Нежен и игрив, весел сноп слънчева светлина се разшава из разхвърляното бюро на прокурор Стоянов. Той присви очи и проследи произхода на лъча между клоните на раззеленяващото се дърво. Слънцето беше пробило облаците като куршум мозък.

     – Навсякъде е пълно с провокатори – измърмори. – Човек не може да си върши работата на спокойствие. Защо ми е слънчева светлина, като имам това? – И той посочи с дебелия си показалец настолната лампа. Тя не светеше. Изръмжа свирепо: – А? Защо ми е? Как мога да съм сигурен, че това не е някакъв нов способ за извличане на информация? Прилича на обикновен слънчев лъч, да, но аз много добре зная, че слънцето е предавател. А всеки предавател при определени обстоятелства може да стане приемник. Следователно е способен да извлича и приема данни. Какво е слънцето, ако не шпионин, питам се. И слава богу, имам отговор.

     Дръпна пердето и пусна настолната лампа.

     Тлъста хлебарка са шмугна под корицата на сив класьор и този факт направо вбеси прокурора.

     – Ама на како прилича това, бе? Кого питам?

     Натисна някакво копче под бюрото. Женски глас вежливо изчурулика:

     – На вашите заповеди, господин Стоянов.

     Нищо не каза. Просто проверяваше дали секретарката си стои на работно място, а не го наблюдава през ключалката на вратата му, примерно. Обичаше да прави такива проверки. Секретарката знаеше това и затова го наблюдаваше не през ключалката, а чрез екрана на монитора си, който беше свързан с видеокамерата в кабинета на прокурора.

     Прокурор Стоянов се наведе и погледът му зашари из вътрешността на класьора. Нямаше къде да се скрие. Тук хлебарките не се задържаха дълго, защото беше създал система от капани, в които те рано или късно падаха. Или щяха да паднат. Рано или късно.

     – Тази е по-хитра от другите – каза си. – Мушна се в делото за декларация с невярно съдържание. Знае, че това дело никога няма да бъде приключено. Защото член 313 от кодекса е само за балъци. Тази хлебарка или по-точно този, който я праща, без съмнение е информиран, че в сивия класьор се съдържа невярна документация относно престъпление, което никога не е било извършвано, но деецът трябва да бъде притискан.

     Стовари юмрука си върху твърдата корица и след това хвърли класьора на земята. Беше го гнус от хлебарки и дори малко се страхуваше от тях. Убиваше ги без съд и присъда, така беше свикнал да работи, но в мига на смъртта им от телата им цвъкваше нещо лепкаво и бяло, което замърсяваше, пода, стените, документите с невярно съдържание, които беше създал, а понякога и дрехите и лицето му. Веднъж такава бяла течност полепна на лявата му буза и след това месеци наред там се розовееше огромен мустакат белег – сякаш доказателство за деянието, което беше извършил. За негова радост това доказателство не беше използвано срещу него, защото тъпите хлебарки на всичкото отгоре не можеха нито да говорят, нито да пишат, за да подадат тъжба срещу него. Можеха само да четат, виждал ги беше да го правят, ала това беше напълно безполезно достойнство. Нямаха инструмент да заснемат, да отразят и разпространят информацията, която събираха. Така си мислеше и беше напълно убеден в това.

     – А и кой ще ви гледа тъжбите, ако не пак аз – продължи да разсъждава на глас, докато подритваше класьора с надежда хлебарката да изскочи и да я смачка с крак. – Кой, ако не аз? Ще се жалите от мен пред мен! Ха-ха! Нищожества с нищожества.

     И скочи с двата крака направо върху кориците. Хлебарката не се показа.

     – Хитра си, но не чак толкова. Аз слънцето заличих, че тебе ли няма да мога?

     Седна на бюрото и започна да мисли. Отне му известно време да подреди фактите. Нещата се развиваха по следния начин: от една страна, сега е пролет и слънцето се показва по-често, но от анализа на прогнозата за времето става ясно, че денят е мрачен и облачен. Синоптиците нямат правен интерес да лъжат, защото не са заинтересовани от съдържанието на сивия класьор – поне повечето от тях. От друга страна, слънцето още е ниско, а хвърля лъчите си върху ценните бумаги в неговия кабинет на седмия от общо осеметажната сграда. Как лъчите стигат да седмия етаж, защо стигат точно до седмия етаж и в частност – по каква причина проникват в неговия кабинет? Не са ли прекалени всички тия съвпадения? Трето, сега е пладне и макар да е пролет, слънцето няма да има такъв ъгъл, че да хвърля снопите си през прозореца под наклон от трийсет градуса; много добре беше информиран, че по това време от деня слънцето виси почти перпендикулярно над сградата. Оттук можеше да се направи основателното предположение, че лъчите не са слънчеви. Това са шпионски сигнали. Радиолъчение. Нещата се изясняват, когато изобличиш или изкривиш фактите до неузнаваемост. Същото може да се каже и за хлебарката. Тя се появява периодично. Винаги я убива. Изхвърля след това мъртвото тяло в кошчето за боклук, ала понеже го е гнус и малко страх, използва бял лист хартия, в който увива тялото без да го докосва и да оставя свои отпечатъци. Всеки ден в пет и двайсет и пет часа следобед, пет минути преди края на работния ден, чистачката изхвърля кошчето в негово присъствие в голям прозрачен найлонов чувал. Прозрачен! Защо чувалът на чистачката беше прозрачен? За да се вижда съдържанието на боклука, разбира се. И никак няма да е трудно да се забележи, че в оцапаната бяла хартия има тяло на убито животно – в крайна сметка от хлебарките освен бяла течност изтичаше и друга, също тъй отвратителна боя с тъмен цвят.

     Мислите му се задълбочиха. Направи анализ на възможните престъпници и групировки, които пращат нишани чрез тези хлебарки. Струваше му се, че всъщност знакът е един и затова хлебарката винаги изглеждаше по идентичен начин – постоянно и непроменливо тегло, цвят, мирис и дължина на краката. Беше пробил няколко дупки в ъглите на стаята и там беше сложил отрова за мишки. Нито веднъж тази – именно тази! – хлебарка не попадаше в капаните. Три мишки вече бяха умрели от отровата, включително и тази, която отглеждаше като домашен любимец, за да дразни с нея котката... Възнамеряваше да вербува служебна котка, но преди това искаше да отгледа и да обучи мишка, чрез която да я контролира.

     Почувства умора.

     – Кое време стана? – погледна часовника си. – А, да!

     Натисна копчето под бюрото и нещо в ръката му пропълзя и подскочи. Хлебарката! Беше късно да реагира, а и нямаше как.

     – На вашите заповеди, господин Стоянов! – гласът на секретарката беше като пролетен птичи хор. Едновременно тънък, звучен и мелодичен. Всъщност тя изпитваше респект към началника си и намираше широк философски контекст в неговите действия и бездействия, докато го наблюдаваше на монитора.

     – Цялата организирана престъпност е нахлула в кабинета ми, не виждаш ли! – изкрещя прокурорът. – Незабавно ми донеси нещо за пиене!

     Часът беше дванадесет и секретарката познаваше обичаите и навиците на началника си. Беше готова. Когато внесе уискито, не можа да повярва на очите си: една огромна, тлъста и гнусна хлебарка седеше в креслото на нейния началник и четеше нещо в сивия класьор, където тя лично беше подредила документите за делото относно декларацията с невярно съдържание.

     „Не знаех, че хлебарките могат да четат!“, зачуди се, остави подноса на малката масичка и затвори вратата. Знаеше от опит, че прокурорът не обича да го безпокоят по това време на деня. Допусна, че и хлебарката няма да обича.