Асансьорът не работеше. Помъкна куфара нагоре. Беше тежък и болезнено обтягаше сухожилията на ръката му.

 

– Добър ден – каза съседката и отмина надолу по стъпалата.
– Здравейте – отвърна, изпитвайки смътното усещане, че нещо не е в ред.

 

Продължи да са изкачва и едва, когато стигна запъхтян площадката пред апартамента осъзна причината. Съседката го бе погледнала странно. Никога до сега на го бе поглеждала по тоя начин – крадливо, с крайчеца на окото.

 

Извади ключовете и отключи. Хладният полумрак на антрето го посрещна някак неприветливо и напрегнато. Глупости… Внушава си.

 

Окачи мантото на закачалката. Събу се и нахлузи с наслада меките кожени чехли. Жена му ги бе поставила предвидливо до вратата. Имаше слабост към тях. Носеше ги само след продължителна командировка. Вярваше, че притежават особено, възстановяващо действие върху краката му.

 

Беше тихо. Сигурно е излязла. Сигурно е излязла някъде с децата. Сигурно не е получила SMS – са. А той и писа. Винаги и изпращаше SMS, преди да се върне: Мила, пристигам в сряда, около обяд. Целувам те.

 

Не обичаше да говори по телефона. Загуба на време. Предпочиташе деловия SMS. Така си спестяваше многословните обяснения от рода на: как е, как е пътувал, как е спал, с кого се е срещнал, как е хотела и куп други безсмислени дрънканици.

 

Вдигна куфара и го понесе нетърпеливо към кухнята. Беше гладен. Мъчеше се да отгатне какво е приготвила за обяд. Винаги го изненадваше с нещо вкусно, оригинално и приготвено точно според предпочитанията му.

 

В кухнята бе чисто и подредено. През измитите до блясък прозорци нахлуваше сивият октомврийски ден. Навън вятърът лудо размяташе дрехите на децата, мъчейки се да ги изтръгне от простира, да ги смачка и отнесе нейде в далечината.

 

Внезапно в него отново пропълзя усещането, че нещо не е в ред. Мръсничко, подличко и настойчиво усещане. Стоя няколко секунди неподвижно и изведнъж схвана, че целият апартамент е потопен в тънка,  прозрачна, почти недоловима и непозната миризма на мъжки одеколон.

 

Върна се в антрето. Тук миришеше по-силно. Замря. Някой каза нещо... Или изстена…

 

Приближи се до вратата на спалнята. Протегна колебливо ръка към бравата.

 

Двамата в леглото не го усетиха…

 

Затвори тихо и се върна в кухнята. Пое дълбоко въздух. Опъна ръка напред. Пръстите му застинаха, като гипсирани. Спокоен е. Странно спокоен. Някога, преди години, тая ситуация тормозеше въображението му с безброй инфарктни варианти, които го изпълваха с гняв и наранено самолюбие. Сега изпита… какво… досада?

 

Отиде до мивката. Преди да напълни чашата с вода я огледа по навик. Мразеше да пие от неподсушена чаша. И най-малкото петънце го отвращаваше. Чашата блестеше. До нея, акуратно сгъната, лежеше кърпата за почистване на стъклария.

 

Отпи. От огледалото насреща го погледна леко повехналата физиономия на четиридесет годишен, пооплешивял, склонен към пълнеене мъж. Трябва да реагира. Трябва все пак да реагира. Неизбежно е. Нелепа ситуация. Трябваше все пак да звънне по телефона ...

 

Оправи вратовръзката си и тръгна с твърда крачка към спалнята. Почука.

 

– Тук съм… от десет минути съм тук.

 

Гласът му прозвуча спокойно, но достатъчно ясно. Върна се в кухнята и седна в очакване. В коридора тракна врата. Стана бързо. Искаше да го види. От любопитство, нищо повече.

 

Беше съвсем младо момче. Припряно се обуваше коленичило до изхода. Мъчеше се трескаво да нахлузи обувките, без да ги развързва. Хубаво момче. Добре сложено.

 

– По-спокойно – каза – ще си подпетите обувките.

 

Момчето успя най-сетне и бавно се изправи. Върху протритите джинси носеше синя работна манта закопчана в бързината накриво. Гледаше уплашено. Понечи да излезе заднишком, без да откъсва очи от него, сякаш се боеше от изстрел в гърба.

 

– Момент!

 

То се закова на място. Приближи го. Лъхна го парфюмът на жена му и миризма на … секс…

 

– Бихте ли ме… информирали… откога я познавате? – запита вежливо.

 

Момчето неочаквано се изчерви. Лъсна от пот.

 

– Извинете – каза виновно – не знаех… пратиха ме… асансьорът…
– Асансьорен техник ли сте?
– Да… трябваше ми ножче… не бях взел ножче и …
– Благодаря. Довиждане!

 

Затвори вратата след него. Върна се в кухнята. Ровеше в себе си. Не намери нито ревност, нито гняв. Само малко засегнато самолюбие. И досада. Досада от предстоящото обяснение.

 

Извади джезвето и наля вода за две кафета. Зареди кафемелачката и я включи. Звукът напълни изведнъж с уют стаята. Замириса вкусно.

 

Влезе жена му. Застана до вратата забила поглед в краката си. Не изглежда зле. Всъщност е много хубава. С изненада установи, че я оглежда оценяващо, не го бе правил много отдавна. Много, много отдавна.

 

– Ще пиеш ли кафе? – гласът му прозвуча съвсем делнично.
– Какво? … Да.

 

Той сложи джезвето на печката и седна.

 

– Утвърдиха проекта – каза – другата седмица трябва да отлетя пак за Братислава.

 

Тя мълчеше потиснато.

 

– Нося ти някои дреболии – вдигна куфара, постави го на масата и го отвори – нищо особено… Няма ли да погледнеш?

 

Вдигна очи към него.

 

– Знаеш ли аз…
– Секунда, Кафето ще прекипи.

 

Втурна се към печката, засуети се. Започна да търси захарта по всички чекмеджета. Не желаеше това обяснение.

 

– Ето готово. Заповядай.

 

Тя пое чашката. Ръцете и трепереха.

 

– Сигурно съм последната курва в очите ти.
– Е, с всеки може да се случи… С всеки се случва… понякога…
– И няма да ми кажеш нищо? – каза рязко – Няма да ме удариш? Да се развикаш? Съвсем нищо?!
– Няма смисъл.

 

Отпи от кафето. Бръкна в куфара.

 

– Виж какво съм донесъл на малката ...
– Чакай, чакай! Значи ти е безразлично? – тя повиши тон – Не ти пука! Като те гледам не ти пука!
– Моля те.
– Да, да, не ти пука – тя почти крещеше – Връщаш се заварваш жена си да се търкаля в леглото с първия срещнат и не ти пука! Правиш и кафенце! Поднасяш и подаръчета!
– Успокой се – каза с досада – хайде успокой се.
– Спокойна съм – тя се задъхваше – спокойна съм! Ти какво мислиш, че ми е леко ли? Теб все те няма! Или си в командировка, или си на заседание, или си уморен и не ти се говори! За три месеца си ми казал три изречения! А аз съм млада!!! – изкрещя – Аз още съм млада и не съм кухненски шкаф. Искам да имам мъж до себе си… а не… Погледни се най-после на какво приличаш!!! Разплул си се като мекотело!!!

 

Тя заплака. Захлупи глава на масата. Закачи с лакът кафето и го разля. По покривката закриволичи ароматна вадичка, проправи си път до ръба и закапа отмерено върху килима.

 

– Извинявай… не исках да кажа това – гласът и едва се чуваше.

 

Той стана. Отиде до мивката. Погледна се в огледалото. Права е, помисли, отпуснал се е. Наистина се е отпуснал. Трябва да отслабне малко.

 

– Няма нищо – измърмори – права си. Доста съм напълнял.

 

Тя вдигна глава.

 

– Наистина ли ти е безразлично? Безразлично ти е! Не бях сигурна. Но сега знам…
– Стига! … Просто се владея. Говорих с хлапака. Разбрах, че не е нещо сериозно.
– Значи така може – каза язвително – така е разрешено, мога да си го позволя. Щом е несериозно може. Не си застрашен. Няма да загубиш домашния си автомат…
– Спри моля те! — прекъсна я рязко — Трябва ли непременно да те набия и да те влача за косите, за да си доволна! Опитвам се да те разбера!

 

Замълча. Мълчеше угнетено и тя забила поглед в ръцете си. Тишината ги притисна.

 

– Децата къде са – запита.
– При баба си. Утре се връщат
– Има ли нещо за ядене?
– Да… Направила съм мусака.

 

Тя стана. Почисти масата. Отиде при мивката. С привично движение подсуши чашата с вода.

 

– Няма хляб – каза – ще прескоча да взема.

 

Не я спря.

 

– Вземи два хляба – викна след нея – нали децата се връщат …

 

Навън вятърът се бе усилил. Въздухът изглеждаше плътен от прахоляка и прелитащите сухи листа. Излезе на балкона и събра прането. Внесе го. Погледна във фурната. Вътре, като малко слънце, грееше мусаката. Ярко жълта, с апетитни, хрупкаво препечени крайчеца, точно както я обичаше. Усети как устата му се налива.

 

Отиде в спалнята. Леглото бе разхвърляно. Още се усещаше миризмата…

 

Съблече се. Преди да навлече халата придирчиво го огледа. Беше добре огладен, мек, изпран с любимия му омекотител.

 

Понечи да излезе и тогава видя смартфона на жена си. Лежеше върху тоалетката и. По дяволите, не си ли отваря телефона? Настина вече трябва да и звънва. Ако го бе направил нямаше да изпадне в тая глупашка ситуация. Взе смартфона. Седна на крайчеца на леглото. Отвори го и видя SMS – са:  Мила, пристигам в сряда, около обяд. Целувам те. Беше го получила и прочела.

 

Автор: ПИ