8.08.2023 г., 17:46 ч.

 Проекто роман Село Змейково Глава 17 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
256 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
12 мин за четене

Село Змейково

 

Глава17

 Самата сграда на генералния щаб не представляваше голяма и внушителна сграда. Точно обратното. Тя беше ниска двуетажна полегата постройка тип хасиенда. Залата за инструктаж заемаше целия втори етаж. Тя представляваше една огромна зала с много дълга маса по средата и с различни военно-стратегически карти по стените.
Генерал Портър отвори прозореца и вещицата буквално връхлетя в стаята заедно с метлата си. Тя направи едно кръгче и после кацна върху масата пред слисаните погледи на генералите.
– Здравейте господа, аз съм Антига, за които не се познаваме. - представи се тя. - Едно пиленце ми каза, че сте имали проблеми?
– О, богове... - възкликна генерал Поло.
– Няма богове, само аз съм... - каза наперено тя и се усмихна из под качулката си, белязаното и от зелен огън лице бе покрито от леко прозрачен черен шал. - И така да минем на въпроса „момченца“. - продължи лаконично вещицата.
Генерал Портър затвори прозореца, след което и подаде кавалерски ръка да слезе от маса. Настани я удобно на един стол и той седна до нея.
– Проблема ни е, че ни нападнаха живи мъртъвци. - той поклати невярващо глава, че казва подобно нещо.
– Вярвам ви, и ще помогна... - Антига се ухили. - Нещо повече лично ще удуша ведмага, който е отговорен за това. – шала прикриващ белезите и се размърда във формата на усмивка.
*****
Двата часа вече изтекоха, но пред портите на града, нищо не се случваше. Койчо, Янко заедно с братовчедите Марто и Йовко застанаха пред портата на града. Краз и Митра стояха малко зад тях.
– Генерал Портар, покажи се... - извика Янко. Но над портата нямаше никой. Но ефект от викането на Янко имаше. Вратата на града се отвори...
Групичката се спогледа. Врата на града се бе отворила за тях. Но къде бяха посрещачите? Защо нямаше никой? Къде беше генерал Портър?
– Мирише ми на капан братле. - Янко се обърна притеснено към брат си, а той само кимна и зареди лъка си, след което тръгна към портата. Момчетата тръгнаха след него. Но Койчо ги спря с думите:
– Краз ще провериш ли какво става тук. - но Краз не го изчака да се доизкаже. Той се издигна високо над града. И видя един пуст град, с празни улици, без жива душа по тях.
– Изглежда чисто. - провикна се той от високо. Но в гласа му се прокрадна нотка на съмнение. Той направи едно кръгче над града. Но като цяло освен празни улици и тържища друго не видя: - Намирисва ми на някаква магия.
– Влизаме ... - викана Койчо и момчетата го последваха, а Краз даде знак на Митра да изчака. Той самия се снижи върху пустата крепостна стена и наблюдаваше. Облаците над града изглеждаха още по черни. Момчетата тръгнаха по главната улица на града. Тишината беше неистова. Птичките не пееха. Прегледаха първия магазин. Той беше празен. Излязоха и продължиха по главната улица. Сега вече чуха един много тих усилващ се постепенно звук на свистене. Но не виждаха от къде идва. Огледаха се, а звука се усилваше.
Краз също го чу. Той се издигна над града. Но не видя нищо и се върна на стената. И когато се приземи видя, че другарите му бяха хванати в невидима мрежа, а над града слънцето си пробиваше път. Той се покри с плаща си, след това насочи ръката си към небето. Отново закри слънцето. На стената пред него се появи женска фигура. Тя излъчваше много ярка светлина. Тази светлина направо пронизваше ведмага. Той се загърна с плаща още по-добре. Но женската фигура се приближаваше все по-близо, и то с бързи крачки, обляла се с магически огън. Да това беше тя, Антига. Той я позна и се изправи плискайки я с магическа вода. И светлината угасна.
– Здравей любов моя. - заговори я той. Антига премигна чувайки познатия глас изгубила ума и дума. Тя се свлече мокра върху стената. - Отново старите номера, но нали знаеш, че аз единствено знам как да им се противодействам.
– Краз... - прошепна тя и едвам протегна ръка за метлата си, която идваше да я вземе. Но Краз я изпревари. Това беше неговият момент. Но той трая много кратко, защото по него полетяха стрели. Улиците на града се бяха напълнили с войници и всички те стреляха по него. Той полетя над града, и видя че Митра тича бягайки,  той се сниши над нея и я грабна като орел и я отведе на далеч. Антига проследи полета на мъртвия си любим, една сълза се откъсна от лявото ѝ око. Когато той изчезна над облаците, тя яхна метлата и също отлетя.
****
Брегът на Северния океан беше бурен, а вятъра бушуваше по северните брегове. Тук на север зимата вече беше дошла, вятъра носеше със себе си снежинки, които щипех бузките на слугата Алек. Той стоеше на самия бряг с бинокъл в ръце и наблюдаваше приближаващите кораби. Три големи четиримачтови кораби спуснаха котви близо до брега. Алек наблюдаваше докато видя, че спускат лодките. Това беше техния план „Б“. От корабите се спускаха стотици лодки, всичките пълни с войници.
Алек свали бинокъла и се затича нагоре по склона. Там горе беше каретата на принца.
Слугата отвори вратата на каретата и се ужаси. Каретата беше цялата в кръв, а принц Дренек стоеше спокойно с един нож в ръка, а в краката му тялото на един от охраната. Горкия човечец, бе обезобразен, изцяло. Принца му бе извадил очите, носът му беше отрязан, по ръцете нямаше пръсти, а езика му лежеше отрязан на пода.
– Какво? – Дренек се ухили насреща му. - Беше ми скучно... - принца излезе от каретата спокойно, Алек не издържа на гледката, обърна се и повърна.

- Алек, Алек кога ще свикнеш, че всеки трябва да получава заслуженото си наказание... – каза Дренек тупайки слугата си с окървавената си ръка по гърба. - Този беше заспал на поста си. Но е жив.- усмивката му беше като на луд, който бе докопал лекуващия го лекар. Алек продължи да повръща, трябваше му почти минута да се съвземе от видяното и да изрече:
– Северняците идват, господарю. - той избърса устните си. Дренек се избърса най-спокойно, след което избърса и ножа от една копринена кърпичка, която естествено подхвърли в лицето на Алек. После погледна идващите лодки и каза с усмивка на лице:
– Да посрещнем нашите партньори. - погледа му се насочи към пребледнелия до смърт негов прислужник: - И Алек почисти каретата. - смехът му отекна докато слизаше по склона. Зад него веднага го последваха десетима души от охраната.
***
Адмирал Гере Свенсон стоеше на мостика на „Отмащението на Один“ най-големият от корабите, които Северните острови бяха изправили като подкрепа на съюза си с холораните. Той смукна дълбоко от лулата си, за неговите 54 години никога не беше воювал с белгарци. Дълбоко в себе си той уважаваше тази нация. За него те бяха принципни, може би малко своенравни, но честни и винаги лоялни и добри хора. Той самият бе женен за белгарка. И жена му не искаше да го пуска. От едното му око бликна сълза, защото си спомни сцената когато заминаваше. Това го разкъсваше отвътре, но заповедите трябваше да се изпълняват. Успокояваше се с мисълта, че те бяха застраховката на холоранския император, и може би няма да се наложи да влязат в бой.
Брегът пред тях се избистряше. Време беше да подготви морските пехотинци.
– Боцман спусни котва. - заповяда той. Боцмана подвикна на няколко моряка и те се затичаха и започнаха да спускат тежката котва. Другите два кораба видяха, че „Отмъщението на Один“ спуска котва и те направиха същото.
– Всички морски пехотинци да бъдат строени на палубата за инструктаж. - заповяда на другия боцман и се отправи към каютата си.
***
Източната кула на имперският дворец беше потънала е тъмно забвение. Въпреки ранния час кулата бе обхваната от мрак. Тази свръхестествена тъмнина идваше от покоите на вещицата. Тя бе седнала в стаята си пред огледалото. Бе разкрила лицето си и се взираше в него. Но в огледалото виждаше не себе си, а Краз. Нейният отдавна умрял и наскоро възкръснал любим. Той я гледаше с най-влюбения си поглед, на който бе способен от преди 6500 години. Тогава той я обичаше. Тя знаеше, че неговите способности са могъщи и въпреки, че той и обеща да не взима страна тя го уби. Но как? И защо той се е върнал? И точно сега, когато тя отново се захваща с този конфликт, стар колкото и тяхната свада. Тя докосна лицето си. Не можеше да го намрази, сега когато беше жив. Напротив тя искаше да се извини, на се гушне в прегръдката му, да го целуне. Ах тази целувка, толкова сладка. Но когато го видя на стената прочете омразата в очите му. Той не беше същия. Целия облечен в черно, с брада, страховити зли червени очи търсещи мъст. Но не я ли заслужаваше? Очите и светнаха в оранжево и отвън удари гръм. Огледалото пред нея се счупи и от стъкълцата бликна кръв…
***
Краз беше занесъл Митра на върха на близката планина. Той беше бесен. Стоеше в сянката на един голям див орех и удряше по него, а Митра не смееше да се обади. Видя в погледа му, че това е нещо вътре в него. Той беше окървавил ръцете си но продължаваше да блъска в дървото. Ако искаше можеше да отнесе ореха с един удар, но той искаше да си причини болка. Тази болка удряше сърцето му.
Изведнъж спря и се облегна на дървото запъхтян. От очите му се стичаха кървави сълзи.
- Краз говори ми? – Митра опита плахо да го разговори. – Какво стана там на стената, коя е Антига?
Краз мълчеше. Той се изправи и я погледна с кърваво-сълзлив поглед:
- Ще срина този град, а жителите му ще ми бъдат допинг за да унищожа бившата си любов!
- Но? – тя накрая прозря защо се държи така. – Няма ли да спасим момчетата.
- Аз какво казах!? – той отново я погледна разгневено. – Аз имам дълг към Койчо и ще го изпълня с малко твоя помощ.
- Добре. – тя се изправи плахо знаеше, че няма да я нарани, но въпреки това не знаеше как ще реагира.
Краз промълви няколко думи на някакъв древен език, по древен и от тези езици, които я учеше баба и. След това по кожата на цялото му тяло премина тъмно зелена светлина. После тя стана част от него и постепенно проникна в него. Той се приближи до нея и я прегърна.

„Може би имаше нужда да бъде прегърнат?“ – помисли си Митра. Но когато я пусна те се намираха пред стените на Берад. Той се отдръпна и свали дрехите си. Остана само по слипове. Тялото му беше мускулесто и добре оформено, за същество на неговите години. Небето беше ясно, нямаше и помен от черните облаци, а Краз се чувстваше чудесно. Той разпери ръце и залязващото слънце се измести точно над града. То се снижи и лъчите му почнаха да горят, а Краз си се чувстваше добре. На Митра взе да и прилошава. Но Краз щракна с пръсти и около нея се появи специален воден мехур пълен с приятна на градус вода. Разбира се водата и бе до кръста.
- Искам от теб само да правиш поддържащо заклинание, колкото можеш по-дълго. –каза Краз, Митра кимна. – И още нещо, не се безпокой никой няма силата да ти навреди докато правиш заклинанието. Обаче спреш ли ставаме уязвими и двамата.
- Добре. – тя се съсредоточи и насочи енергията си към магиите на Краз. Той и позволи да се свържат, а после я остави сама да ги поддържа. И щракна отново с пръст. От земята взеха да се поддават ръце, след това глави… лошите мъртви излязоха от земята. Той посочи с две ръце града и те нападнаха, а той с един скок скочи на недоумяващата охрана по стените. Първият направо бе разкъсан от Краз. Той пресуши до капка разкъсаното му тяло. Другият стражар стреля с лъка си уплашено, не уцели. Краз му даде възможност да стреля пак. Този изстрел беше успешен право в корема на Краз. Той се ухили и му скочи на врата.
В града лошите мъртви нападаха освен войници и частни домове. Но в главата им като, че ли нещо ги спираше да нападат жени и деца. За сметка на това мъжете, военни или цивилни както и старците от мъжки пол бяха тяхната следобедна закуска. Кръвта хвърчеше навсякъде но тя сега не бе под формата на магически дъжд. Кръвта струеше бе от убитите войници. Жегата допълнително отслабваше противниците на Краз и лошите мъртъвци. Този път нямаше измъкване Краз бе озверен и искаше кръв и си я набавяше. Пред него се бе изправил генерал Вергин той размаха меч и се втурна към развихрилия се ведмаг. Краз в това време тъкмо си допиваше кръвчицата на някакъв полковник. Той издърпа от ръката на умрелия полковник меча и с кървава усмивка тръгна напред. Кръвта на мъртвия полковник се стичаше от устните му. Вергин с погнуса се изплю но въпреки, че му се пригади отби първия удар и замахна на свой ред. Но Краз с лекота отби удара и сложи лявата си ръка на кръста. Облиза жадно устните си, по които имаше останала кръв.
- Генералче твоята кръв ще ми дойде още по-добре. – каза той. Но в този момент получи удар с брадва в гръб. Обърна се и видя едно малко около десет годишно момченце, което побягна към близката къща. Краз се свлече на земята, а генерала се приготви за фаталния удар. Kраз го погледна със същият жаден поглед и го подкани с леко наклонена глава на ляво. Вергин нанесе удар по шията на Краз но вместо главата на Краз да хвръкне меча на генерала се строши. В този момент момченцето се върна и опита пак но Краз произнесе една дума и той се закова за вратата на къщата в близост.

Слисаният генерал изпусна счупения меч и побягна, но Краз бе по бърз. Смъртта му не дойде бързо. Вергин усети зъбите на ведмага как се впиват във вената на врата му. После почувства как сърцето му се ускорява, започна да изпомпва кръв много по-бързо от преди. Усети как целия олеква, а кръвта му пътува през кръвоносните му съдове насочена към отворите на врата му. После  усети насладата на ведмага, която изпитваше поглъщайки кръвта му. Когато тя напускаше тялото му той усещаше как тя прогаря двата отвора. Но в последствие разбра, че, когато спре да усеща тази гореща болка вече бе мъртъв.
Лошите мъртви проникнаха в казармите и продължаваха своя кървав поход воден от най-стария ведмаг на тази планета…

 

Следва...

» следваща част...

© Костадин Койчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??