Село Змейково

Глава 5

Магиите винаги са били част от живота на канството. Магии за късмет, магии за берекет, магии за любов, магии за всичко. Но малцина са тези, които могат да ги практикуват и те умело крият заклинанията и тайните си. Предават се на своите наследници. Такава беше Митра, макар баба й, да не й беше предала почти нищо, защото се беше споминала без време. На нея и беше показано как да си служи с магията от баба й. Но определено не беше от най-опитните. До сега не и се беше налагало да прави подобно нещо. Но определено имаше достатъчно магически телца в себе си, и това го беше научила от малка. И определено това не убягна на баба й.

От малка Митра живееше в центъра на селото. Нейните родители бяха от знатен род. Родът Станкелов бяха едни от благородните заселници. Баща и беше даскал в селото, а дядо й навремето беше велможа при Кан Крум. Но баща й беше наистина много начетен човек. Беше! Защото сега се беше захванал с търговия. Той продаваше меда, който майката на Митра произвеждаше. Но тогава той все още преподаваше…

- И сега Митра ще ви обясни как се решава задачата на дъската. –баща ѝ и подаде тебешира. Митра се смути, и тогава си беше сложила показалеца на лявата ръка в уста. Тя го погледна страхопочитателно, a после отправи сериозен поглед към дъската. Извади си, пръста от устата, и се съсредоточи върху задачата на дъската, която бе пропуснала докато си приказваше със съученичките си от последните чинове. Почеса се по глава. Определено нищо не разбираше. Мразеше математиката. Определено не харесваше и баща си. Той винаги я караше да учи, да учи математика. А тя предпочиташе да чете или да играе с останалите деца. Но математиката, въобще не я влечеше. Въпреки това баща й казваше, че с математиката можеш да решиш всеки проблем. Този ден тя стоеше пред дъската в класната стая засрамено. Чудеше се какво да напише. Погледна към баща си, който я гледаше с каменно лице. В този момент тя побягна към врата. Не си взе даже и нещата. Тя избяга от отговорноста, с която я беше натоварил баща ѝ. Уплаши се! Страх, не по-скоро притеснение. Срам, да тя се засрами, че за първи път не знаеше какво да напише. С тичането или по-скоро с бягството от проблема знаеше, че няма да го разреши. Просто трябваше да внимава повече в час, тя беше умна. Но Калин, да Калин беше толкова сладък и трябваше да го сподели със Стойка и Нели. Тогава те бяха най-добрите й приятелки. С тях си споделяха всичко. Но този ден този разговор, я изложи. Знаеше, че вината не беше у баща ѝ. Докато тичаше в съзнанието и беше той, с този укорителен каменен поглед. Знаеше, че той го направи нарочно. Тя трябваше да даде пример пред другите. Тя беше дъщерята на даскала, тя беше за пример. Тичаше и продължаваше да си мисли, че математика е много глупава: „Скапаната математика, защо трябва да я знам, нали знам да смятам, знам и да умножавам. Геометрията и алгебрата не са ли за строителите?” Първата сълза се откъсна от лявото и око, а другите я последваха. „Мразя скапаната математика” – извика на ум, после се спря! Осъзна че е на една полянка в гората. Там вече нямаше сили да тича, но въпреки това като се хвърли върху голямата трева почна да удря с юмруци по земята. Наистина днес освен математиката намрази и баща си. Омразата й, към него не беше осъзната, не беше сериозна. Тази омраза беше по-скоро някак лигава, някак детинска и моментна. Тя не издържа дълго. През годините осъзна, че баща и е действал правилно. Действал е в неин интерес. За да я научи, да и покаже, че винаги трябва да внимава в час, и че има и такива моменти. Моменти, в които може да се изложиш, да ти се подиграват, да станеш за смях.

Но този ден реакцията на баща ѝ много я, ядоса. Тя се изправи вече почервеняла от яд, нервирана до толкова, че да нарани, който ѝ се изправи на пътя. Тя се изправи и в този момент пред нея имаше четири вълка. Тя ги погледна. В тази ситуация в друг случай щеше да тръгне назад, да се изплаши, да затрепери като лист. Но, не и днес, не и след случката в училище. Тя ги погледна свирепо, те също я гледаха диво и озверяло. Вълците ръмжаха. Бяха гладни, искаха да я разкъсат на малки парченца, и да я изядат. А тя не искаше да я ухапят, не подозираше, че те не искат само да я ухапят. Но вместо да се отдръпне, да отстъпи и да избяга, тя тръгна срещу тях. Усети прилив на някаква сила вътре в нея. Почувства магическите телца в тялото си. Вълка, който беше най-близо до нея направи опит на скочи към врата и, но в този момент от очите и се отдели огън. По скоро огнен лъч, който покоси животното и то пламна, и изгоря за секунди. Митра като видя това, погледна към другите вълци, но те бяха избягали. Тя се изплаши от станалото. Не можеше да разбере какво точно се беше случило. Не можеше да осъзнае как направи това, как вълка се запали. Сълзите и отново се появиха. Разплака се. Погледна на горе към небосвода, а сълзите и се ронеха като дъжд от ясно небе. Тя падна на колене. Погледна към гората, а там стоеше баба ѝ с една голяма тояга, която беше извита в горния й край. Тя гледаше с гордост, имаше ехидна усмивка. Определено се радваше да има наследница, защото при майка й не се беше проявило. Митра не осъзнаваше какво става и се затича към баба си.

- Бабо какво ми става? Какво направих? Как го сторих? – тя се спусна в краката на баба си. – Бабо моля те помогни ми.

- Не плачи чедо, недей… - каза усмихнато бабата. – Ти днес откри, че си специална! Аз ще ти помогна да разбереш силите си. Ще те науча да ползваш и заклинания. Ще станеш една много добра вещица…

В този ден тя си спомни тези думи, но за съжаление си спомни, че баба ѝ не можа да завърши обучението ѝ. Но въпреки това тя беше убедена във възможностите си. Митра отвори древната си книга и погледна към Койчо:

- Ти ли ще играеш ролята на Упир, или твоята подлога? – когато бяха стигнали реката вечерта беше надвила над деня. И Койчо огледа спътниците си и произнесе думите:

- Краз от рода Шуров яви се тук пред нас. – Койчо седна на един от речните камъни. В този момент Краз се появи доста по-бързо от обикновено. Койчо му направи знак да седне. Определено не му беше лесно да му обясни какво се изисква от него но Митра не искаше да губи време и директно му каза:

- Просто е,… - тя показа картинката от старата и книга. – Ти трябва да се представиш за Упир!

Вампира-магьосник погледна картинката. Той носеше същите дрехи. Определено приличаше на древното божество. Проблема му беше, че той се беше срещал с него. Знаеше начина му на изразяване, реакциите му. И най-вече знаеше, че ако разбере за това, което го карат да направи ще загази, и то много и, че смъртта ще е най – малкото, което може да му се случи. Но разбираше и друго, той не можеше да откаже на човек, който му е подарил живота. Този живот който, живееше принадлежи на Койчо, и че той определя правилата. Не му беше лесно. Не искаше и да го показва но му личеше по физиономията. Краз беше много умърлушен и нещастен. А и така се и чувстваше.

- Давай призови ги… - каза той. – Днес е най-подходящият ден в годината за тази магия, но трябва всички други да се скрият.

- Така ще бъде. – Янко даде сигнал на братовчедите от Селищник да се скрият. Те заедно с братята Вокил се скриха в гората, а Митра почна да чете от книгата. Тя произнасяше думи, които никой от тях не бе чувал на език по древен от живота на тази планета. Докато четеше от книгата се изправи и я остави на един речен камък. Продължаваше да повтаря думите, които само може би Краз разбира, но заедно с тях тя почна да прави някакви странни движения с ръцете. Извиваше ги като змии оплетени в едно в посока към звездите. Скрилите се младежи в гората не можеха да различат ръцете на младата вещица. Определено от мястото, от което наблюдаваха те виждаха две змии, които танцуваха с изплезени езици към звездите. Нямаше време кога да го обсъдят, защото в този момент преплетените змии пламнаха в зелен огън, който направи зелен огнен лъч към звездите. Този лъч се извиси за около тридесет секунди и после смени цвета си на оранжев. Промяната на цвета стана плавно от звездите към проводника – Митра. По този оранжев лъч премина един бял балон който се пръсна точно върху мястото където беше застанал Краз и той изчезна. Момчетата изскочиха от скривалището и хукнаха към Митра, а тя лежеше на земята в несвяст. Това изглежда беше голям провал. Но защо? Какво точно се беше провалило? Какво се беше объркало? Защо изчезна Краз? Дали ведмага не ги беше предал? Въпросите които разтърсваха Койчо и Янко не бяха малко. Но сега най - належащ беше здравето на Митра. Янко я взе в обятията си и с насълзени очи я помилва неразбиращо. Койчо, Йовко и Мартоломей стояха като сянка над Янко и припадналата Митра.

Следва...