Пространството помни, времето забравя

     Когато токът внезапно угасне и нямаме под ръка фенерче, изпадаме в неловка ситуация, дори и в собственото си жилище. Започваме да се блъскаме в мебели и предмети. Трябва ни време, за да привикнем към ситуацията и да получим усещане за разстояние. Прилепите, обаче, се ориентират превъзходно в тъмнината, защото тя е родната им стихия. Освен това те не използват зрение, а се ориентират чрез вълни. Слепците, които са дълбоко нещастни, защото живеят във вечен мрак, в подобни моменти очевидно ни превъзхождат. На светло нямаме проблеми, защото виждаме самите разстояния, но усета за разстояние е рожба на тъмнината. Например, ако ни затворят за няколко месеца в тъмна, но безопасна пещера и ни осигурят храна и вода, то убеден съм, че ще развием невероятно чувство за разстояние. Бидейки на светло, ние заменяме това свръхсетивно усещане със сетивата си и фактически го губим. Макар и да са намерени явни формули за определяне на разстоянията между различни точки, с помощта на координатите им, нищо не може да замени реалното усещане за разстояние. Фактически, нагнетявайки в нас усещане за разстояние, ние сякаш създаваме разстоянието, а чрез него пресътворяваме самото пространство. Развиваме колосална интуиция за това пространство и правим на пух и прах идеите на Кант, че пространство и време са фикция на нашия ум. Може би сте наясно с факта, че от двама художници по-добър е онзи, който е по-надарен с усета за разстояние, а оттам и с усета за пространство. Например при един Ван Гог пространството е сякаш живо същество, като митологично усукващо се чудовище и точно на това се дължи гениалността на Ван Гог. В живописта време не съществува. Тя рисува замръзнали в пространството събития. Бих препоръчал на всеки, който мечтае да стане голям художник да поживее в тъмна стая поне 2-3 месеца, за да покълне в него сетивността за пространство. Фактически живописта не живее  във времето, а във вечността на пространството.

Навремето в у чебниците по физика фигурираше следният бисер:

"Звукът е явление, което възприемаме чрез нашия слухов апарат!".

Бидейки буден ученик, се присмивах на тази нелепост. За мен беше ясно, че звукът съществува дори и тогава, когато ние не го възприемаме със слуховия си апарат. Защото всъщност звукът е трептене на дадена среда - въздух, вода и пр., вследствие на което се образуват т.нар. акустични вълни. Например при свръхзвуковия самолет, приближаващ се към нас, ние не чуваме звука, защото той е  изпреварен от самолета. Но когато този самолет прелети над нас, ние изведнъж чуваме страхотен грохот от него, сякаш той пропада вдън небе! Това ме накара да се замисля дълбоко върху едно друго изкуство - Музиката, което изцяло се базира на звука. Надявам се, че ще се съгласите с мен, че музиката всъщност пресъздава времето по един причудлив и много красив начин. Мнозина са на мнение, че именно тя е най-въздействащото изкуство, защото само за миг може да ни изведе от едно наше състояние, все едно ни извежда от цялата вселена. Възниква естественият въпрос, какво би се случило, ако запушим ушите си за дълго време и така се изолираме напълно от звуците на заобикалящия ни свят. При глухите това е ежедневие, но сега говорим само за временна изолация от света на звуците. Аз съм убеден, че в резултат на този експеримент ние ще доразвием вътрешното си усещане за време. Нещо повече, ние сякаш ще почувстваме времето като едно вълшебно живо същество.  Съществото наречено от древните гърци Кронос. А следователно ще почувстваме и музиката. На пръв поглед звучи налудничаво и парадоксално:

Глухите чуват най-добре музиката!

Обзалагам се, че вече сте си помислили за глухия Бетховен. Той, както и Моцарт, са обладавали т.нар. абсолютен слух. Моцарт е умеел да се абстрахира напълно от външните звуци, за да чува вътрешните. Така той само за една нощ съумява да напише своя прочут 21-ви концерт в до мажор, оркестрирайки го наум. За вас този концерт е вероятно познат най-вече с втората си - шлагерна част:

https://www.youtube.com/watch?v=df-eLzao63I

За сравнение, един Джордж Гершуин /много голям американски композитор/, когото неразривно свързваме с произведенията му "Рапсодия в синьо" и "Концерт във фа", както и с песента "Summer Time", не е можел да оркестрира сам творбите си. Подобни разсъждения могат да ни отведат твърде далеч, защото тъмнината ни дава възможност да осезаваме една друга светлина - божията. За нашата земна светлина е казано от древните:

Lux umbra dei /Светлината е сянката на бога/!

Бих перифразирал същото и за музиката:

Музиката е гласът на Безмълвието!