Спря колата, но остави фаровете включени. Запали цигара и бавно излезе отвън. Снегът скърцаше под краката му. Красивата нощна белота омайваше погледа. Огледа се и бавно тръгна към чернеещото се петно на пътя. Приближи и видя, … това беше някаква дупка. Вгледа се, явно беше дълбока, защото опитното му око не можа да различи дъното.

По професия Иван Попилиев беше хидрогеолог и беше виждал стотици проучвателни сондажи. Тази дупка напомняше такъв, но странното беше, че е в средата на пътя. Дори да беше сондаж за пътно строителство, обикновено колегите се съобразяват и правят такива - встрани от пътя или веднага след проучването ги рекултивират. Така не се нарушава целостта на пътя и не се позволява допълнително омокряне на насипния материал … Тази дупка просто не беше на място. Потърси с поглед още такива, за да се убеди че става въпрос за геоложко проучване, но в близките тридесет - петдесет метра не намери такива. Замисли се: „Може би е било само един сондаж?” и тръгна да се връща към автомобила.

В този момент някакъв глух стържещ звук огласи гората. Не беше трион на дървосекачи, не беше сондажна машина или нещо, което да му бе познато. Огледа се. Въпреки белотата на снега, постепенно обхвана плътен мрак, който не позволяваше да се види по-далече от пет - шест метра напред. Хладни тръпки полазиха по гърба му. Побърза да се качи в автомобила и включи парното.

Пронизващ звук разтърси небето, сега със сигурност го чу и го съзря. То беше огромно, то беше странно, то беше бавно, а краката му като на скакалец, всяка стъпка пробиваше снега и оставяше малка черна ямка. Премина над автомобила му и дори не му обърна внимание. Туловището на съществото мина точно над него и сега той можа да го види отблизо. Приличаше на нещо средно между канонерка от „Междузвездни войни” и „Годзила”. От ноздрите му излизаше пара, а очите му бяха живи, пъргави и диви. То беше само, само и уплашено.

Обзелото го вцепенение не позволяваше да расъждава, но щом първоначалния стрес го отпусна, той се замисли: „Откъде по дяволите се появи? Какво си? Накъде отиваш?” Много въпроси, висящи в пространството – без отговори …

Опита се да се свърже с централния офис, но радиостанцията само прищракваше и скоро угасна. Вероятно батерията беше твърде слаба. Постоянно ги зареждаха и пак бързо падаха, а в такива моменти човек осъзнаваше колко не може да се разчита на техниката в днешния уж „технически“ свят.

Първоначалният уплах отмина и скоро любопитството му взе превес. Той пое дълбоко въздух, включи автомобила и бавно тръгна по следите оставени от огромното създание. Сега беше наясно какво бяха странните дупки. Те лесно се открояваха, разположени в шахматен ред и това го успокояваше … Знаеше, че върви в правилната посока. Въпреки размера, създанието бързо изчезна в тъмнината и наоколо отново бе пусто и тихо.

Измина може би три, а може би пет километра, когато му се стори, че чува някакво шумолене. Не, не беше от мотора, а идваше някъде встрани от пътя. Човекът спря колата, загаси фаровете и наостри слух. Страхът му отново се върна, но вече нямаше избор, излезе от колата и пак се за ослушва.

Чу се скърцащия сняг под нечии стъпки. Тъкмо се чудеше дали да се крие или да изчака и видя пред себе си фигура на дребен човек в дебела канадка, омотан с пъстър шал, както подобава.

Достолепният господин намести очилата си, дъхна няколко пъти в ръцете за да се стоплят и му се усмихна дружелюбно:

- Добра среща! Загубихте ли се господине?

- Добра да е … Предполагам, да! Ориентирайте ме къде се намирам и кой сте Вие? – любопитството му взе превес – Всъщност, видяхте ли го?

Последният въпрос накара малкия човек да се ококори и той впи стъклените си очички в геолога:

- Какво да съм видял?

- Нима не видяхте това огромно създание или поне не го чухте?

„Малкият“ мълчеше, сякаш нещо премисляше и гледаше втренчено събеседника си …

- Няма начин да не сте го срещнали, то беше огромно и вървеше право срещу Вас, най-малкото щяхте да чуете пронизителния рев …

Малкият странен човек се усмихна, някак насила и предложи:

- Нека започнем отначало, казвам се Генадий Деметриев – биолог, на свободна практика, този район е част от моето имение, а Вие в случая сте натрапник или неканен гост ако щеше … Кой сте и какво правите на това запустяло място?

Господин Попилиев малко се сконфузи и погледна биолога в очите:

- Извинявам се за моята нелюбезност … Казвам се Иван Попилиев – хидрогеолог проучвател. В момента оглеждам района, в който ни пращат да извършим хидрогеоложки проучвания … Ще търсим вода за водоснабдяване на близкия град.

- Ахааа, Общината пак си действа на своя глава, даже не са ме питали … Но чакайте, вчера получих писмо от тях, което още не съм отварял, вероятно става дума точно затова …

Настъпи ново конфузно мълчание, домакина продължи:

- Имате ли запалка или поне кибрит?

Попилиев се засмя:

- Нали знаете оня виц: „Геолог - спички …“, разбира се, че имам, заповядайте …

Биологът грабна кибрита и с треперещи ръце запали цигара, всмукна и бавно и с наслада издиша дима … После се усмихна:

- Харесвате ми и затова ще Ви светна, попаднали сте в центъра на нещо голямо, ставате свидетел на ново стъпало в науката,  а вероятно даже и не предполагате …

- Какво имате предвид?

- Това, което сте видели … ето го …

Ръцете на ученият се отвориха и в него се видя, че мърда нещо, някакво животинче, зеленикаво с дълги крака и живи очи …

„Ха …“ помисли си геолога … „Та това е … богомолка …, вярно, че прилича на онова голямото, но то е малко и кротува в шепите на своя стопанин …“ и произнесе на глас:

- Не може да бъде, нима искате да кажете, че това … е онова …

- Да, господине, можете да бъдете уверен, вече десета година експериментирам и най-накрая успях, направих чудото и представете си Вие сте единствения жив свидетел …

Въпреки студа, капчици пот избиха по челото на госта, той замлъкна и загледа втренчено към домакина си … „Жив свидетел? Нима има и други, обаче мъртви?“ В този момент видя дулото на затъкнатия пистолет в колана на учения и страха му отново се пробуди … Трябваше да действа бързо …