Прокълнати угари- 1

  С леко издължена, почти кокалеста снага и недодялани движения израсна Милана. 

 И дали щото я отгледа дядо ѝ Панко, но и нравът ѝ не беше като на другите момичета.

 Все бързаше, и свела плахо поглед подминаваше мълком, срещнеше ли някой в пътя си. Странеше от външни хора, и не се научи нито да борави с иглата и конеца, нито имаше дружка, дето да си каже с нея момичешките си тайни. Вместо туй с минути се застояваше под стряхата, вперваше поглед към лястовичите гнезда и тихо си шепнеше нещо под сурдинка. 

 Друг път се отпускаше на моравата зад кирпичената къща и бавно разтваряше тревичките. После заравяше лице досами земята, опиянена от аромата на прясна пръст, на билки и великденчета. Отвреме- навреме надигаше глава и се заслушваше в звуците, що се лееха от мегдана.

" Хване ли се човек на хорото- забравя и умората, и неволите на кърската тегоба."  бе рекъл един ден дядо ѝ... Замисляше се за миг Милана, после махваше с ръка и бързаше да се шмугне в одаята. Поднасяше залъците към напуканите устни на стареца, а тревогата плъзваше по лицето ѝ. 

Вече повече от година, откак чичо ѝ заживя в града, и дядо Панко се залежа.

Стовариха се връз крехките ѝ рамене и кърската работа, де нямаше край, и суетнята около болника.

  Корава душа носеше старецът, не се пречупи от бурите на живота кога без време се пресели в отвъдното милата му Койна. И ни друга жена пожела, ни продаде малкото земя, що имаше.

  Вкопчи се в синовете си и в чернозема, и щом се зажени Стоян му преотстъпи единствената нива, що имаше. Досами реката, с най- плодородната земя...Тъй блага и силна, че сякаш нашепваха молитви за берекет черните ѝ угари. 

  Бедна, но работлива и скопосна девойка избра големият му син. С голяма любов доведе Ангелина- да споделя с него радостите и скърбите на живота. 

  В една февруарска утрин, кога отворените небеса на зимата изсипаха толкоз много студ от високото, а снежинките замрежваха погледа и на зверове и хора, проплака Милана. 

 Заплака от радост него ден бащиното сърце на стареца.

  Ама забравя човек, че и светлина да го споходи, само Господ има власт над живота...

Извървяха се възрастните жени от селото край постелята на снаха му... Всяка с билки и съвет, че не секваше да кърви утробата на родилката.

  На другата утрин Стоян пришпори кобилата и още призори тръгна да дири доктор в града. 

Напразно го чакаше Ангелина, унесена в слабостта си. Сви се от мрачни предчувствия бащиното сърце на дядо Панко.

  На смрачаване дойде тъжната вест. 

По никое време потропаха на вратника двамата братя Христо и Димо, де се славеха като най- личните авджии в околността.

Открили бяха вкочанясалото тяло на Стоян, едва разпознали лицето му, покрито с висулки лед...Тръгнал бе да дири брод през скованата от мраз река бащата на Милана...За спасението на живота.

  Ден подир туй майка ѝ го последва в отвъдното.

  Надникна през пердето, усмихна се и захлупи с длан устата си.

После приседна на одъра и леко побутна стареца:

  - Дядо, дядо! Ако можеш само да се надигнеш, да видиш!... Чичо се е прибрал. Чичо Илия.- Изпърха от радост сърцето на Милана.

 Старецът изпъшка едва чуто, отвори очи, а някаква особена светлина засия в погледа му.

  - И гаче ли..И жена има с него.

Стрина, стрина е довел, дядо... От града.

  Момичето изхвръкна навън.

Усмихна се широко и припна към новодошлите в двора.

 И някак странен ѝ се зачини чичо ѝ, кога приближи...Различен беше, облечен в градски дрехи, лъскав, с прилизани към темето коси.

  Миг преди да потъне в прегръдката му стори ѝ се, като да се отдръпва от нея.

  - Миланке!- Сгълча я тихо и гузно плъзна поглед към спътницата си.

За миг прикритият кикот на непознатата се настани в пространството между тримата.

  Същият ден стана ясна причината за посещението му. Цял час стоя до одъра на баща си и накрая излезе посърнал. Качи се ядосан на файтона и отпраши към града.

  Щом влезе в къщи Милана съзря сълзите в гаснещия взор на стареца.

  - Дъще!- Изплака възрастният мъж.- Аз съм баща, баща на двама сина...На баща ти, мир на праха му и...

  - Не плачи, не плачи, дядо!- избърса очите му момичето и приседна до одъра.

Старецът въздъхна с усилие, после вдигна треперещата си ръка и разпери пръсти.

   - И пет сина да имам чедо, пет- като петте ми пръста, по равно ще ме боли, ако отрежат някой от тях.

 Не разбираше Милана, що искаше да ѝ рече старецът. Що значеха пръстите на ръцете му?

  - Не сещаш се, дъще.- Продължи той.- Не разбираш, щото чисто е сърцето ти. Но аз, тази нивица до реката на баща ти я нарекох...И твоя е, че си нямаш нищо. Не мога на Илия да я харижа.

 Милана помълча, хвана дланта му и като се наведе, опря чело в нея.

 Недоумяваше малката ѝ главица как тъй се извърна обичта на чичо ѝ...Сякаш беше вчера, кога се връщаше от града и бащински я притискаше до гърдите си. Ами тази жена? Тя стрина ѝ ли беше? Що се смееше тъй кога се запъти да го прегърне?

Сякаш усетил объркването ѝ дядо Панко дръпна ръката си и плъзна длан по косите ѝ:

  - При един човек дето се занимава с имоти се цанил на работа чичо ти...За помощник на нотариуса, що му се пада тъст...Не го знам, чиляка... Повали ме пустата му и болест, кога се зажени Илия...Та...Искал да занесе нещо при ѝмането на тия градски люде...- Задави се в кашлицата си старецът.

   - Дядо!

   - Нищо не ми е, чедо...Нищо! Ама, от где, от где е решил да вземе?! От сирачето на брат си.

 Седмица след смъртта на дядо Панко Илия продаде къщата и нивата баща си и прибра Милана в града. 

  Настани я в малката пристройка, залепена досами огромния дом на тъста си. 

После доведе някаква жена и ѝ заръча да въведе Милана в задълженията, които трябваше да знае една градска прислуга.

  От този ден нататък адът слезе в дните и нощите на Милана.

  Вечно недоволна от усилията на момичето, бременната съпруга на Илия я задължаваше да изпълнява всичките ѝ прищевки. Ругаеше я за несръчността ѝ, присвиваше поглед укорително и не пропускаше възможност да я наклевети пред чичо ѝ.

  Залисан с работата в кантората на тъста си, Илия с часове успокояваше трудната Арсения, после гълчеше Милана, и ни за миг не изпита угризения. Беше убеден в правотата си- беше подсигурил подслон и работа на единствената си племенница, и бе намерил вярна помощница на любимата си.

  В четвъртия месец от бременността си Арсения пометна и тягостното мълчание трайно се настани в пространството между двамата съпрузи.

  Освободена от някои отговорности към избраницата на чичо си, Милана с радост прие новото си задължение- трябваше да отнася обяда до кантората на нотариуса. Чинно изчакваше приготовлението му и с радост напускаше дома, опасан с високи, плътни зидове, подобно на затвор.

Оставяше кошницата с храната, кимаше уважително към двамата мъже и минута по- скоро бързаше да излезе навън.

Зажадняла за досега с всичко, с що бе израснала, прекосяваше пътя и посядаше на поляната срещу канцеларията.

 Навсякъде, навсякъде еднакво пеят птиците! Пеят за живота, за красотата.- Въздишаше сърцето на момичето.

 Притваряше очи, а ръцете ѝ потъваха в меката трева, и сякаш за миг забравяше теглилото, споходило младата ѝ душа.

  - Добре ли сте, госпожице?- Сепна я от унеса един ден непознат мъжки глас.

 Отвори очи и слънцето я заслепи.

После различи силуета на младия мъж и протегнатата му ръка. 

 За миг зърна как пред кантората на чичо ѝ двама- трима мъже се суетяха и разговаряха оживено.

Не пожелала помощта на непознатия, Милана плахо се изправи.

 Един човек от мъжете отсреща вдигна ръка и направи знак към тях. Щом го забеляза младият господин почтително кимна към нея в признак на извинение, и забърза към улицата. Отдалечавайки се, за части от секундата се обърна назад и ѝ се усмихна.

  - Хайде, Симо. Окъсняхме!- Долетя до слуха ѝ как някой го подкани да побърза.

  От този момент животът на Милана се промени. Едва изчакваше да тръгне към кантората с обяда. До полудяване блъскаше сърцето ѝ, сетеше ли се за Симо. Бързаше свела глава, тръпнеше при мисълта, че може да го срещне... Вечер повтаряше името му пред малката икона на Божията майка и заспиваше с надеждата, че един ден пътищата им ще се пресекат отново.

  След дни Арсения ѝ нареди да опакова багажа ѝ. Послушала бе съвета на семейния лекар, че е наложително да лекува нервите си.

 На следната утрин дъщерята на нотариуса отпътува за Виена, а в  душата на Милана за кратко настъпи  спокойствие.

  Само след седмица поведението на чичо ѝ започна да я озадачава и тревожи. Стана изнервен, груб и язвителен с околните и не рядко започна да посяга към алкохола. 

  Един ден, тъкмо остави кошницата с обяда на бюрото му, когато гласът му я сепна:

  - Какво се случва с теб, Милано? Сякаш не си ти.

  Усети как погледът му се закова върху ѝ.

Едва сега Илия бе забелязал колко се бе издължила племенницата му, как женствено се бяха налели формите ѝ...

 И как от недодялано, селско момиче без обноски, Милана се бе превърнала в привлекателна млада жена с изтънчени маниери и финес, с плавни и премерени движения.

  - Добре съм, чичо.- Сведе плахо поглед.

  После кимна уважително и напусна кантората.

*

  Старият нотариус Димитър Арнаудов бе достолепен и уравновесен мъж, заслужил отдавна уважението на съгражданите си с присъщата за фамилията си коректност. Наследил професията на баща си, с годините възрастният мъж бе успял да затвърди името на рода си- както с лоялността си, тъй и с безупречно прозрачното си отношение към клиентите. 

  Улегнал и разсъдлив, беше почти невъзможно да изпусне неподходяща дума, или да изгуби контрол над емоциите, които професията му предлагаше в изобилие. И макар животът му да не бе преминал гладко и безоблачно, рядко изпадаше в ситуации на безизходица и лутане, доверявайки се първо на размишлението и трезвата преценка на предизвикателствата.

  Останал рано вдовец се ожени повторно, не толкова заради нуждата от жена, а заради грижите, от които се нуждаеше шестгодишната тогава Арсения.

 Когато след тринадесет години съвместен живот жълтата гостенка* отне живота и на втората му съпруга се затвори в себе си, и отдаде цялата си енергия и възможности на професията.

  Но най- голямата слабост в живота му остана Арсения- единствената му дъщеря пред която благоговееше, и чиято дума за него имаше силата на закон. Затова, когато му разкри името и произхода на избраника си не се възпротиви и уважи избора ѝ. Вярваше, че младият мъж може да му бъде опора, и с радост установи колко бързо Илия навлезе в материята на професията му.

  След месеци му се довери почти напълно, доволен от схватливостта му, и от уважението, което изпитваше младият мъж към собствената му особа.

 Слънцето зажари с лъчите си и Милана ускори ход в августовската мараня. Приготовлението на обяда беше се проточило, и тя се страхуваше, че ако закъснее може да накара двамата мъже да я очакват повече от обичайно приетото. Още една пресечка и щеше да се озове пред кантората, когато дочу глъчката. Щом излезе на улицата съзря множеството пред канцеларията на нотариуса. Някакви непознати хора разговаряха оживено, други ръкомахаха гневно или обсъждаха нещо помежду си. 

 Тя сведе поглед и побърза да влезе в сградата. С учудване установи, че вътре нямаше посетители. Щом отвори вратата на антрето към кабинетите на нотариуса и чичо си, долови гласовете на двамата мъже. После се стъписа от тона, с който разговаряха.  Докато се колебаеше дали да продължи дочу гневния тембър на възрастния нотариус:

  - Като син. Като син дето нямам те приех, Илия! А ти?! Ти за благодарност се изплю върху името и престижа, които аз и моята фамилия градим от десетилетия!

Следва продължение...

*Жълтата гостенка- Така в миналото са наричали туберкулозата.