Как ли не опитвам да се задържа на повърхността. Падам и ставам, лазя по трънливото трасе, а уродливото време ме разпъва на кръст. Стоя на собствената си Голгота и викам за възмездие - крещя... Ритам по запрашените рафтове с чувства и искам да съм жива... искам Любовта. Онази, всепоглъщащата, яростна и задушаваща Любов...

Времето ми се надсмива и пали евтина цигара... Обви ме задушаващ дим, приличащ на любов... Души ме, но не дава ми криле... Стиска раменете ми живота и впива пръсти в крехките ми плещи... В животинче се превърнах, яростно разкъсващо месата на собствените си ръце... Кашлям от дима, а той навсякъде около мен е. Опитвам се да викам, а гласът се спря привикнал на внимание, останал сам сега...

Ааххх, тъга, тъга... Една безименна Голгота на една Душа - забравена от Времето, там някъде на ъгъла, на Пътя голям... Стоя и прося нежност, като сираче съм невзрачно и смрадливото безвремие надсмива се ехидно, мислейки си за времето, в което съм била девица с лотоси закичени в косите и в стъпките звънчета са звънтели, увлечени и в транс...

         В Душата кухо е... Една голяма празнота...

Опитваш се да викаш и започваш да се блъскаш в другите съдби, за да се спънеш все пак в някой камък, който да промени посоката на Пътя и да разнесе страха заспал дълбоко в теб и уютът там не искащ да изпусне...

Ааааххх, тази смазваща тъга...

Аааххх, тази мечта, която сякаш няма да докосна...

Вървя и шумно е навън, а в тишина се движа...

Вървя и в тъмното те виждам...

Стоиш на стола сам със себе си и чакаш...

Кого ли чакаш...?!

МЕН.

Защо около теб се движа- една пантера в лила, а тъй далечен ти оставаш- сам със свойта самота.

В Душата живо е все още... Поглеждам през спиралата нагоре и на върха виждам себе си надничаща, учудена и тъй добра... Но горе - не сега...

Ххаааххх, тази Самота!!! Един фетиш обрекъл ме на изродско мълчание за всичко заобикалящо ме днес и тук, сега.

Казвам ти Наздраве през огледало от сълзи и като в две различни измерения, всеки продължава в своето безвремие...

Наздраве, мъж достоен - НЕ страхлив! Опитваш се да счупиш Огледалото на Времето и да докоснеш мен, поставил устни там, на мойта чаша пълна с мечти и крехки идеали.. Искаш да отпиеш от страстта на мойта мисъл и да заредиш сърцето си изтръпнало в тревога... Но! Сякаш в стена се спираш и пази ме живота за мига, в който ще прескочиш ти и своята спирала за да се опреш на мен, просещ топлината на духа... Без свой живот, защото ще си изоставил всички свои стремления днешни... И в тунела на пътя ми ти ще застанеш объркан, и ще те завие свят, и всичко ще се завърти... Ще докосваш спиралите на живота ми- мечта едва едва и няма да виждаш, а само нежна и чувствена феерия от емоции ще облива торса ти жаден..

Ххааах, тази сладка жена... Докосваща, разпъваща на кръст Душата ти! Дори поставена в тинята на Ада твой аз ще блестя... И този блясък ще те храни в глада за ласка и мека топлина, докосваща очите ти... Ще почуквам нежно по сърцето ти в тихите утра и ще ти казвам  колко ТЕБ ОБИЧАМ! Ххаааах, тази жена!!! Погубила разсъдъка ти трезв, доказал себе си през дните ти на жребец самотен.. Пръхтиш с ноздри и риеш с копито сега, но погледът мой те укротява и стопява всяко упорство на мига..

Мммммм, мой мил и чакащ ме, вълнуващ грях...

Ето, стоя на тази маса и сцена е нейната плоскост, върху която се разиграват трагедии и драми... Пародии на животи и никакъв смях, тръгнал отвътре навън с идеята за безгрешие... Присмехулно стискам ръце около чашата напълнена с ирония и хихикам в шепи, храча кръв - стомашно съдържимо... Заплитам плитки от мечти, които скривам отрязани в скрина на старото, завинаги - невинаги отлитнало време...

Държа цигара в пожълтелите си пръсти и беззъбото подсъзнание ме поглежда с насмешка, знаещо защо и как...

Хххахх, тази жена! Тръгнала сама... Нанякъде... И бореща се със страха, поканил се без време в душата и... Ах, ще я целувам до несвяст, докато не поиска да е жива и да извие глас над всичките несгоди предоставил и света... Този тъй хубав и тъй чаровен свят...

Свят с идеята за ДВАМА и не искащ да признае друга философия, колкото и добра да е тя...

Скъпа! Страдалнице крехка, докога ще се гледаш в това огледало от илюзии и ще пропускаш тук, сегашното си, искащо теб - ежедневие...

А то, горкото, всеки ден ти се усмихва през прозорците на събудения свят и иска да почувстваш Ти Деня...

Пияна вече съм...

Сменила съм десета чаша, защото всичките почупих пресилила желанието си за чукане.

Тази едва я държа... Няма дръжка, ни грапава повърхност, а дъното гори (там, където е цялата и същност...) и сякаш ми напомня за оня миг, в който в слабост захвърлих удобната чаша, за да искам тази сега, уж по-добра...

Заспивам на масата на моето пиянство... Клюмам с глава и изтървам  питието си силно, поляло треперещите ми колена.

Чашата падна на пода.

Цяла

        И САМА...

24 ноември 2008 г                 

                                                                              Л- Е

http://vbox7.com/play:620e49e2