28.01.2008 г., 23:58 ч.

Първата крачка 

  Проза » Разкази
979 0 2
4 мин за четене

Виелицата блъскаше снега гневно срещу предното стъкло на колата. Чистачките упорито се бориха с вихрушката, но не постигаха никакъв успех. Това, обаче, не правеше впечатление на шофьора на колата. Той бе зает да говори по мобилния си телефон, последен модел.

- Не ме интересува! - гласът му кънтеше и изпълваше купето. - Не ми пука, че имало някакъв си скапан член на някакъв си шибан закон! За какво, по дяволите, ти плащам толкова?! Именно, за да намираш вратички в скапаната конституция. Има предостатъчно, мамка му!

Докато си поемаше дъх, за да продължи тирадата си, от отсрещната страна успяха да вмъкнат няколко изречения, казани на скоропоговорка.

- Имало дюни! - гласът този път бе изпълнен с ирония. - Имало растения и животни, които щели да бъдат записани в Жълтата книга! Е, скоро ще има петзвезден хотел с ресторант, басейн и казино!

Рязко дръпна телефона от ухото си и ядосано натисна копчето за прекъсване на връзката. Едва сега обърна внимание на света извън купето. Виелицата все така яростно засипваше колата. Изведнъж му се стори, че вижда движение отляво. Погледна натам, но в гъстия сняг бе невъзможно да се види нещо. Разсейването, заедно със силния снеговалеж, беше причината да не забележи острия и опасен завой, намиращ се пред него. Несъобразената скорост му попречи да отреагира навреме. Изскърцаха спирачки, задните гуми поднесоха и колата се плъзна по дебелия лед.

Когато мъжът дойде в съзнание, видя, че автомобила е спрял в едно дърво. Предният капак на новия „Мерцедес" бе като хармоника. По волана имаше кръв. Депутатът вдигна поглед и видя някой да се движи недалеч. Успя да открехне вратата само на няколко сантиметра. Те му бяха достатъчни, за да се промуши. Излязъл навън, погледа му се проясни. Отново видя движението пред себе си. Опита се да достигне фигурата. Студът все повече обхващаше тялото му. Пристъпвайки напред, в главата му нахлуха спомени за парите, които бе присвоил. Същите онези, които бяха предназначени за парк „Странджа". Парите, с които купи новата кола на жена си и апартамента на любовницата.

Следващата крачка бе посветена на двете тринайсетгодишни „манекенки", на които бе обещал ревюта в Милано, ако влязат в леглото му. Споменът за завързаните им тела, за виковете им от болка, за молбите им да спре, и сега накара устата му да пресъхне. Но бяха бездарни. Никога нямаше да видят Милано.

Нова крачка и нов спомен. Този път бе за заграбването на общинска земя. Поправка, закупуването й. Беше я купил, няма значение, че я взе на безценица. Застрашените животни и растения можеха да го духат.

Движението бе ту тук, ту там; ту отляво, ту отдясно или пък право пред него. А всяка крачка носеше отминали събития. Всяка стъпка довяваше в главата му спомена за поредната нечиста сделка, сключена на ръба на закона.

Накрая, изтощен, мъжът се отпусна до ствола на едно дърво. Бе накрая на силите си, но не от пътуването в миналото. Той не притежаваше съвест, с която да различава доброто от злото.

Движението мина наблизо.

- Моля ви, помогнете ми! - отрони се от устните му.

Движението пробяга на крачка от него. В главата си чу глас:

„Аз се опитах да помогна. Преди толкова години. Не помниш ли?"

Макар и сладък и опияняващ, гласът го накара да замръзне. Накара го да си спомни една тъмна, стара къща. Къща, където той, тогава все още тийнейджър, трябваше да отиде, за да поиска повишение. Беше се справил прекрасно като дилър и беше време да се издигне в йерархията. Но той се забави и в къщата отиде тогавашната му приятелка. Беше се опитала да го спре, да го накара да се откаже от този начин на живот. На чакащите го им се бе сторило забавно да й дадат да „опита" от новата стока. Те бяха толкова надрусани, че и ядрена война щеше да им се стори смешна. Новата стока, обаче, била некачествена. Когато пристигна, тялото й все още се свиваше в предсмъртни конвулсии. И там, в тъмната, стара къща, над изстиващия труп на гаджето си, той направи първата и най-важна крачка към върха, към властта и парите.

* * *

Когато спасителните екипи намериха тялото, те останаха изненадани. Виелицата бе свършила и всичко спеше под дебел слой сняг. Едва успяха да намерят колата. Цялата гора бе притихнала под булото на снега. Цялата гора, с изключение на тленните останки на депутата. Той стоеше вкочанен, замръзнал, вперил поглед в греховете си.

© Галина Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Пишеш прекрасни разкази,Галка!!!
    Браво!С обич,за теб!
  • Отврат! Простотия! Некачествено!
    Шегувам се, Гал. Много е хубаво. Само ти можеш да напишеш нещо толкова истинско.
Предложения
: ??:??