23.11.2008 г., 22:40 ч.

Прокълнатото дъно 

  Проза
988 0 2
4 мин за четене
Прокълнатото дъно


Знаеше, че ще умре сега. Знаеше,  че не трябва да слиза тук, че мястото е прокълнато, но трябваше да дойде и ето сега щеше да умре,  вече истински.
Две смърти няма, но Георги Караметишев сега щеше да умре физически, макар душата му да бе умряла преди 10 години.
Само за един миг и светът се стовари върху му, не светът,  а цялата вселена.
От този миг нататък Караметишев не бе същият човек, отчаян залиня, придоби болнав вид и макар и да нямаше болежки - душата го болеше и страдаше.
Как няма да страда, та нали той бе виновен,  небрежността му стана причина да се осакати детето - внук му,  дето му носеше името и дето бе като него рус висок и синеок.
Гошко - внукът, бе спокойно и разсъдливо дете, умно и кротко.
Все покрай него се въртеше и питаше.
- Дядо, това какво е - или
- Дядо, защо рибите не издадат звуци, а делфините могат.
Толкова радост и гордост му донесе в къщата това момче.
Почти всеки ден бяха заедно, зетят направи къща в съседство, на мястото, дето им подари за сватбата и Гошко все при дядо си тичаше след като си научеше уроците.
Един ден пусна машината за пресукване на капронени въжета и внукът веднага довтаса.
- Дядо, ще ти помагам.
- Недей, моето момче, опасно е, стой настрана.
- Тези куки и барабани се въртят бързо,  да не стане беля.
- Стой само и гледай.
- Добре, дядо - каза Гошко и седна на топката си.
Поговориха си за птиците, за звездите, за лодките и мрежите и се уговориха на сутринта да излезнат за риба само двамата.
Гошко щеше да кара лодката.
Очите на детето грейнаха и то замечтано се загледа в въртящите се барабани на машината за въжета.
Караметиша - така му казваха колегите рибари от Таляна (съоръжение за лов на риба - мрежа, окачена на колове в морето) реши да иде за още капрон в мазето и каза:
- Гоше, нали се разбрахме, никакво пипане, опасно е.
Не спря машината,  а трябваше.
Години наред в последствие се упрекваше и му се искаше да бе умрял ден преди да я пусне да плете въжета.
Още в мазата чу детския писък и се втурна навън.
Миг по-късно чу и жена си да пищи и с два скока се озова до машината.
Детето бе на земята, притихнало, дишаше,  но не издаваше нито стон,  нито звук, не мърдаше, а толкова много кръв имаше наоколо.

Докторите така и не успяха да спасят ръчичката и детето остана сакато.
Дъщеря му го намрази, зет му едва не го уби - съседи го спряха, а Караметишев си бе мъртъв - ходещ мъртвец.
Близо три години живя като караконджул - ни със живите жив, ни с умрелите мъртъв.
Утрепваше се от работа,  едва похапваше и запалваше цигара след цигара. Чудеше се какъв ли грях има,  та така го наказа Господ.
Изтъркулиха се 10 години, момчето възмъжа и ето догодина е абитуриент.
Висок, красив, отличник,  но сакат.
Беше края на лятото, момчето дойде да го види, заговориха се, стигнаха и до бала догодина, къде с кого ще празнува, къде иска да учи после...
Очите на Караметиша се напълниха със сълзи и той едва не изхлипа.
- Не плачи, дядо, не си виновен ти, аз изпуснах топката и... Дядо,  знаеш ли, че мога да се оправя, гледах в интернет, че американците поставят страхотни протези - красиви с електроника,  като истинска ръка. Скъпи били,  но ще работя много и ще си купя, не плачи, дядо.
В този миг  Караметиша разбра какво трябва да направи - Бог му показа пътя.
На другата сутрин рано взе акваланга,  плавниците и слезе на лодкостоянката.
Докато се канеше да потегли видя, че и зет му слиза по пътеката към морето, натоварен с акваланг - сигурно за рапани ще ходи, си каза Караметишев и отблъсна.
Погледите им се срещнаха, но вместо лошо,  зет му го изгледа учудено.
"Къде ли е тръгнал дъртия да дълдисва на тези години"
Караметиша запали мотора и потегли, само той знаеше къде отива.
Знаеше и защо.

Сега обаче вече ще се мре.
Няма начин, беше се заклещил сред вкаменените останки на древният кораби,  макар да бе взел статуетката на богинята - спасение нямаше.
Щеше да се удави, стискайки в ръка безценната вещ.
Така било писано значи, а си представяше как се обажда на прекупвача на антики...
И как за бала Гошко ще има нова ръка.
Уви,  няма спасение, сам на около 12 метра със кислород за 5 минутки само, съдба, каза си Караметишев, ама какво е виновно детето.
Изведнъж нещо се мярна зад него, почувствува, че някой мощно го изтласква, остра болка проряза хълбока му и освободен потегли нагоре.
Тръгна към светлото слънчево петно, отразено във водата и сянката на лодката му, закотвена горе.
Изкочи като тапа и се вкопчи в борда на лодката.
До него изплува зет му и изръмжа.
- Какъвто и да си,  не мога да те оставя да се удавиш като коте.
- Акъл нямаш на тези години да ми дълдисваш.
Караметиша му подаде бронзовата статуетка на богинята и изпъшка - Аз заради Гошко - и се разрида.

© Идоменей Каменополски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??