– Ела с мен да ми помогнеш – каза Мария на дванайсетгодишният си син Галин.

– Мамо! Нали ти казах, че ще излизам с приятели!

– Трябва да почистя един много голям апартамент. Ще ми е нужна помощта ти. Иначе няма да се справя навреме и ще закъснея за следващата работа.

Галин сведе глава. Не искаше да спори с майка си, но му беше криво, че ще изтърве купона.

Мария го потупа по рамото, после се наведе и го целуна. Тя рядко го вземаше със себе си. Този път настоя, защото се опасяваше, че Галин ще попадне в лоша компания – при деца, които пушат и пият. Това беше дочула от своя съседка. Тя много държеше синът й да заляга на учението, за да успее в живота.

– Добре, мамо – отвърна накрая момчето и направи опит да се усмихне. Мария го целуна отново.

Качиха се на рейса и дълго пътуваха.

Сградата беше стара, внушителна, с много чист и поддържан вход.

Качиха се на третия етаж, където се намираше апартаментът. Мария бръкна в дамската си чанта и извади ключ. Отключи, като докато прекрачваше прага, подвикна:

– Ехо, Мария, съм. Влизаме.

Не последва отговор, което се стори странно на Галин. А Мария като че ли не очакваше да получи отговор. Започнаха да чистят големите, луксозно обзаведени стаи. Всъщност нямаше много за чистене.

– Мамо, защо каза, че има много работа! – възмути се Галин.

– Собствениците искат всичко да е перфектно, затова трябва да се постараем.

– Ти не искаше да излизам с онези деца, признай си.

Мария се намръщи.

– Така е. Чух лоши неща за тях.

– Аз нямаше да пуша. Нищо лошо нямаше да правя.

– Добре де, съжалявам.

– Не ти се сърдя, мамо. Бездруго не ги харесвам много. Някои от тях се държат невъзпитано.

– Е, радвам се, че не ми се сърдиш – усмихна се Мария.

Продължиха да работят. По едно време Галин се сети да попита:

– Мамо, ти на кого викна, че влизаме?

– В една от спалните има болна жена. За да не се стряска, затова викам. Такава ни е уговорката.

– И тя живее тук сама?

– Е, посещават я роднини, доколкото знам. Идва и гледачка два пъти дневно. С онази стая няма да се занимаваме.

Така любопитството на Галин беше задоволено.

Малко по-късно той отскочи до банята, за да изпере един парцал. На връщане, докато крачеше по коридора, чу тих гласец:

– Моля, ако ме чувате… Моля…

Галин се закова на място. Осъзна, че гласът идва откъм вратата вдясно. Приближи се.

– Моля… – чу се отново жаловито проплакване.

Галин се поколеба. Може би около минута стоя там, силно притеснен, после почука и натисна дръжката на вратата. Надникна.

В малката стая имаше само легло, шкафче, стол и телевизор на стената. Жената, лежаща на леглото, беше извърнала глава към Галин и примигваше стреснато. Млада жена, вероятно на двайсет и няколко години, но с много бледо и измъчено лице. Дългата черна коса беше разпиляна по възглавницата, разрошеният бретон скриваше половината чело. Очите с цвят на кестен гледаха трескаво, леко разфокусирано. Дясната ръка потрепна нервно и се надигна.

– Моля… – размърдаха се плътните устни. Фините скули бяха навлажнени от сълзи.

– Мога ли да направя нещо за вас, госпожо? – попита възпитано Галин, както го беше учила майка му.

– Вода… моля… Жадна съм.

– Разбира се, веднага – отвърна момчето и се засуети. Чашата на шкафчето беше празна. Изтича до кухнята и извади от хладилника бутилка минерална вода. Върна се, пак тичешком.

Жената го посрещна в блага, но немощна усмивка.  

– Не поисках вода от гледачката, защото се бях унесла от лекарствата. А сега гърлото ми направо гори… – каза извинително тя.

– Няма проблеми – отвърна Галин. Докато пълнеше чашата, забеляза, че левият крак на жената е повдигнат върху купчина възглавници и че дебела гипсова превръзка го обгръща от глезана до слабините. Стъпалото стърчеше отдолу, изпънато сякаш като за балетна стъпка. Черният лак по ноктите изпъкваше на фона на бледата кожа. Лявата ръка на жената също беше обездвижена с гипсова превръзка и лежеше отпусната отстрани до тялото. Показваха се само върховете на пръстите.

Галин тикна чашата в здравната ръка на жената.

– Заповядайте.

Тя кимна и се надигна. Ръката й трепереше, чашата като че ли всеки момент щеше да се разлее.

– Съжалявам – проплака жената. – От нерви е. А и съм левичарка. С дясната ръка ми е трудно…

Момчето взе чашата и след като жената се подпря на лакът, я поднесе към устните й. Тя пиеше жадно, част от водата се разливаше по брадичката й. Очите й примигваха. Фината шия се надигаше спазматично.

Жената изпи още една чаша, след което въздъхна и се отпусна, притваряйки очи. Върху красивото й лице се възцари спокойствие.

– Благодаря, много благодаря, момче. Ти ми спаси живота.

– Наистина ли? – попита учудено Галин и незнайно защо се напрегна.

Тя се подсмихна. Клепачите й се надигнаха и кестеновите очи проблеснаха весело за миг.

– Как се казваш?

– Галин.

– Благодаря ти Галине, ти си добро момче. Ще те запомня.

– А вие как се казвате, госпожо?

– Деница. А сега си върви. Твърде малък си за грозни гледки, каквато съм аз в момента. Остави ме да си почивам. Изведнъж ме налегна страшна умора. Още един път благодаря, че ми помогна.   

– Изобщо не сте грозна гледка…

Жената махна с ръка, сякаш за да отпъди досадна муха. Точно в този момент Галин забеляза, че там, където трябваше да е десният крак, чаршафът беше на нивото на постелята. Крайникът липсваше.

Галин ококори очи от ужас. Гледката го бе потресла. Левият крак бе на мястото си, макар и гипсиран, а десният го нямаше. Лявото стъпало с хулигански черен лак по ноктите, приятно извит свод и заоблена розова пета бе на мястото си, а дясното го нямаше.

– Какво правиш тук! – викна Мария. – Кой ти е позволил да влизаш?

– Мамо…

– Аз го извиках, Мария, не му се карай. Поисках вода. Той е добро момче – промърмори немощно Деница.

Когато напуснаха апартамента, Галин попита:

– Мамо, какво е станало с тази жена?

– Не е твоя работа.

– Кажи ми де!

– Защо се интересуваш?

– Просто ми е любопитно.

– Бившето й гадже я е прегазило с колата си. От ревност.

– Та тя изглежда толкова мила и добра… как е могъл…

– Не ги разбираш още тези неща, Галине. Светът е жесток…

– Мъчно ми е за нея.

– Хорските грижи не трябва да ни интересуват. Ние си имаме предостатъчно.

– Мамо, но тя ще се оправи, нали?

– Да, ще й порасне нов крак. Точка по темата. Съжалявам, че те взех със себе си.

***

Галин растеше и възмъжаваше. Завърши гимназия с отличен успех. Момичетата го харесваха, защото беше красив, умен и с чувство за хумор. Само че той имаше затруднения в отношенията си с тях. Дълго беше мислил защо никоя не му се вижда достатъчно привлекателна, за да я пожелае за гадже. Стигна до извода, че, колкото и абсурдно да изглежда това, ги сравнява с онази осакатена жена, на която преди толкова много години беше направил малка услуга. Каза си, че трябва да отиде на психолог, но така и не отиде.

Често разсъждаваше за проблема. Момичетата от неговата компания бяха здрави, щастливи, и не се нуждаеха от грижи, а само от внимание.

А онази жена беше прикована към леглото и с ампутиран крак. Изпитваше жестоки болки. Не можеше да държи стабилно чашата с вода, за да пие. Собственият й приятел я бе прегазил.

Как да не изпитва съчувствие и симпатия към нея! Още повече, че тя беше красива!

Тогава си даде сметка, че Деница е първата му любов, и затова сравнява всички други жени с нея. А само пет минути беше общувал с нея. Тя вероятно беше с десет години по-възрастна от него… ако изобщо беше жива.

Не я откри в онзи голям луксозен апартамент. Той вече беше преустроен на офис на агенция за недвижими имоти.

Опита да избие от главата си мисълта за Деница. Не биваше заради някакво идиотско детско влюбване да си проваля живота.

Но му беше криво и не беше щастлив във връзките си, които винаги бяха много кратки.

***

Един мрачен майски ден, когато кротко росеше дъждец, Галин я видя на алеята до булеварда. Същото мило лице, вече не бледо и измъчено. Облечена беше в сини дънки и елегантна черна блуза, която подчертаваше заоблените й гърди.

Невъзможно! Тази жена имаше два крака. Галин се поколеба. Приближи се, за да види по-добре лицето. Струваше му се невъзможно да греши.

Автобус спря на спирката и жената се качи. Автобусът потегли, а Галин хукна по алеята, към следващата спирка. Разчиташе на помощта на светофара.  

Не успя да стигне навреме, за да се качи. Автобусът вече се стопяваше в далечината.

Галин са разплака от разочарование. И тогава я видя, на петдесетина метра по-надолу. Крачеше бързо по тротоара.

– Деница! – викна.

Тя спря и погледна през рамо. Галин се дотътри пухтейки до нея. С мъка си поемаше въздух.

– Деница! – повтори той.

Жената кръстоса ръце на гърдите си и присви очи.

– Да де, Деница съм, а ти кой си, не те познавам… Боже, това е онзи дребният, който ми даде да пия вода. Ами, да, Галин. Пораснал си. Как е възможно да ме помниш! Та това беше преди десет години!

– Помня те!

– Странно…

– Защото те обичам!

– Моля? – Тя примигваше и се беше изчервила.

– Обичам те!

– Аз…

– Може да си омъжена, може да си имаш приятел, може да ти се струвам малък или грозен, но аз те обичам. Просто трябва да ти го кажа… за да знаеш, за да ми олекне.

– Е, не извадих късмет в личния живот. Май мъжете се плашат от протезата ми. Но това не означава…

Той я награби и я разцелува. И тя постепенно омекна в прегръдките му започна да откликва на целувките. После тръгнаха нанякъде, държейки се за ръцете.