Призракът от първа класа

Влакът - продълговат, изпълнен с пътници огромен търбух, пухтеше задъхано и се поклащаше по релсите като пиян моряк по крайбрежен булевард...

Пътниците в купето дремеха, прелистваха вестници или зяпаха разсеяно по посока прелитащите гари в избеляложълти цветове и дървета с нацъфтели бели шапки, които ръкомахаха приветствено, отдалечавайки се...

Вратата на купето се открехна и се подаде главата на млада жена с късо подстригана червеникава коса, облечена в зелен джинсов костюм и спортни обувки...

Не носеше нито пътна, нито дамска чанта, само в лявата си ръка стискаше малка картичка или снимка...

Обърна я към пътниците в купето – беше снимка на момиченце на около три годинки, в розова рокля с панделка в талията и картонена  златна коронка на главата...

Изгледаха я колкото с любопитство, толкова и с досада, и се приготвиха да чуят поредния мелодраматичен разказ, който да ги подкани да бръкнат в джобовете си в полза на болно детенце...

- Извинете - обърна се жената към вперените в нея няколко чифта очи - ще приседна само за мъничко и да ви попитам не сте ли виждали случайно дъщеричката ми. Казва се Таня и е на четири годинки. Облечена е в червено яке, сини панталонки и бяла шапка с червен помпон. Качихме се във влака, тя си играеше, аз изглежда съм задрямала и не съм разбрала кога е излязла от купето - жената подаде снимката на възрастната дама, седяща до вратата и се отпусна на свободното място срещу нея.

Пътниците си подадоха снимката един на друг, разглеждаха я с внимание, но кимаха със съчувствено отрицание.

- Уведомихте ли началник влака? - попита възпълният мъж до прозореца, докато бършеше с кърпа потта, избила по челото му.

- Във влака трябва да има и полицай – обади се и жената до него. - Негово задължение е да издирва изгубени вещи и лица.

- Разбира се, че им се обадих - кимна с насълзени очи женицата. - Всички обикалят и я търсят, но аз не мога просто да седя със скръстени ръце и да чакам. Толкова ми е любопитна и доверчива. Страхувам се да не я примами някой с локум. Много го обича. Веднъж изяде наведнъж цели три кутии и като започна да повръща, едвам я спасиха после в болницата.

- Такива са дечицата, обичат сладичкото - обади се старата жена срещу нея. -Моите внуци, като им отида на гости, ме посрещат с „Бабо, какво ни носиш?” и все ми тършуват по джобовете за нещо сладко.

- Много ми е палава - усмихна се разнежено жената. - През лятото скочи от върха на една пързалка в парка и си удари колянцето. Аз си глътнах езика от страх, а тя никак не плака, дори и когато зашиваха раничката...

- А моят син, като беше на осем - заговори мъжът до прозореца - Да вземе да се качи на велосипед, магарето му с магаре, и се спуснал по стръмната улица надолу, без ръце и с крака, качени на кормилото. Че като се изтърсил току пред набралия скорост автобус на булеварда, добре, че успял да скочи на крака и да избяга, но колелото стана на спици и смачкани ламарини. Ама като се съвзе, си отнесе пердаха и още му държи влага...

- Така растат децата, булче, не се ядосвай, ще се намери, не може да не се намери, все пак влак е това, не е горски пущинак - докато говореше, старата жена се изправи и  заприготвя багажа си за слизане. Влакът започна да забавя ход.

После на вратата се показа кондукторка и като съзря жената, сякаш си отдъхна, извади джиесем и започна да набира някакъв номер.

- Намерихте ли детето, мила? - попита старицата, подавайки билета си.

- Намерихме го - някак машинално отвърна кондукторката, перфорира билетчето  и с тих глас уведоми някого по телефона:

- Открих я. В първа класа, трето купе. Ще ви изчакам.

- Слава Богу! - възкликнаха всички с облекчение и един през друг заразпитваха:

- А къде го намерихте? И кой го намери? Добре ли е детето?

- Добре е, да, да - все така вяло и уморено отговаряше кондукторката. Откъм коридора се появиха двама полицаи, влязоха в купето и се обърнаха към жената:

- Хайде, Наталия, да вървим при детето. Жената се изправи, без да каже нито дума, само в погледа ù премина някаква сянка на смесица от съмнение и надежда, но много бързо изчезна. Полицаите я хванаха подръка и се отдалечиха към изхода на вагона. Единият се изви въпросително към кондукторката:

- Ще ни чакат ли на гарата, или пак ще си организираме закъснение както миналия път?

- Ще ги предупредя да чакат на трети перон. Хайде, действайте бързо, че престоят е само три минути.

Пътниците озадачено слушаха диалога. Нещо не се връзваше. Въпросите напираха към кондукторката, която пак говореше по телефона и със сопнат глас даваше наставления някому:

- Ама, колега, осигурете приемането на трети перон, да не ни бавите. Само вземете Призрака, друго от вас не искам. Ами аз какво да направя. Всяко закъснение ни навлича глоби и все ние го отнасяме. Пепел ти на езика, дано вече да няма следващ път или поне да не е в моя график - усмихна се кисело и прибра телефона си.

Старата жена внезапно се раздвижи и започна да проверява джобовете и съдържанието на чантите си с изплашена физиономия, после си отдъхна шумно, грабна багажа си и се запромъква към изхода зад гърба на кондукторката. Всички в купето като по даден знак  се размърдаха и започнаха да ровичкат в багажа и по джобовете си. Кондукторката избухна в смях.

- Не, не е това, което си помислихте. Жената е съвсем безобидна и не е крадла.

Преди година с момиченцето си пътували от София към Варна с този влак и когато пристигнали във Варна, на една улица зад гарата нетрезвен шофьор блъснал детето и то починало на място. Майката така и не се съвзела от шока и не осъзнала какво е станало. Спомня си само, че се качила във влака с детето. И оттогава всеки път, щом излезе от психиатричната клиника, се качва на влака от гара София и започва да претърсва купетата и да си търси детенцето. Между нас си я наричаме „Призракът от І-ва класа”. На мен лично вече два пъти ми се е случвало да я смъквам от влака по този начин... И винаги отсъствието ù е кратковременно. След десет, най-много петнайсет дни, отново се появява. Точно като призрак...