Просто Тотю
Тотю не беше палаво дете. Дружеше с околните деца понякога някак предпазливо, очаквайки да се случи нещо необяснимо, странно. Да, по-скоро беше малко странен, с ококорени очи оглеждаше всеки детайл. Най-много му се отдаваше математиката, но харесваше историята, особено тази за Втората световна война.
В девети клас се източи на височина и стана привлекателен, светлите му коси и черни очи придаваха сила на характера.
Семейството му бе обикновено, работническо, имаше и две сестри по-големи от него. Едната - омъжена , другата - постъпи в университета.
Мечти имаше, но бяха обичайните, да учи, работи, да създаде семейство. Бяха някак леко неясни, флегматични.
В един делничен ден, май в сряда, Тотю се връщаше от училище. Листопадът беше настъпил и листата изглеждаха като рисувани, направили тънки разноцветни килими. Хладнееше, облаци съпътстваха тишината. Когато зави зад ъгъла, чу изведнъж силен шум и момичешки писък. Видя двама младежи да дърпат едно момиче. Не ги познаваше, но тя неистово искаше да избяга, а те не и даваха. Намеси се и ги изплаши. Те побягнаха като хулигани. Момичето бе започнало да плаче. Сега заплака, спасено, още по-силно.
- Не плачете, моля Ви!- каза Тотю- Аз ще Ви пазя!
Девойката махна ръцете си от лицето и момчето с изненада откри, че тя е толкова красива. Сините и очи, тънките изписани вежди и плътни устни, смутиха младежа.
- Добре, пазете ме тогава! Винаги! За да не плача!-категоризира - Аз Ви вярвам!
И скочи към рамената му, облегна се на момчешките гърди. Замълча. Укротена.Вярваща.
Тотю се изчерви.
- Как се казваш?- попита Наташа.
- Наричат ме Тотка, но се казвам Тотю….
- Ха -ха -ха, какво смешно име!-но после сякаш се засрами и добави-Извинявай, май бях малко груба!
- А, няма проблем…- , и някак му стана по-леко, засмя се също и погали нежните коси.
Мълчаха. Светът бе по-добро място. Вечността хранеше желанията и им даваше надежди.
Миг, толкова истински и красив .Разцъфваше споделена обич. Листата пожелаха да поговорят със слънцето, защото само те бяха свидетели на случката. Ала то спеше като къпано бебе.
Вятърът изпрати лек полъх и ги поздрави.
Часовникът за малко спря, но стрелките бързо продължиха да се движат.
- Да те изпратя?- Къде живееш?- промълви момчето.
И двамата тръгнаха по пътя, който ги очакваше, защото, когато смелостта и любовта се срещнат, се очертава с усмивка венеца на сбъднатите мечти.
Така беше и сега.
Завинаги.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Янкова Всички права запазени
