Соларе (Румяна Друмева)
116 1323
31.01.2019 г., 9:19 ч.

 Прóсти или простѝ?! 

  Проза » Разкази
1831 8 30
Произведение от няколко части
3 мин за четене

Тя се изкачваше по стъпалата на жилищния блок тихо, почти на пръсти. Открехна  входната врата отново много тихо. Дори беше спряла да диша! Най- после успя да отвори толкова, колкото да може да се преплъзне между стената и касата на вратата за да влезе в апартамента, без да шуми но... изненадата не беше изненада! В коридора, точно в средата, я чакаше баща ѝ.Със свъсени вежди, издължено лице, пронизващи очи и стиснати зъби, гласът му прогърмя в тихия коридор.

– В дома ми място за боклуци, няма!

Иглика придърпа ръкавчето на роклята си, за да скрие белезите от загасените цигари върху ръцете ѝ, и побърза да се шмугне в стаята си.

Сви се в леглото си. Коленете ѝ опираха брадичката, толкова много искаше да се свие. Да се скрие, дори от себе си!

Затвори очи и целият ден, от сутринта до този час, се появи. Минута по минута.

Спомни си сутрешният слънчев лъч, който я събуди и ѝ предвещаваше прекрасен ден. Спомни си, перцето и кръстчето със златна верижка, които майка ѝ ѝ подари сутринта, по повод дипломирането ѝ!  „ Да летиш , като него и Бог да те пази и направлява, момичето ми!“ С ръка опипа врата си. Сега го нямаше там!   Спомни си телефонният разговор със Светла, приятелка и състудентка. Обявиха си среща за след обед. Пиха кафе и бърбориха за бъдещите си планове...Смяха се на въпросите си 

„ Ти добре ли спиш, или сама?“ - имаха и двете други цели, не .им беше до момчета и любовни преживявания, за това се и смееха...

„ Ти какво искаш?

– Не знам!

– А кога го искаш?

– Веднага!“ 

Какъв смях, господи! Само на чаша кафе и безалкохолно...

И после, когато се разделиха със Светла, трите момчета! Обкръжиха я! Не ги познаваше! А те се смееха! Гадно! Вулгарно! Двамата от тях загасиха цигарите си върху ръцете ѝ, а третият дръпна златната верижка от врата ѝ! 

Избягаха, когато тя се развика за помощ и се чуха от отспещния тротоар гласове на минаващи хора...

Иглика посрещна сутринта без да може да заспи. Мислите ѝ не ѝ даваха покой!  Стана.Страхуваше се от среща с баща си. Отиде в кухнята, като очакваше да не се засекат двамата, но уви! Той беше вече там! Изгледа я изпитателно и с нисък, сериозен тон я попита

–  Майка ти вчера, не ти ли подари златното кръстче, къде е?

Иглика отново опипа врата си, с надеждата, че може да е станало чудо и синджирчето да е там, но...

– Откраднаха го снощи! - смотолеви виновно момичето...

– А... научила си се и да лъжеш!

– Ама... татко...

– Снощи ти казах! Място в моя дом за боклуци ня-ма! - прекъсна я баща й, без да дочака отговора ѝ до края. Последното изречение беше толкова силно казано, че Иглика побърза да излезе от стаята, защото знаеше, че ако продължава да стои там, ще се излее цяла тирада от думи които убиваха...

Влезе отново в стаята си, погледна перцето, което стоеше самотно върху книгите ѝ на масата, взе чантичката си и...излезе от апартамента.

    Вървеше бавно, като че ли ѝ тежаха мислите...Избра първият автобус, който се готвеше да тръгне за нанякъде, плати на шофьора билетчето за последната спирка и...

Автобусът тръгна! Иглика не гледаше през прозореца, не поглеждаше и към другите пътници. Стоеше навела глава,сякаш някой да не би да я познае, или да ѝ прочете мислите, и отново преживяваше всичко случило се до тук...

Преплитаха се- страх от предстоящото непознато, любопитство от неизвестното, болка от преживяното до сега, яд от обидата и неразбирането от баща ѝ, унижението и агресията на непознатите момчета... Яд, болка, страх -всички тия чувства и картини се движеха по- бързо от скоростта с която се движеше автобуса. Само някоя дупка по пътя сменяше посоката на мисълта ѝ... място... боклуци... няма... виновна... виновна...виновна...

Събуди я гласът на шофьора

– Пристигнах ме! За по-дълго пътуване, утре! В обратна посока!

– Ех майче, летеж има не само нагоре...но пък знаеш ли... - помисли си Иглика, прибра си спомените в чантичката, дори я заключи и слезе от автобуса.

Никой не я чакаше. Не познаваше никого, Всичко предстоеше.

На чисто!

 

 

» следваща част...

© Румяна Друмева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Проблемът си остава незаисимо от датата, Иван Танков ! Благодаря за прочета и вниманието
  • Добро четиво за Осми март. Домашно насилие в най-отвратителната му форма.
  • Благодаря, Иван Иванов за спирката на моя страничка! Благодаря с пожелание за весели празници!
  • Потресе ме този разказ!
  • Благодаря Гале за посещението !
  • Хубав разказ! Завладя ме!
  • Елиии... благодаря ти!!!
  • Хареса ми! Има такива родители! А после децата били виновни!
  • Бени, знаеш, благодаря ти , че прочете и постави в “любими“!
  • На един дъх го изчетох, Руми!...
  • Петенце, благодаря ти! Ама много, много!!!
  • Много ми хареса,жалко че не сме научини да прощаваме в днешно време!
  • Благодаря, че се спря, прочете и постави този въпрос, Гавраил! И аз се питам това въпреки, че се досещам за причината!
  • А можеше да се случи нещо много по страшно.Дали нашата чувствителност не е загрубяла?
  • Ох Наде , вече плача от радост и благодарност! За мен всички вие тук сте велики! Благодаря, че не отминавате безмълвно страничката ми!
  • Грешките на младоста, конфликтът между поколенията... и преглъщаш, за да можеш да продължиш. Жалко, че помъдряването идва когато вече сме минали през всичките житейски "прости", тъжно... мн добре написано! Аз ти благодаря! 🌻 🌺🌻
  • Благодаря, че се отби на моята страничка,Станислава! Благодаря ти!
  • Най-трудно е да си простиш собствената глупост!
  • Благодаря ти Кети, че не отмина мълчешком!
  • Трудно се прощава... точно за нещо подобно!
  • Хриси, благодаря ти мнооого!
  • Благодаря Стойчо, за коментара!
  • Благодаря за коментара ти, Стойчо!
  • Този наш неразбран свят, който препуска галоп по инерция...
  • И аз благодаря за хубавия разказ!
    За спирането обаче не сте права - не съм се спирал изобщо, ами го прочетох в движение и то в трамвая. И не само, че го прочетох в трамвая, ами го прочетох на глас по радио-уредбата от кабинката на ватмана, а той горкият - като го чу, взе че се просълзи и слезе да си утешава мъката с греяна ракийца в шкембеджийницата на "Красно село". Добре, че жената от първата седалка е била на курсове за категория "Т" в СД" Градски транспорт" на времето, та сега тя кара тарамбуката, а аз отивам до тях, за да оставя на мъжа ѝ торбите със зарзавата, който беше напазарила на "Женския пазар".
    Хай сполай Ви и да пишете още!
  • Младене, благодаря!
  • Благодаря Спиро, че спря и прочете! Благодаря и за коментара!
  • Благодаря, Петър! И аз това избирам, но Иглика...ще видим!
  • Тъжно... Много тъжно е даже, защото това не е само сюжет в този хубав разказ, а гадна и реална действителност. Ние сме лоши, защото сме забравили кои сме и защо сме на този свят. Ние сме лоши, гнусни и прости, защото създаваме джунглата на пазарнизма със своята алчна самовглъбеност. ОзверЯхме в стремежа си да оцеляваме, газейки върху съдбите на по-слабите! Анатема!
    Толкова сме прости, че нямаме очи да поискаме да ни се прости за простотията ни!
    ...
    Разтърсваща творба! Браво!
  • Аз избирам прости́.
Предложения
: ??:??