ПЪРВАТА ЦЕЛУВКА

     Денят бе прекрасен. Двамата  се возеха с автомобил из улиците на града.

     - Ще спра да видя какви филми дават в киното -  рече  приятелят му, който шофираше.

     - Стои ли ти се в киносалон в този хубав, слънчев пролетен ден?

     - Все някъде трябва да прекараме времето си.

     - Ти върви. Аз ще постоя в колата.

     Следеше с безразличен поглед минувачите, докато чакаше. „Толкова много хора и нито един познат – помисли си. – Това не му харесвам на големия град.”

     Пред киното приятелят му се спря да говори с някакво момиче, подстригано по модата и облечено с къса пола. Имаше красиви, стройни крака. „Каква хубавица! – завидя му той. – Откъде ли я познава? И да не ми се похвали досега!?”

     Дойде в автомобила с нея.

     - Запознайте се – рече шофьорът.

     Момичето го погледна с големите си тъмни изразителни очи, усмихна се сърдечно, подаде нежната си ръка и рече с кадифения си глас:

     - Мария се казвам.

     Изтръпна от докосването на меката ù длан.

     - Вие си поговорете, а аз ще изтичам да купя цигари – рече им приятелят.

     Като се заговориха, момичето се оплака, че родителите му не се интересуват много от нея, което явно много ù тежеше.

     Шофьорът се бавеше. Бе я настанил отпред до себе си и той се беше привел към нея, за да могат по-добре да се чуват поради шума на летящите по булеварда автомобили. Тя извърна лице към него. Не получила близостта на родителите, тя  я потърси в него, като подложи лицето си за целувка. И докато се усети какво става, устните им се впиха. Не им остана време да се обясняват, защото в този момент шофьорът дойде и потеглиха.

     - Едва намерих от моите цигари. Обиколих къде ли не.

     - Къде отиваме? – попита той.

     - Ще отидем извън града да се поразходим. Нали нямаш нищо против, Мария?

     - Нямам. Хубаво ще бъде да се махна за няколко часа поне от квартала.

     Колата се носеше в покрайнините на града. Той отново се беше навел напред, за да се чуват какво говорят. Мария пак отметна недвусмислено глава назад към лицето му и подложи устни. Последва нова продължителна целувка. Тя беше първата му истинска. Момичето разшава езичето си и му подсказа какво трябваше да прави. Сладостна вълна обля цялото му тяло. Почувства прилива на цялата ù нежност в себе си. Младото тяло на момичето тръпнеше под ласките на ръцете му.

     Когато най-после се отлепиха един от друг, автомобилът се движеше по широк коларски път. Навлизаха в горски масив, който в далечината преливаше в стръмните склонове на Витоша. Шофьорът отби на малка полянка в покрайнините на гората.

     - Ето едно чудесно местенце за отмора – рече той.

     Въздухът навън беше чист и свеж. Панорамата наоколо нямаше равна на себе си по красота. Тишина и спокойствие царяха в този дивен кът. Приятелят донесе одеяло от колата и го постла върху тревата. Извади мрежичка с плодове и ги подкани да си вземат. После се изтегнаха блажено  на постелката. Този път шофьорът поде инициативата и поведе разговора с момичето. Като полежаха известно време, той се надигна и рече:

     - Ние с Мария ще се поразходим малко из гората.

Имам в жабката на колата книга, можеш да почетеш, ако искаш, за да не скучаеш.

  Момичето нямаше нищо против да тръгне с него. Гърбовете им потънаха между дебелите стволове на старите дървета.

     Той остана сам и под впечатлението на преживяното се излегна по гръб върху одеялото. Очите му потънаха в бездната на синьото пролетно небе. Огромни бели облаци плуваха със завидна лекота в това безкрайно море от синева над него. Доста време бе прекарал така, отдаден на мечтание и съзерцание. Двойката се бавеше и вероятно щеше да се забави още, затова той реши да отиде и се поразходи в гората. Весели слънчеви петна пробиваха гъстата зеленина и играеха своя някаква игра по грапавите стволове на дърветата. Позлатени от слънчевите лъчи паяжинки просветваха сред листака, полюшвани от полъха на лек ветрец. Птици пееха в клоните омайни песни. Имаше много цъфнали горски цветя и то най-различни. Макар че Мария бе тръгнала с другия, той ù беше благодарен за целувките и започна да ù бере букет.

     Изведнъж в горската тишина, недалече от него, в зеленината на храстите дочу гласа ù:

     - Не, не искам! Моля те!

     - Хайде, не се дърпай. За какво дойде с мене тук тогава? – настояваше младежът.

     - Не разбираш ли, че не искам.

     - Ще ме ядосаш и ще стана лош.

     - И без друго сега не може. Моля те. От душа и сърце те моля.

     - Напразно ме молиш. Ще получа своето.

     - Ето, на колене ти падам и те моля – проплака Мария.

     Клонките на храстите се  разлюляха, чу се боричкане. Той не беше усетил кога ръцете му се свиват в юмруци, кога бяха смачкали набраните цветя и кога се бе озовал до храстите – още няколко крачки и щеше да изскочи пред тях. Преди да се появи обаче, всичко стихна. Видя през листака, че се отдалечават, отправяха се към полянката. Сърцето му лудо биеше, не можеше още да се успокои. „Ненавиждам насилието във всичките му форми. Кой знае какво щях да направя, ако не беше спрял” – си рече. Хвърли смачкания букет и започна да бере нов. Щеше да се появи от друга страна, да не разберат, че е станал свидетел на това, което се случи.

     Когато излезе от гората, ги завари седнали до колата. Тя седеше омърлушена и тъжна, а шофьорът нервно пушеше. Появата му с букета разведри обстановката.

     - Заповядай.  От горския цар са – пошегува се той.

     - Благодаря! Много си мил – светна от радост лицето на Мария.

      Приятелят стана, хвърли фаса на земята, завъртя пета отгоре му, за да го угаси и рече:

     - Време е да си вървим.

     Качиха се мълчаливо в автомобила. Щом излязоха на асфалта, водачът подгони с висока скорост напред към града.

     - Карай по-полека. Ще ни пребиеш някъде – рече му.

     - Не бойте се. Знам си работата.

     Този път разговорът не вървеше. Нямаше  желание и за целувки. Навлязоха в интензивното движение на големия град и скоро се озоваха на мястото, откъдето бяха взели спътничката си. Преди да се разделят, момичето им остави телефонния си номер. Те обещаха в най-скоро време да ù се обадят и си тръгнаха. Щом колата полетя по булеварда, той попита приятеля си:

     - Какво стана? Разказвай.

     - Нищо. Не ми позволи. Пък и се оказа неразположена, не ме лъжеше. Още малко и щях да я натисна, както е в това положение. Вие така ме подгряхте, докато отивахме нататък, че не знаех какво правя.

     - Че нали нищо не си направил?

     - Не съм, но се държах доста брутално. Добре, че ти се появи с тези цветя, та смекчи  напрежението.

     Замълчаха. Автомобилът продължава да се носи бързо по шумния булевард. Шофьорът пали цигара и казва:

     - Много ми се искаше, ама нямаше как.

     - Нищо. Ще стане следващия път.

     - Ако има такъв.

     - Защо?! Нали се разбрахме, че ще се чуем и ще се видим пак?

     - Нещата никога не се повтарят – поклаща глава приятелят и подава мигач за отклонение от булеварда – прибираха се.

     Следващ път нямаше. Обаждаха ù се няколко пъти, но поради различни причини така и не се срещнаха.

     Той често си мислеше за нея и си спомняше с вълнение преживяното, първата си целувка – най-сладката, която никога нямаше да забрави.