари. А майка му даже го нахока здраво. Може би ако знаеше как се чувства той, щеше да го съжали. Не и сега. Сега не се виждаше светлина в тунела.

  Отиде в парка и седна на една пейка. Задиша дълбоко в опит да се успокои. Съзнанието му бе задръстено като занемарен канал. Слънчевият диск забърса короните на дърветата и ги обагри в златисто. Не след дълго притъмня. Хората се разотиваха по домовете си. Нямаше намерение да се прибира в квартирата, смяташе да пообикаля града, просейки пари от минувачите. Знаеше обаче, че едва ли ще има късмета да събере нужната сума. Погледна дланите си. Треперенето вече бе неконтролируемо.

  По една от крайните алеи вървеше млада жена. Прилепнали светлосини дънки, обувки с нисък ток, късо черно кожено яке, чантичка. Походката й бе елегантна, пружинираща, а черната й коса се вееше назад на вятъра.

  Чантата наистина бе малка, но в нея можеше да има интересни неща. А паркът вече бе пуст… Освен това тя, макар и добре сложена, не изглеждаше силна. При този нисък ръст едва ли бе повече от петдесет килограма.

  Той никога преди не бе правил такова нещо. Просто не му се бе налагало. Но сега ножът бе опрял до кокал. Сега пред него други алтернативи нямаше.

  Сложи си качулката и придърпа яката на суитшърта  си нагоре към носа. Стана и тръгна към нея. Сърцето му биеше учестено заради притока на адреналин. За момент дори забрави колко много се нуждае от дозата си.

  Приближи я в гръб. Тя явно не бе усетила, че някой се прокрадва зад нея; вървеше съвсем спокойно, потраквайки с токчетата на обувките си.

  Той сграбчи чантичката и я дръпна рязко. Не можа обаче да я измъкне, защото жената, която изписка от изненада и се обърна, демонстрира добра реакция. Гаднярката не пускаше, сякаш от тъпата чанта зависеше животът й.

  Той я удари с юмрук в лицето и за секунда хватката й отслабна, но само за секунда. Кучката се съпротивляваше като бясна лисица, явно в чантата имаше нещо ценно. Хвана я през кръста и я събори, при което левият й крак се усука под тежестта на тялото му и изпука. Тя зави от болка, забравила съвсем за чантата.

  Без да губи време, той взе плячката и побягна, като се оглеждаше за евентуални свидетели на престъплението. Не забеляза никакви хора. Зад него се чуваха хлипове и стенания, но той не им обърна внимание. Мислеше единствено за това какво има в чантата. Все пак на излизане от парка хвърли един поглед през рамо. Жената дори не бе направила опит да се изправи на крака.  

    Прибра се в квартирата си и се зае да провери какво е „заработил“. Червила, огледалце, не особено скъп телефон, лични документи, разни други джунджурии и, което бе най-важното, портмоне, съдържащо сто двайсет и седем лева. Е, можеше парите да се повече … Колкото, толкова. Обади се на дилъра и му каза, че може да плати. Два часа по-късно лежеше в леглото си, блажено отпуснат и щастлив, доколкото може да е щастлив един наркоман. После заспа. Но сънищата, които го връхлетяха, не бяха хич приятни. Някакво чудовище го преследваше по тъмни паркови алеи, сипейки заплахи да му отреже ръцете. И всичко това на фона на музика от „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино. Сутринта се събуди облян в пот. Чак тогава си даде сметка какво е направил. Не бе предполагал, че ще стигне до там да краде и наранява хора. Тръсна глава, не искаше да мисли за случилото се.  

  Нещо го накара да се разрови отново в чантичката. Извади личната карта на жената. Ирина Иванова Ралчева. Зачуди се какво е станало с нея. Дали бе пострадала сериозно? Нямаше как да разбере. Щеше му се тя да е добре. Ако беше добре, нямаше да се чувства чак толкова виновен. Тогава той не можеше да се контролира, не бе на себе си, затова бе извършил престъплението. Но това не бе оправдание, нали? Излезе на разходка, за да се поразведри.

  Нещо го теглеше към парка, където бе станала кражбата. Каза си, че не бива да отива там, но все пак отиде. На мястото имаше само няколко капки засъхнала кръв и разкъсана опаковка от превързочен материал. Явно медицински лица се бяха погрижили за нея. Това не го успокои особено. Напълно възможно бе Ирина в момента да е в болница. Къде? Не му отне много време да се досети.

  Отиде в медицинското заведение и започна да разпитва. Казаха му, че Ирина Ралчева е в четвърта стая в травматологията. Значи нещата бяха зле. Настроението му съвсем се скапа.

  Хем искаше да отиде да я види, хем се страхуваше, защото тя можеше да го познае. Всъщност много малка бе вероятността тя да разпознае лицето му. Но все пак… А и какво щеше да направи, когато цъфнеше в стаята й? Да й каже: „Извинявайте, госпожице, че ви обрах и пребих.“ Абсурд! Необмислените действия можеха да доведат до това да се озове в затвора. А в затвора нямаше да може да си взема дозата и щеше да се побърка.

  В крайна сметка се престраши. Изчака да дойде часът за свиждане и отиде в четвърта стая.

  Стаята бе с четири легла. Ирина Ралчева лежеше на това до прозореца. Бузата й бе посиняла, лявото й око бе притворено, подуто. Левият й крак бе вдигнат нависоко с помощта на два клупа, прикрепени към метална рамка. Коляното бе адски отекло, чак не се виждаше капачката. Грозна, плашеща гледка.

  Той не можеше да повярва, че е причинил това. Стоеше и гледаше втрещено. Никой не му обърна внимание, защото стаята бе пълна с дошли на свиждане хора. Край Ирина се суетеше възрастна жена, вероятно майка й. Страните й бяха зачервени от плач.

  Направо му призля, когато си помисли, че част от парите на Ирина все още са в джоба му. Петдесет лева. В този момент тя извърна глава и впери в него теменужения поглед на здравото си око. Идеше му да потъне в земята от срам. Прииска му се да избяга, но краката му не го слушаха. Единственото хубаво нещо бе, че тя не го позна. Явно просто го регистрира като обикновен посетител.

  Заотстъпва бавно назад. Даваше си сметка, че се държи като пълен идиот, но нищо не можеше да направи по въпроса. Последното, което се запечата в съзнанието му, бе босото стъпало на Ирина, което стърчеше неестествено изпънато с извит нагоре палец.

  На излизане от болницата той реши да направи нещо смислено с живота си. Зарече се да похарчи петдесетте лева на Ирина за лечението си. Имаше телефона на една психиатърка, Гергана Валентинова, която работеше с хора, страдащи от зависимости. Когато се прибра вкъщи веднага й се обади.

  Отначало му бе много трудно, но се справяше някак си. Организмът му постепенно се изчистваше от отровата. Хубаво бе, че получи подкрепа от майка си. Макар и изцяло отдаден на борбата с пристрастяването, той често мислеше за Ирина. Искаше му се отново да я види. Молеше се тя вече да е по-добре. Няколко пъти се обажда в болницата, за да пита дали са я изписали. Не бяха. Този факт го притесни много.

  Бе твърдо решил да й върне вещите и парите. Но как? От личната карта знаеше домашния й адрес. Можеше просто да остави чантата пред входната врата. Телефонът й бе налице, не го бе продал, само картата му бе изхвърлил. Така че можеше да върне всичко откраднато.

  Само че входът се заключваше и над вратата бе сложена камера. Това го отказа. Чувстваше се адски тъпо.

  Изнизаха се десетина дена, той не спираше да се  чуди как да постъпи. Един ден взе личната й карта и отиде на адреса. Звънна долу. Мина доста време преди вратата да зажужи и да се отвори. Той се качи пеш до третия етаж. На средната врата пишеше „Ирина Ралчева“. Натисна звънеца.

  Ирина се появи на прага. Беше по шорти и тениска. Лицето й вече не бе подуто и посиняло. Подпираше се на патерици, защото кракът й бе в гипс от глезена до слабините. Босите й пръсти се бяха опрели предпазливо в пода, сякаш в плах опит да поемат част от тежестта на тялото.

  – Здравейте – подхвана той, – намерих личната ви карта на една спирка. Явно сте я изгубили. Видях адреса и реших да ви я върна лично.

  – О, много благодаря. Тъкмо се чудех как ще се мъкна с тези патерици по паспортните служби. Заповядайте, влезте.

  – Не, не, няма да влизам. Бързам, имам работа.

  Жената наклони глава и се усмихна тъжно.

  – Другите вещи няма ли да върнете? – попита тя.

  – Другите… – Той усети как долната му челюст увисва и сърцето му ускорява ритъма си. Бе се изчервил до уши.

  – Доста сте срамежлив за престъпник – подхвърли тя. Той изпъшка и сведе глава. Чувстваше се тотално объркан.

  – Да, всичко ще върна. Преди време се канех да оставя чантата пред вратата, но се отказах заради камерата.

  – Разбирам. Много мило, че ми дойдохте на свиждане – рече саркастично тя.  

  – Аз… много съжалявам!
  – Мислехте, че няма да ви позная? Познах ви още в болницата, по очите и наркоманския вид, макар и не веднага. А сега това е третата ни среща. Първата не беше много приятна за мен, признавам. Май вината ви кара да правите глупости, да се издавате.  

  – Бях в абстиненция, не осъзнавах какво върша. Много съжалявам.

  – Знам. Брат ми беше наркоман, така че ги разбирам тези работи. 

  – Извикайте полиция. Няма да избягам. Заслужавам да ме тикнат в затвора. 

  – Че какво ще помогне това! Няма да ми върне здравето. Вие … като че ли сте предприели мерки?

  – Какво?

  – Не ми изглеждате надрусан.

  – О, вече съм чист. Веднага след като … ви пребих, реших да променя живота си. Лекувам се. Наистина ли няма да извикате полиция?

  – Не. Загубих брат си, той беше на хероин. Не ви се сърдя, гледам на случилото се като на нещастно стечение на обстоятелствата. А и се убедих, че не сте лош човек. Но … това само при условие, че не посягате повече към наркотици. Ясно?    

  – Вие сте… страхотна. Отивам да донеса чантата. До час ще се върна.

  Тя кимна и се усмихна мило, после бутна вратата с рамо и закуцука по коридора, като внимаваше да не стъпва на болния крак с цяло стъпало.

  По пътя той дълго мисли как да й се отблагодари. Искаше да й помага, да се грижи за нея, но не само за да изкупи вината си, а и защото започваше да се пристрастява към … добрината и красотата й.